Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 15.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично
съдебно заседание на втори април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретаря Диляна Цветкова, разгледа докладваното от съдията търговско
дело № 1205 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 365 и сл. вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 81867/12.06.2018 г.,
подадена първоначално в СРС от „Ф.” АД,
ЕИК ********, със седалище ***, с която срещу „Т.” ЕООД, ЕИК ********,
със седалище *** и И.И.К., ЕГН **********, са предявени искове за установяване
съществуването на тяхно солидарно задължение за заплащане на сумата 33834,06
лева, дължима по запис на заповед, издаден на 22.03.2017 г. от „Т.” ЕООД и
авалиран от физическото лице, с падеж на предявяване, за която сума в
производството по ч. гр. д. № 54203/2017 г. на Софийски районен съд, 48 състав,
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист,
но ответниците депозирали възражения срещу заповедта в срока по чл. 414 ГПК.
Ищецът твърди, че се снабдил със заповед за изпълнение и
изпълнителен лист срещу ответниците въз основа на запис на заповед, издаден
от „Т.” ЕООД и авалиран от И.И.К., но
тъй като ответниците възразили срещу заповедта предявява искове за установяване
съществуването на вземането по ценната книга.
В двуседмичния срок за отговор на
исковата молба ответниците заявяват, че същата е недопустима, тъй като ищецът
не излагал факти и не представял доказателства. Възражението е неоснователно –
в исковата молба се съдържат твърдения за юридическия факт, породил процесното
вземане, съответно за проведено заповедно производство, в рамките на което
длъжниците са възразили срещу заповедта за изпълнение, което е достатъчно за
извод, че исковата молба отговаря на изискванията за редовност.
По същество считат исковете за
неоснователни, тъй като ценната книга била нередовна от външна страна, защото
не съдържала в текста на документа израза „запис на заповед“. Не се представяли
и доказателства за наличието на валидни
облигационни отношения между страните. Ценната книга не била предявена надлежно
на издателя и авалиста. Твърди се, че записът на заповед обезпечавал
задълженията по договор за покупко-продажба на стоки от 22.03.2017 г., като
доставените по договора стоки били изцяло заплатени от купувача. Ако били
налице незаплатени доставки, то същите не били извършени, евентуално
престираното било некачествено и несъответно на уговореното в договора.
Релевират възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в
заповедното и исковото производство.
В допълнителна искова молба ищецът
оспорва възраженията на ответниците, като счита, че ценната книга е редовна от
външна страна и е била надлежно предявена. Не оспорва, че записът на заповед е
издаден за обезпечаване на задължения по рамков договор от 22.03.2017 г., в
който било уговорено цената на доставените стоки да се заплаща до 30 дни след
закупуването им, при лимит от 50000 лева. В рамките на този договор от „Т.”
ЕООД били закупени стоки, част от цената на които в размер на 33834,06 лева не
била заплатена, а именно по фактура № **********/13.03.2017 г. на стойност
35823,59 лева, с незаплатен остатък 16033,44 лева; по фактура №
**********/11.04.2017 г. на стойност 16315,75 лева и по фактура №
**********/28.04.2017 г. на стойност 1485,31 лева, като размерът на вземането по
записа на заповед бил съответен на непогасените задължения за заплащане на цената
на доставените стоки.
В допълнителен отговор ответниците поддържат направените
възражения, като твърдят, че стоките по процесните фактури не били доставени, тъй
като липсвали подписани приемно-предавателни протоколи, съобразно изискванията
на сключения рамков договор.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Представената ценна книга „Запис на заповед” обективира
едностранно волеизявление на „Т.” ЕООД, представлявано от И.И.К., в качеството
му на издател, извършено на 22.03.2017 г., със съдържание безусловно обещание
да плати на поемателя - „Ф.” АД сума в размер на 50000 лева, с падеж на
предявяване и място на плащане гр. Пловдив. Върху лицевата страна на ценната
книга е обективирано изявление на ответника И.И.К. за авалиране на
задължението, при условията, при които е поето. На гърба на ефекта е отразено предявяването му на
издателя и на авалиста на 07.06.2017 г..
