Р Е Ш
Е Н И Е
№……………./ 28.05.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия МАРИЯ ИЛИЕВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражданско дело
номер 16510 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 257985 от 29.10.2019 г., постановено по гр.д. № 4627/2019
г. на СРС, 51 състав, е признато за установено на основание чл.
124, ал. 1 ГПК. вр. с чл. 439, ал. 1 ГПК, че Б.И.Д. не дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумите 2224,36 лева - стойност на
топлинна енергия за периода от м.03.2005 г. до м.04.2011 г., ведно със
законната лихва върху нея от 27.03.2012 г., 464,72 лева - лихва за забава за
периода от 01.05.2005 г. до 27.02.2012 г., и 70,75 лева - разноски, за които е
издаден изпълнителен лист от 15.07.2013 г. по ч.гр.д. 6468/ 2012 г., по описа
на СРС, 86 състав, като ответникът е осъден да заплати на пълномощника на ищцата адвокастско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв, и на съда разноски за държвана такса съгласно
чл.78, ал.6 от ГПК.
Това решение е
обжалвано в срок от ответника „Т.С.“ ЕАД чрез пълномощник юрк.Н.К., с
доводи за неправилност на решението. Изложени са доводи за дължимост на сумите,
за които е бил издаден изп. лист поради наличе на облигационно отношение по
доставка на топлинна енергия, и такива, касаещи несъгласие с извода на
първоинстанционния съд, че вземанията са били погасени по давност. За
последното се позовава ответника на несъобразяване с ППВС № 3/1980 г., според
което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно
вземането, в съответствие с което намира, че давността се прекъсва с молбата за
образуване на изп. дело, и съдебният изпълнител служебно е длъжен да осъществи
посочения от взискателя изпълнителен способ, поради което не винаги давностния
срок тече от последното поискано от взискателя изпълнително действие. Счита
също, че давност тече от прекратяване на изпълнителното производство,
независимо дали тази дата съвпадала с прекратяването на същото по силата на закона,
който смисъл съответствал на ППВС №
3/1980 г. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли иска,
претендира и разноски пред въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна-ищец Б.И.Д. чрез пълномощник
адв. М.З., оспорва жалбата с писмен отговор с довода, че решението е правилно и
съдът не е длъжен служебно да събира доказателства, след като ответникът не е
подал отговор на исковата молба. Моли жалбата да се остави без уважение, претендира
разноски за въззивната инстанция съгласно
списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Ищцата твърди, че е било
образувано изп. д. 20138440403302, по описа на ЧСИ С.Я.въз основа на издаден в полза на
ответника срещу нея изпълнителен лист на 15.07.2013 г. по ч.гр.д. 6468/ 2012 г.
на СРС, 86 състав, за сумите 2224,36 лева - стойност на топлинна енергия , 464,72
лв. лихва за забава и 70,75 лв. разноски, ведно със законната лихва върху главницата
от 27.03.2012 г.. Твърди, че от последното
изпълнително действие, годно
да прекъсне погасителната давност за посочените
вземания- извършено на 10.10.2013 г. с наложена възбрана върху имот на ищцата, и в продължение на две години взискателят не поискал
извършване на изпълнителни действия, поради което изпълнителният процес бил
прекратен по силата на закона на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 10.10.2015 г. Твърди още, че извършените след това изпълнителни действия
не следва да бъдат взети предвид, тъй като са сторените по вече прекратено
изпълнително дело, а
и на 10.10.2018 г. е изтекъл и 5 годищния давностен срок за
вземанията .
Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК. След срока
оспорва иска.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, относно наличието
на вземания на ответника по влязло в сила съдебно решение по иск по чл.422 от ГПк
и издаден въз основа на него на изпълнителен лист от 15.07.2013 г. по заповед
за изпълнение, за посочените в исковата молба суми , мотиви за момента на
изтичане на 5 годишния давностен и
възникване на основанието за погасяване по давност на вземанията, за перемиране
на изпълнението поради бездействие на взискателя от 10.10.2013 г. и 2 години
след това, липсата действия които да прекъснат давността в този срок, съобразно
и указанията по ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, които
констатации и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение изцяло.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за
неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Ищцата се позовава на
факти, настъпили след влизане в сила на съдебното решение и които водят до
погасяване на правото на принудително изпълнение, поради което искът, а и обжалваното
решение по него, са допустими.
Първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуални закон, и правилно е
приложил към доказателствата по делото и разясненията по ТР № 2/2015 г. пот.д.№
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По категоричен начин от събраните писмени
доказателства е установено, че изп. дело е образувано по молба на „Т.С.“ ЕАД на
15.08.2013 г. по изп. лист, издаден по влязла в сила заповед за изпълнение след
съдебно решение по чл.422 от ГПК, т.е. давностния срок е 5 години за погасяване
на вземанията, установени със съдебното решение. С обжалваното решение са
изложени фактически и правни доводи, според които прието, че давността за вземанията последно е била
прекъсната по изпълнителното дело на 10.10.2013 г. с налагане на възбрана върху
притежаван от Б.И.Д. недвижим имот, и от тази дата тече 2 годишния срок по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и е изтекъл безрезултатно на 10.10.2015 г., като в
този 2-годишен период, нито взискателят е поискал извършване на изп. действия,
нито са били предприемани такива изп. действия, годни да прекъснат давността. Мотивите на първоинстанционния
съд са в съответствие със закона и ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС относно действията, които прекъсват давността на съдебно признати
вземания - а именно налагането на запор или възбрана или предприемането на
което и да е друго изпълнително действие в рамките на избрания изпълнителен
способ, и изключването от кръга на
действията, прекъсващи давността, на това по образуване на изпълнително дело. Посочил е още, че че
изпълнителното делото е прекратено по силата на закона на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК на 11.10.2015 г. , и постъпилите след тази дата молби от „Т.С.“
ЕАД (първата молба е от 02.02.2016 г.), с които е искано предприемане на
изпълнителни способи за събиране на вземанията, и извършени от съдебния
изпълнителен такива действия след тази дата, са сторени по вече перемирано
изпълнително дело не могат да породят правни последици и съответно не са
прекъснали погасителния давностен срок за вземанията по изпълнителния лист, и
така на 11.10.2018 г., с изтичане на пет години от датата на последното валидно
предприето изпълнително действие чрез налагане на възбрана върху имот на
длъжника, вземанията по изп. лист са се
погасили по давност.
Изложените в решението фактически констатации
и правни изводи се споделят от въззивния съд и на основание чл.272 от ГПК се
препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно те да се
повтарят подробно.
По изложените с
жалбата оплаквания, които очертават въззивната проверка за правилност, и които
се отнасят само до правилното приложение на закона, но не и до приети за
установени факти с обжалваното решение, въззивният съд добавя и следното:
Производството по
издаване на изпълнителен лист както на съдебно основание, така и на
извънсъдебно основание, е уредена в отделна част на ГПК, извън исковия процес,
поради което бездействието на кредитора по съдебно решение да предприеме
изпълнителни действия, годни да прекъснат давността съобразно и ТР № 2/2015 г.
по т.д.№ 2/2013 г.на ОСГТК на ВКС, води до нейното изтичане. С посоченото ТР на
ВКС от 26.06.2015 г. – постановен и преди да изтече 2-годишния срок по чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК, и приложимо в случая, е обявено за изгубило сила ППВС 3/1980
г., което постановление приемаше, че давността не тече докато трае
изпълнителния процес относно вземането. По силата на тези разяснения по ТР по
т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да приеме, че молбата за издаване
на изпълнителен лист, както и молбата за образуване на изпълнително дело, не са
действия на принудително изпълнение, които да прекъсват/спират давностния срок
по чл.116, б."в" от ЗