Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 10.06.2021 г.
В И МЕТО
НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав,
в открито заседание на осми юни през две хиляди и двадесет и първата година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела Митова, като
разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 3275 по описа за 2021 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.11.2020 г. по гр.д. № 79713/18 г., СРС, ІІ ГО, 71 с-в е отхвърлил изцяло
предявените от „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ********обективно съединени искове за признаване за
установено по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че М.В.М.-Ц. дължи на ищеца сумата
1159,18 лева, дължима по Договор за потребителски паричен кредит № ********** от 02.06.2017г., от които 550,44 лв. възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и
608,74 лв. общо задължение по кредита при 500 лв. усвоена главница, годишен
процент на разходите /ГПР/ 49,91 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41,17 %, ведно със
законната лихва от 11.04.2018г. до окончателното плащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 23236/2018г. на
СРС, 71 с-в., ведно с искането за присъждане на разноски.
Решението в частта, в която съдът е отхвърлил исковете по Договор за потребителски паричен кредит № ********** от 02.06.2017г. за главница от 500 лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението и договорно
възнаграждение в размер на 108.74 лв./ или общо за сумата от 608,74 лв./ е обжалвано с въззивна жалба от ищеца
„П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, чрез юрисконсулт Г.Г.с мотиви, изложени в нея. Счита за необосновано и
недоказано твърденито на съда за недействителност на процесния ДПК на основание чл.22 във вр.
с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Според въззивника/ищец
процесният договор отговаря на всички законови
изисквания. Кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума,
съгласил се е с цената на кредита. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да
бъде по-висък от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задсължения в левове и валута,
определена с постановление на МС на РБ. Към момента, размерът на законната
лихва е бил 10 %, а петкратният й размер-50 %, т.е. в в
конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просочени задлъжения за целия
период на кредита.
Счита за неправилно заключението на съда за нищожност на клаузата
за заплащане на договорна лихва в размер на 41.17 %, тъй като същата
надвишавала трикратния размер на законната лихва, която била максималната
граница, до която следвало да достигне размерът на възнаграждението за ползване
на заетата сума с оглед изискванията на добрите нрави съгласно установена от ВКС
съдебна практика. Чл. 19, ал. 4 ЗПК определя таван на годишният процент на
разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Уговорената между
страните договорна лихва (като единствен компонент на ГПР) се вмества в така
регламентираните граници, поради което клаузата за заплащането й не би могла да
се третира като нищожна поради нарушаване на етични и морални норми, евентуално
застъпени в съдебна практика по начин, различен от нормативната уредба. Сочи,
че клаузата, уговаряща договорното възнагражедние е
действителна и е породила правни последици за страните, сключили процесния договор и се моли то да бъде присъдено в пълен дължим размер от 108,74 лв.
Ето защо моли съда да отмени процесното
решение и вместо него да постанови друго, с което да се признае за действителен
сключения между страните Договор за потребителски договор № **********, както и
уговорената клауза за договорно възнаграждение, като съдът приеме за
установено, че М.В.М.-Ц. дължи главница в размер на 500, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението и договорно възнаграждение в размер
на 108.74 лв. Претендира разноски.
Въззиваемата М.В.М.-Ц., ЕГН **********, чрез назначения особен
представител адвокат Е.И. от САК, с адрес: *** оспорва въззивната жалба, като неоснователна.
Съдът, след като
обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и
становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално
допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне
по отношение на правилността му.
От
фактическа страна:
Предявени са искове
с по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно основание чл.79 ЗЗД вр
с чл.9 и сл. от ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът М.В.М.-Ц. дължи
на ищеца „П.к.Б.“ ЕООД сумата 1159,18 лева, дължима по Договор за потребителски
паричен кредит № ********** от 02.06.2017г., от които 550,44 лв.
-възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и 608,74 лв. общо
задължение по кредита при 500 лв. усвоена главница, годишен процент на
разходите /ГПР/ 49,91
% и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41,17 %, ведно със законната лихва от
11.04.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 23236/2018г. на СРС, 71 с-в.
Ответникът М.В.М.-Ц. чрез назначания
особен представител адв.
И. е подал писмен отговор, в който е оспорил предявените искове с единственото
възражение, че кредит в такъв размер не е усвоен.
Съдът констатира следното:
По делото е безспорно, че страните са сключили Договор за
за потребителски паричен кредит № ********** от 02.06.2017г. като сумата на кредита е в
размер на 500 лв., срок на кредита 11 месеца, размер на вноската 55,34 лв.
Страните са уговорили ГПР 49,91 %, ГЛП 41,17 %, лихвен процента на ден 0,11 %, или общо задължение по
кредита 608,74 лв. Бил избран закупен
пакет за допълнителни услуги в размер на 550,44 лв. Общото задължение по ктредита било в размер на 1159,18 лв.
От правна страна:
Договорът за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла
на дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на Закона
за защита на потребителите. Въззивното дружество представлява финансова институция, която по смисъла
на чл.3 от ЗКИ е регистрирана с основна дейност отпускане на заеми
със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Съгласно легалното определение в чл.9,
ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен
период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити.
Настоящата инстанция приема, че процесният
договор за потребителски кредит не е недействителен. В него е посочен видът на
предоставения кредит- потребителски банков заем, срокът на договора- 11 месеца,
общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент, който е уговорен във
фиксиран размер-41,17 на годишна база. Ясно е посочен годишният процент на
разходите по кредита/ ГПР/ - 49,91 % и общата сума, дължима от
потребителя- 608,74 лева. В 5.2.2 от ОУ
е посочено, че първоначалното изчисление на ГПР по договора се прави,
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В 3 от
ОУ Сключване и отпускане на кредит по ДПК, т.1 е посочено, че клиентът попълва
по образец искане за отпускане на потребителски кредит, допълнителни
възможности за клиента, които могат да бъдат предоставени от кредитора по избор
на клиента, като клиентът може да избере датата на погасителните си вноски,
поради което е възможно периодът до първата погасителна вноска в
погасителния план да надвиши 30 дни. Уточнени
са условията за издължаване на кредита от потребителя, като същият обективира погасителен план, в който са описани ясно
размерът/ главница и лихва/, броят и датите на плащане на погасителните вноски.
С оглед на това, СГС приема, че процесният договор за заем не е сключен в нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
В процесния договор за кредит е договорена и
възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на от 41,17 % от
стойността на заема. Въпреки, че ответникът не е навел възражения за
невалидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна
лихва от 41,17 %, такава проверка съдът дължи служебно. Аргумент за това следва
от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста
на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната
позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност
на уговорения размер на насрещната престация, която
опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до
нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не
дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства
за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност
на уговорената престация в договора да зачете
правните последици на този правоизключващ факт (така
и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. №
4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото тълкувателно
решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение
на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми
на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира
максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с
другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл.
19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме,
че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната
лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса
на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да
провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството,
че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към
възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по
този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната
лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се
извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод,
възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява
кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните
средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация
по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не
води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение №
906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение №
901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к.,
IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната
лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава
неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави,
а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва,
която превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 41, 17 % е над четири пъти размера на законната лихва, която към
момента на сключване на договора е в размер на 10,02 %, и през годините не е
отбелязал повишаване, а спад до 10,00 % понастоящем. С така уговореното
възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително,
възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да
обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното,
което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „П.к.Б."
ЕООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността
на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при
отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В
този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да
извърши преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен
процент от 41,17 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ
до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата от договора, в която е посочен годишен
лихвен процент от 41,17 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Изводът е, че ответникът дължи
връщане само на чистата стойност на кредита т.е. на получената главница в
размер от 500 лв.
Ищецът е направил разноски за първата инстанция в размер
общо на 475 лв., от които/ 75 лв. за държавна такса, 100 лв. юрисконсултско възвнагражедние и
300 лв. възнаграждение за особения
представител, които според уважената част от иска възлизат на 204, 25 лв., към която следва да
се прибавят разноските за заповедното производство от 32,25 лв. или общо разноските
възлизат на 236,50 лв. дължими от
ответника.
Процесното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът
е отхвърлен за главницата от 500 лв. и за разноските над 236,50 лв. и вместо него постановено друго, с което да бъде
признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 500 лв. по договор за
потребителски паричен кредит, както и сумата от 236,50 лв., представляваща направените разноски.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
За въззивната инстанция дължимите на въззивника/ищец
разноски възлизат общо на 118,25 лв.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 11.11.2020
г. по гр.д. № 79713/2018г. на СРС, ІІ ГО,
71 с-в в частта, в която съдът е отхвърлил предявените
от „П.к.Б.“ ЕООД,
ЕИК ********обективно съединени искове за
признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че М.В.М.-Ц. дължи
на ищеца сумата от 500 лв. дължима главница по Договор за потребителски
паричен кредит № ********** от 02.06.2017г., както и в частта
на разноските за сумата от 236,50 лв.,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че М.В.М.-Ц., ЕГН **********, чрез назначения
особен представител адвокат Е.И. от САК, с адрес: *** дължи на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК********,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 500 лв., представляваща
главница по Договор за
потребителски паричен кредит № ********** от
02.06.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА М.В.М.-Ц.,
ЕГН **********, чрез назначения особен представител адвокат Е.И. от САК, с
адрес: *** да заплати на „П.к.Б.“
ЕООД,
ЕИК********, със седалище и адрес на
управление ***, чрез юрисконсулт Г.Г.направените
разноски за първата инстанция в размер
общо на 236,50 лв., а за въззивната инстация в размер на 118,25 лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.