Страните не спорят и от представения рамков договор за продажба,
сключен на 22.03.2017 г. се установява, че „Ф.” АД в качеството си на продавач
се задължило да доставя стоки на „Т.” ЕООД от своя продуктов асортимент въз
основа на заявка по образец, като купувачът следвало да заплаща цената на
доставените стоки в 30-дневен срок от издаване на фактура за получената стока.
В т. 5.7 от договора
страните се съгласили купувачът да разполага с правото да купува стоки на
разсрочено плащане до достигане на лимит от 50000 лева. За обезпечаване
изпълнението на задълженията на купувача по договора, „Т.” ЕООД се задължило да издаде запис на заповед.
Приети като доказателства са фактура № **********/13.03.2017
г. на стойност 35823,59 лева, от която незаплатена била сумата 16033,44 лева,
която съдържа подпис за получателя „Т.” ЕООД, както и фактура №
**********/11.04.2017 г. на стойност 16315,75 лева и фактура №
**********/28.04.2017 г. на стойност 1485,31 лева, които не носят подпис за
получател на доставените стоки. Представени
са копия на електронни писма, изпратени от И.И.(посочен във фактурите като
съставител) до електронен адрес: ******@*******.***, видно от които като прикачени (присъединени)
файлове към писмата са приложени фактурите и издадените към тях кредитни
известия. Издадената на 28.04.2017 г. фактура на стойност 1485,31 лева също е
изпратена на ответното дружество чрез електронно съобщение, към което е присъединена
като прикачен файл.
В производството е прието неоспорено заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът няма основание да не кредитира и въз
основа на което приема, че процесните фактури (включително и издадени към
фактура № **********/13.03.2017 г. кредитни известия) са включени в дневниците
на продажбите на ищеца в месеца, в който са издадени. Фактурите и кредитните
известия, с изключение на фактура № **********/28.04.2017 г. на стойност
1485,31 лева са включени в дневниците на покупки по ЗДДС, подадени от ответника
„Т.” ЕООД и за начисления в тях ДДС същото е ползвано право на данъчен кредит в
пълен размер. Незаплатените задължения на ответното дружество по издадените му
данъчни фактури възлизат на сумата 33834,50 лева, а не както се претендира от ищеца
в размер на 33834,06 лева, тъй като е допусната техническа грешка при
пресмятането от 44 стотинки. По счетоводни данни на ищеца от страна на
ответника били извършени плащания в размер на общо 18417,50 лева, които не били
включени при формиране на претенцията.
От приложеното за послужване частно
гражданско дело № 54203/2017 г. на Софийски районен съд, 48 състав, се
установява, че въз основа на документа, издаден от ответника „Т.” ЕООД и авалиран от И.И.К., ищецът „Ф.”
АД се снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, на
основание чл. 417 ГПК за сума в размер на 33834,06 лева, заедно със законната
лихва върху нея от депозиране на заявлението – 07.08.2017 г. до окончателното й
погасяване и направените за производството разноски в размер на 1976,68 лева.
Други доказателства от значение за
спора не са ангажирани.
По
отношение на пасивно субективно съединените установителни искове, с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 538 ТЗ.
На първо място, следва да се посочи,
че предявените установителни искове са допустими, тъй като в производство по
чл. 417 ГПК, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на
документ за процесната сума, поради което разполага с изпълнително основание.
При подадено възражение срещу издадената заповед, заявителят следва да предяви иск
в 1-месечен срок от получаване на съобщението с указанията на съда за
установяване на вземането си, който срок е спазен.
Основателността на предявен установителен иск при
квалификацията на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 538 ТЗ, се
обуславя от осъществен фактически състав, пораждащ съдебно предявеното
субективно право, включващ елементите: извършена едностранна правна сделка –
запис на заповед и настъпила изискуемост на вземането, породено от нея,
съответно извършена едностранна сделка на авалиране на задължението. В случая,
субективното право на ищеца се основава на формална и абстрактна правна сделка
– запис на заповед, като доводите за неспазване на изискванията, предвидени в
закона касаещи формата й, обективирани от ответниците, са неоснователни.
