Р Е Ш Е Н И Е №260402
11.07.2022 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на двадесети и шести май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 16133/2018 г. по описа на същия съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК - решение по
съществото на исков
спор.
Искове на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „ Панайот Волов „ № 29 ет. 3,
против Н.Н.М., ЕГН **********,***
Според фактите, така , както са изложени в
исковата молба , на дата 10.05.2016г.
между П.З.Х. , ЕГН **********, и трето на спора лице, „Фератум България
„ бил сключен договор за кредит от разстояние *******. По силата на договора , Х.
получила в заем сума от 800 лева, която следвало да бъде върната на ведно с
лихва – печалба на кредитора- в размер на 184 лева , за срок от 360 дни. На
същата дата 10.05.2016г. , между Х. и „Фератум Банк“ ЕООД , бил сключен договор за гаранция под
същия номер, по силата на който „Фератум
Банк“ ЕООД се задължил спрямо
кредитора по договора за потребителски кредит да гарантира изпълнението
на задължението на кредитополучателя, като плати вместо него. Договорено било
гаранционно възнаграждение в размер на 616 лева. Макар да извършила плащания по договора за
кредит , Х. не изпълнила точно това си договорно задължение, поради което
кредиторът по този договор поискал и получил изпълнение на всичките си вземания
от страна на гаранта.
Срокът на договора за кредит изтекъл на
дата 05.07.2017г.
На
дата 01.12.2017г бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (
цесия) и приложение към същия между
„Фератум Банк „ и ищеца , по силата на
който всички вземания на гаранта били прехвърлени на ищеца. „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ООД, ЕИК ********* била упълномощена от цедента да
уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, и се твърди това да е
сторено с писмото на лист 6 от делото , приложено към връчената искова молба.
Чрез подадено на дата 05.10.2020г заявление,
кредиторът „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „ Васил Левски „ № 114, се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение , с която са заповядани за плащане следните суми , остатък
за плащане по договорите, кото суми са
предмет и на настоящия иск: 800 лева
- главница по договор за кредит, 184 лева договорна ( възнаградителна )
лихва по същия договор за периода
09.06.2016 до 05.05.2017г., 100 лева административна такса за събиране на
вземането , 616 лева такса за гаранция , 40.71 лева мораторна лихва върху
непогасената главница за периода от датата на настъпването на забавата (
06.05.2017г.) до датата на подаването на
заявлението в съда – 17.05.2018г., както и законната лихва върху главницата от
датата на подаването на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК , при което
ищецът , на което дружество са дадени указания по чл. 422 от същия кодекс, иска
от съда
да постанови решение, с което със
сила на пресъдено нещо да признае горните вземания за съществуващи. Претендира се и присъждане
на сторените по двете производства разноски.
В хода на делото е било открито наследството
на Х.; заместена е от дъщеря си като единствен неин наследник.
Производството по делото е било прекратено в
частта, представляваща 40.71 лева мораторна лихва върху непогасената главница
за периода от датата на настъпването на забавата ( 06.05.2017г.) до датата на подаването на заявлението в съда
– 17.05.2018г., поради оттеглянето на
този иск.
Ответникът оспорва иска, отрича съществуването
на договор – такъв не бил изобщо сключен. Оспорва се получаването заемната сума
от ответника , релевира се и възражение за недействителност на целия договор за
кредит на основанието по чл. 22 от
Закона за потребителския кредит, тъй като не били спазени част от императивните
изисквания на този закон касателно договорите за потребителски кредит.
Сключването на двата договора било недоказано , тъй като по делото липсвали
копия от тях , а длъжника не бил уведомен за сключването на цесията. Спори и по
извършването на плащания от страна на гаранта в полза на първоначалния
кредитодател. Моли се исковете да се
отхвърлят и да се присъдят направените разноски.
Вещото лице по проведената съдебно – техническа
експертиза дава заключение, че в електронната система на „Фератум България“
ЕООД е наличен запис на клиент П.Х. и телефонен номер ********, включващ процесния кредит и
потвърждение за сключването му, като статусът на кредита е „одобрен „ .
Искове с правна квалификация в
чл. 240, ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 79 от същия закон, чл. 86, 99 и
143 от Закона за задълженията и договорите, във
връзка с чл. 422 от ГПК, чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит и чл. 6
и следващите от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Исковете са допустими. Сроковете по чл. 414
и 422 от ГПК са спазени, като има идентичност между вземането, така както е
заповядано за плащане със заповедта по чл. 410 от ГПК , и това , описано в
исковата молба.
Съдът, като взе предвид изложеното от
страните като факти и ангажираните от тях доказателства , съобрази следното :
Не се спори по настъпилото в хода на делото
- след подаването на отговора на
исковата молба - наследствено правоприемство между П.Х. и ответника.
Ищецът, комуто е възложено доказването дали
твърдяното облигационно правоотношение съществува между страните, извежда най-
напред правата си от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
тоест, от договора за заем за потребление, сключен между трето на спора лице и
ответника на дата 10.05.2016г. Договора се твърди да е сключен от разстояние,
чрез електронна мрежа, при което същия следва да се подчинява на специалните правила
на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние ( ЗПФУР) и
следващите, в редакцията към датата на сключването , ДВ, бр. 57 от 28.07.2015г.
Тоест, освен съществените елементи на договора за кредит , в тежест е на ищеца да докаже (чл. 18 от Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние), че са изпълнени задълженията на доставчика за предоставяне на информация на
потребителя и че са спазени сроковете по
чл. 12, ал. 1 или 2 от същия закон и че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода,
през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Във
времеви план и предвид характера на договора (за финансови услуги от
разстояние), тези обстоятелства се изследват в обратен порядък : най- напред
предоставянето на преддоговорна информация , след което евентуално , сключването
на самия договор.
Единственото писмено доказателство, ангажирано
за сключването на договора, е документ на л. 7 от делото , съдържащ в табличен
вид информация за заявка за кредит, за заявителя, за статуса
на заема и информация за контакт със заявителя – кредитоискател. Този
документ е частен, съставен от ищеца или
негов праводател, и не може да бъде кредитиран като самодостатъчно
доказателство за съгласие на страните за сключването на договора. Вещото лице по проведената техническа
експертиза е дало заключение, че между страните има разменена електронна
кореспонденция с характер на преддоговорни отношения с цел договор за заем , и
съдът не отрича съгласието на страните по смисъла на чл. 18 от ЗПФУР за сключване на именно такъв договор или
изпълнението на останалите специфични за ЗПФУР задължения на доставчика на
финансови услуги от разстояние.
Същевременно обаче, договора за кредит е реален, съществуването му
се предпоставя от факта на предаването на заемната сума, но по делото отсъстват
доказателства за изпълнение на задължението на заемодателя да престира. Писмени
такива не са ангажирани, гласни не са искани, няма изготвена разписка. Съдът е указал тази
липса на ищеца и – служебно – е назначил и експертиза, която да изследва този факт, но такава не
беше проведена по причина у третото лице – праводател на ищеца , който не даде
необходимата за изготвянето й информация.
Само зарази изложеното , сключването на
договора за кредит остана недоказано.
Дори да се приеме обратното – че договора е
сключен , той би бил недействителен на основанието по чл. 22 от Закона за
потребителския кредит ; сключването на
договора от разстояние по никакъв начин ( чл. 4) не изключва приложимостта на Закона за
потребителския кредит, който следва да се приложи в редакцията си, обн. ДВ
изм. и доп., бр. 57 от 28.07.2015 г.
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) ,
договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
В договора отсъства погасителен план. Има
информация за броя вноски , размера им и датата на падеж на първата вноска, но
не и за датите на падеж на останалите; няма данни за разпределението на
отделните суми за главница и лихва в конкретната вноска. Няма и информация за дължимия лихвения
процент на ден в случай отказ
от договора съгласно чл.
29 ЗПК. Този пропуск съществено
ограничава правата на длъжника като потребител, тъй като Х. не знае каква част
от съответното вземане плаща със всяка
от вноските и дава възможност на кредитора произволно да определя размера на
платеното чрез счетоводните си записвания. Следва да се отбележи също така , че
неяснотата как се определя общата месечна вноска ( дали като сбор от плащане в
полза на различни кредитори, след като е догооврена и гаранция ) но няма в договорите разпределение на
плащанията между тях, което на свой ред дава възможност на суброгиралия се в
правата на кредитора гарант да заобиколи Закона за потребителския кредит , като
твърди плащания в различен порядък.
Дори да приемем, че е сключен договор за гаранция , разпоредбите на
Закона за потребителския кредит „се прилагат и в случаите, когато между
потребителя и кредитора са сключени няколко договора за кредит, …… чието
сключване е с цел или резултат заобикаляне изискванията на закона“ (чл. 3 ).
Затова , и за да постигне законът целите си по чл. 2, той следва да се приложи
и по отношение на договорите, с
които потребител – кредитополучател сключва с трето лице възмезден договор за „гаранция“
представляващ на практика
възмездно поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД. След като плащането
на тази гаранция не е обусловено от неизпълнението по договора за потребителски
кредит, а е неизбежно - дължи се и при
точно изпълнение, и с оглед това , че включването на размера на
възнаграждението по договора за гаранция
ще доведе до годишен процент на разходите от точно 100 % ( сбора на
гаранционното възнаграждение и това по договора за кредит е равен на
главницата, за период от 360 дни , почти година ), то договора за гаранция
заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК и следва да бъде приет за нищожен
в своята цялост.
На следващо място – по делото отсъстват
каквито да било доказателства за
плащане, извършено от гаранта към кредитодателя. Назначената от съда експертиза
трябваше да изследва и този факт, но, каза се , такава не беше
проведена по причина у третото лице – праводател на ищеца , който не даде
необходимата за изготвянето й информация. След като не е доказан факта на
плащането , то за „Фератум банк „ ЕООД
като цедент отсъства право да се суброгира в правата на удовлетворения
кредитор , а оттам – липсва и негово
вземане за сумите по договора за кредит
; цедирано е несъществуващо вземане. По своя характер ,договора за гаранция
всъщност е поръчителство по смисъла на чл. 138 и следващите от ЗЗД, доколкото
„Фератум Банк „ ЕООД се е задължило писмено пред кредитора на друго лице да
отговаря за изпълнение на неговото задължение. В тази връзка, поръчителство
може да съществува, съобразно чл. 138 ал. 2 от ЗЗД, само за съществуващо
задължение , било то бъдещо или условно. При несъществуващ договор за кредит,
договорът за поръчителство е нищожен поради липса на предмет, тази му нищожност
произтича пряко от закона и съдържанието на договора, и е от значение за изхода
на спора. ( срв. Тълкувателно решение по
дело № 1/2020, ОСГКТК , ВКС ).
Последиците на такъв договора не могат да бъдат зачетени в цялост.
Не на последно място, ищецът черпи правата си и от договор за цесия, с
който суброгиралия се в правата на удовлетворения кредитор по смисъла на чл.
143 от ЗЗД поръчител му е прехвърлил вземането си . Вземането обаче е
непрехвърляемо по силата на закона, тъй като в договора за потребителски кредит
такава възможност не е предвидена.
С оглед изложеното , съдът намира исковете за неоснователни.