Ответниците твърдят, че в съдържанието на ценната книга
не е включен изразът „запис на заповед“, но това твърдение не съответства на
действителността, тъй като документът е озаглавен „Запис на заповед“ и след
данните на издателя, извършващ волеизявлението, е записан текстът „с настоящото
неотменимо и безусловно се задължаваме срещу представяне на настоящия запис на
заповед да платим…“, което означава, че в съдържанието на документа изрично се
съдържа изразът „запис на заповед“ и от тази гледна точка разпоредбата на чл.
535, т. 1 ТЗ не е нарушена, съответно документът съдържа всички задължителни
реквизити, елемент от формата му.
С издаването на ценната книга в правната сфера на ищеца „Ф.”
АД, като поемател, е възникнало право на вземане за сумата 50000 лева,
изискуемостта на което настъпва с предявяване на ценната книга, доколкото
падежът на менителничния ефект е уговорен на предявяване. В този случай, за да е
налице подлежащо на изпълнение вземане,
т. е. изискуемо такова, е необходимо записът на заповед да е бил предявен за
плащане, което е
извършено с обективиране на изявленията на издателя и авалиста на гърба на
ефекта, с които се признава фактът на неговото предявяване за плащане на
07.06.2017 г..
В
Тълкувателно решение № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, т. 3 изрично е посочено, че по своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане
представлява покана за изпълнение на менителничното задължение и може да има
значение на предпоставка за поставянето на длъжника в забава (но не за
съществуването на задължението по записа на заповед); на условие за запазване
правата срещу регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти (чл. 514,
ал. 1, т. 1 вр. чл. 537 ТЗ) или на начин за определяне падежа на менителничното
задължение, когато падежът е определен съобразно чл. 486, ал. 1, т. 1 и т. 2
вр. чл. 537 ТЗ - на предявяване или на определен срок след предявяването.
Когато падежът на задължението е обвързан с предявяването на ценната книга, то
обуславя настъпването на изискуемостта на задължението.
В случая и издателят, и авалистът са обективирали изрични
признания да е осъществен фактът на предявяването на ценната книга.
Действително, изявленията са на едно и също физическо лице - И.И.К., но същата
е действала в двояко качество - на органен представител на юридическото лице „Т.”
ЕООД, което е издател на ценната книга и в качеството си на физическо лице
авалист. Същата е положила два подписа – като издател и авалист, което е ясно
отразено, а доводите на ответниците, че съществувала неяснота в какво качество К.
е положила подписи, са неоснователни. В ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 от
15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС,
е разяснена същността на органното представителство на юридическите
лица, което е начин на волеобразуване и волеизявяване, тъй като органът е част
от ЮЛ, а проявата на действията на органа към трети лица, е проява на самото
ЮЛ. Органният представител извършва действия съобразно дадената по закон
компетентност, упражнява представителни функции, като част от правомощията си
на орган на юридическото лице. Органният представител, чрез който ЮЛ влиза в
правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на
юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект,
а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ. Във външните действия органният
представител представлява ЮЛ, но волята, която изразява, не е собствена, на
субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото ЮЛ. Външно изразената от органния
представител воля спрямо третите лица, е функция, част от законовата
компетентност на органите на ЮЛ.
Това означава, че от една страна И.И.К. е волеизявила като управител на юридическото
лице-издател на записа на заповед „Т.” ЕООД и от друга като физическо лице,
което е направило изявление от свое име, в качеството й на авалист.
В
обобщение: записът на заповед е надлежно предявен и на 07.06.2017 г. е настъпила
изискуемост на задължението за заплащане на сумата 50000 лева. Предмет на
настоящото производство обаче е правото на вземане в по-малък обем – 33834,06
лева, тъй като правният субект, който е носител на вземането, породено от
издадената ценна книга е свободен да избере в какъв обем да потърси защита на неудовлетвореното
си право. Това, че съдебната защита се търси за вземане, в по-малък размер от
това, за което е издаден записът на заповед не означава, че претендираното
вземане е различно от предявеното на 07.06.2017 г.. Правопораждащият го факт е
един – едностранната формална сделка – запис на заповед, издаден на 22.03.2017
г., вземането по който е изискуемо в целия му обем от предявяването на ефекта и
няма пречка кредиторът да се снабди със заповед за изпълнение за такава част от
сумата, която твърди да му се дължи.
Записът
на заповед е обикновена форма на менителничното задължение, създаваща
задължение на издателя пред всеки легитимиран поемател. Поетото задължение е
абстрактно – наличието на основание за извършване на сделката не представлява
условие за нейната валидност. Поради абстрактния характер на менителничното
волеизявление правата, които то поражда, са независими от наличността на
основна сделка и от развитието на каузални правоотношения, във връзка с които менителничният
ефект е издаден. В случая, обаче и ищецът, и ответниците твърдят, че
задължението по ценната книга обезпечава задължения на „Т.” ЕООД по каузално
правоотношение – сключен договор за продажба.
В т. 17
от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че с въвеждането
на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на
каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният
запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото
възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва
фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи
за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените
от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение, т. е. неговите правоизключващи възражения.
В случая, страните не спорят, че издаденият запис на
заповед обезпечава задължения на издателя „Т.” ЕООД в качеството му на купувач
на доставени стоки въз основа на сключен рамков договор за продажба.
В производството ищецът е представил данъчни фактури за
суми, представляващи цена на доставени стоки, които във фактурите са описани
като артикули, количество и единични цени. Издадените фактури, с изключение на фактура
№ **********/28.04.2017 г., са отразени в търговските книги на „Т.” ЕООД, след
като са били изпратени чрез електронни поща. Фактурата
е първичен счетоводен документ, чието предназначение е да документира
стопанските операции във връзка с изискването за пълно и точно водене на
счетоводната отчетност в предприятието на търговеца. Тя е частен свидетелстващ
документ, който удостоверява предоставянето на определена стока или услуга,
когато е подписана от получателя. Съдебната практика е последователна в
разбирането си, че фактурата не е основание за плащане, основанието е
извършването на материалната престация, а фактурата само удостоверява този
факт.
Съгласно уеднаквената практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ
Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г.
на ВКС, ІІ Т.О., решение
№ 96 от 26.11.2009 г. по т.
д. № 380/2008 на ВКС, І Т.О. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. №
546/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О., както и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г.
на ВКС, ІІ Т.О., фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало
договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в
самата фактура се съдържа описание
на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и
време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в
счетоводството на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен
кредит по нея представляват признание на
задължението и доказват неговото съществуване (така изрично решение № 42 от
19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О.). Затова е без значение обстоятелството,
че за предаване на стоките ищецът не представял приемно-предавателни протоколи,
тъй като уговорените в рамковия договор между страните средства за доказване на
извършена доставка не обвързват съда.
С оглед факта, че издадените на „Т.” ЕООД фактури, с
изключение на фактура № **********/28.04.2017 г. са осчетоводени, неоснователи
са доводите, че същите не установяват породени задължения, поради липсата на
извършени доставки.
По отношение на неосчетоводената фактура следва да се има
предвид, че същата е получена от „Т.” ЕООД на 28.04.2017 г., но търговецът не е
я осчетоводил, което съдът разглежда като форма на оспорване да е осъществена
доставка на описаните във фактурата стоки. Извод за получаване на данъчната
фактура се налага по съображенията, развити в решение № 303/07.10.2013 г. по
гр. д. № 3715/2013 г. на ІV ГО на ВКС, в което е разяснен материалноправния
въпрос за правното значение на електронното съобщение и доколко доставянето му
на електронен адрес може да бъде приравнено на връчването на писмен документ.
Законът за електронния документ и електронния подпис
(ЗЕДЕП) урежда правните последици от електронните изявления, а тяхното
пренасяне като електронни съобщения, в разновидността им „електронна поща”, се
урежда в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). Съгласно § 11 ДР ЗЕС,
„електронна поща” е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена
електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено
в крайното оборудване на получателя, а § 22 от същите разпоредби дефинира
"Интернет" като система от взаимносвързани мрежи, ползващи интернет
протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална
мрежа. Електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа изявление
с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3,
ал. 1 ЗЕДЕП, като отделен е въпросът дали този документ може бъде определен
като подписан или не. По силата на чл. 10, ал. 1 ЗЕДЕП електронната поща се
счита получена най-рано с постъпването й в посочената от адресата информационна
система, а най-късно - с изтеглянето й от адресата от системата, в която е
постъпила. При адресни изявления, осъществявани чрез писмен документ,
релевантен е моментът на получаването на документа – счита се, че в този момент
настъпват свързаните с тях последици (в този смисъл е постановената по реда на
чл. 290 ГПК практика на ВКС – напр. решение № 35 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 1877/2010 г., IV г.о., решение № 48 от 28.02.2013 г. на ВКС по гр. д. №
265/2012 г., IV г.о.). Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕП приравнява електронния
документ на писмения такъв, следователно даденото в обвързващата практика на
ВКС разрешение относно връчването на писмени изявления следва да намери
приложение и относно електронните документи. Конкретно касателно електронната
поща, това означава, че релевантният момент за преценка на последиците от
изявлението, е получаването на пощата – т. е. с постъпването й в посочената от
адресата информационна система, ако не е посочил конкретна информационна
система - с постъпването й в която и да е информационна система на адресата, а
ако адресатът няма информационна система - с изтеглянето й от адресата. Без
значение кога е отворено съобщението, съдържанието му се счита узнато от
адресата от датата на постъпването, съответно изтеглянето на електронния документ.
В конкретния случай фактурата е постъпила в електронната поща с домейн съдържащ
фирменото наименование на ответното дружество, поради което следва да се счита
за връчена на 28.04.2017 г., от които момент търговецът е узнал за извършена в
негова полза доставка на стоки, за цената на които се претендира да е задължен.
Неосчетоводяването на фактурата от „Т.” ЕООД, при принципно налично законово
задължение да стори това е проявна форма на оспорване на материализираната в
същата престация, включително неприложима в случая е презумпцията на чл. 301 ТЗ
(още повече, че фактурата не е подписана).
Съгласно чл. 301 ТЗ, счита се, че търговецът потвърждава
действията на лице действало от негово име без представителна власт, ако не се
противопостави веднага след узнаването им. С решения, постановени по реда на
чл. 290 ГПК - решение № 30/08.04.11 г. по т. д. № 416/10 г. на ВКС, І т.о.,
решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/08 г. на ВКС, ІІ т.о., решение 44
от 31.03.2009 г. по т. д. 447/08 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 202 от
06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 18 от 04.04.2014
г. по т. д. № 24/2013 г., Т. К., І Т. О. и други, е прието, че чл. 301 ТЗ
установява презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без
представителна власт сделка, ако не се е противопоставил веднага след
узнаването й. Извод за липсата на противопоставяне от страна на търговеца би
могъл да бъде направен при наличие на данни за отразяване на издадената фактура
по договора в счетоводството на дружеството, включването й в дневника за
покупко-продажби по ДДС, ползването на данъчен кредит. По аргумент за
обратното, неосчетоводяването на фактурата сочи на противопоставяне.
В този смисъл са решение №218/06.01.2017 г. по търг. дело
№ 3572/2015 г. на ТК на ВКС и решение №67/31.07.2015 г. по т.д. №631/14 г. на
ІІ т. о., в които се приема, че първичните счетоводни документи се преценяват
от съда според тяхната редовност и във връзка с всички доказателства по делото,
а когато фактурата е подписана от лице без представителна власт или не е
подписана изобщо и не е отразена в счетоводните регистри на купувача, не е
вписана в дневниците за покупки и продажби и справките – декларации по ЗДДС, не
е ползван данъчен кредит по нея – тогава тази фактура сама по себе си не може
да установи нито сключване на договор за търговска продажба, нито получаването
на стоката.
При безспорния факт, че фактура № **********/28.04.2017
г. не е подписана от представител на ответното дружество в тежест на ищеца „Ф.”
АД е поставено установяването на фактите на отправена от „Т.” ЕООД заявка за
доставка, съответно фактическо извършване на доставката на заявените стоки.
Такива доказателства не са ангажирани, поради което и не може да се приеме, че
в правната сфера на купувача е породено правно задължение на заплати цена на
стоки, които не се установява да са му престирани. Това означава, че „Т.” ЕООД
дължи само непогасените суми по осчетоводените фактури, които съгласно
заключението на вещото лице са в общ размер на 32349,19 лева (16033,44 лева +
16315,75 лева).
Предвид безспорния между страните факт, че ценната книга
обезпечава задължения по договор за продажба, а те са в обем на сумата 32349,19
лева, то несъществуването на обезпеченото задължение за разликата над 32349,19
лева обуславя извод за несъществуване и на менителничното задължение над този
размер. Затова исковете следва да бъдат уважени за сумата 32349,19 лева, а за
разликата над същата до предявения размер от 33834,06 лева се налага да се
отхвърлят.
Необходимо е да се отбележи, че ответникът И.И.К., която
е авалирала задължението по записа на заповед, не е страна по договора за продажба,
но това не се отразява на отговорността й спрямо „Ф.” АД. В решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. №
213/2010 г., ТК, ІІ Т.О. и решение № 5
от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г., ТК, ІІ Т.О., е разяснено, че е
недопустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект
възражения, основани на каузалното правоотношение между него и издателя на записа
на заповед, освен при недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя,
изведено от систематичното тълкуване на чл.8 ЗЗД, чл.63, ал.1 ЗЗД, чл.289,
чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ. Съответно, даденото поръчителство е абстрактна
едностранна сделка и не зависи дали далият го правен субект е страна по
каузалното правоотношение. Достатъчно е при доказаната
обезпечително-гаранционна функция на ефекта, да съществува обезпеченото
задължение. Няма изискване същото да е възникнало в правната сфера на
поръчителя, който отговаря както отговаря лицето, за което е поръчителствал –
чл. 485, ал. 1 ТЗ, а това е издателят, който е носител на задълженията по
договора за продажба.
Частичното уважаването на предявените искове не формира
сила на пресъдено нещо по отношение на недоказаната част от каузалното
задължение и провеждане на ново производство за вземането по фактура №
**********/28.04.2017 г. е допустимо – в този смисъл решение № 230/11.08.2014
г., в което изрично е прието за допустимо едновременното упражняване на правата
срещу издателя на менителничната и длъжника по каузалната сделка, а по аргумент
от чл. 513, ал. 2, предл. 1 във вр. с ал. 1 ТЗ, тази възможност е налице и
спрямо менителничния поръчител. Поради формалното различие в притезанията,
допустимо е вземането на кредитор, основано на абстрактна сделка - запис на
заповед, респ. авал по нея, да бъде реализирано по съдебен ред едновременно с
реализиране на вземането му по каузалното правоотношение, обезпечено с
менителничния ефект.
В случая, ищецът не търси едновременно реализиране на
правата си на двете основания, макар да разполага с тях, а претендира
установяване на задължението само по ценната книга. На кое от основанията
кредиторът ще предяви вземането е предоставено на избора му. Необходимостта от
изследване на въпроса съществува ли вземането по договора за продажба е
резултат от безспорната между страните обезпечителна функция на записа на
заповед, но това вземане за цена на доставени стоки не е същински предмет на
исковете и същото няма да се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението.
Предвид
изложеното, елементите, обосноваващи основателността на предявените пасивно
субективно съединени искове – осъществен правопораждащ субективно материално
право на вземане юридически факт – извършена едностранна сделка в предвидената
от ТЗ форма и настъпила изискуемост на вземането, са налице, което обуславя
извод за уважаването им до размера от 32349,19 лева, като ответниците дължат
вземането при условията на солидарност, съгласно чл. 485 ТЗ вр. чл. 141 ЗЗД.
Приетата за дължима от ответниците сума 32349,19 лева,
следва да се заплати заедно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, по повод на
което е било образувано гр. дело № 54203/2017 год. по описа на СРС, 48 състав –
04.08.2017 год. до окончателното изплащане – аргумент от чл. 422, ал. 1 ГПК. В издадената заповед за изпълнение е допусната
очевидна фактическа грешка по отношение началната дата на дължимост на законна
лихва, която подлежи на отстраняване, но не препятства посочване на вярната
дата в настоящото съдебно решение.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
Ищецът претендира присъждане на разноските за заповедното
производство в размер на 1976,68 лева, които включват заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1300 лева, което ответниците възразяват да е
прекомерно и разноските, сторени пред исковия съд в размер на 976,68 лева,
които не включват адвокатско възнаграждение.
Намаляването на заплатеното адвокатско възнаграждение е
допустимо до минимално определения размер, съгласно чл. 36 ЗА. В чл. 36 ЗА се
препраща към НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, обн., ДВ, бр. 64 от
23.07.2004 г., посл. изм. ДВ, бр. 41 от 23 май 2017 г., като в чл. 7, ал. 2, т.
4 от същата е предвидено адвокатското възнаграждение за процесуално
представителство по дела с определен материален интерес над 10000 лева, да е
830 лева + 3 % върху разликата над 10000 лева. В конкретния случай,
материалният интерес е 33834,06 лева и определеното по правилата на Наредбата
минимално възнаграждение е 1545,02 лева. В случая обаче адвокатското
възнаграждение се претендира само в рамките на заповедното производство и
затова размерът му се определя върху ½ от интереса, което означава, че минималният
му размер е 1037,51 лева. При съобразяване на правната и фактическа сложност на
спора, включително фактът на проведено исково производство, заплатеното
възнаграждение от 1300 лева е адекватно на осъществената правна защита, затова не
се явява прекомерно и не подлежи на намаляване. Това означава в полза на ищеца
да се присъдят разноски за заповедното производство в размер на 1889,93 лева и
за исковото производство – 933,82 лева, пропорционално на уважената част от
предявените искове.
Ответниците „Т.” ЕООД и И.И.К. също имат право на
разноски и претендират присъждането им, но не доказват реално да са извършили
такива.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените
от „Ф.” АД, ЕИК ********, със седалище ***,
пасивно субективно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 538 ТЗ, че „Т.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище ***
и И.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, солидарно му дължат, въз основа на запис
на заповед, издаден на 22.03.2017 г. от „Т.” ЕООД и авалиран от физическото
лице, сумата 32349,19 лева (тридесет и две хиляди триста четиридесет и девет
лева и деветнадесет стотинки), ведно със законната лихва, считано от 04.08.2017
г. до окончателното й погасяване, за която сума в производството по частно гр.
дело № 54203/2017 г. на Софийски районен
съд, 48 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликата до предявения размер от 33834,06 лева.
ОСЪЖДА „Т.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище ***
и И.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят на „Ф.” АД, ЕИК ********, със седалище ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 933,82 лева (деветстотин тридесет и три лева и
осемдесет и две стотинки) - разноски за исковото производство и сумата 1889,93
лева (хиляда осемстотин осемдесет и девет лева и деветдесет и три стотинки) –
разноски за производството по ч. гр. д. № 54203/2017 г. на Софийски районен
съд, 48 състав, за които е издаден изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: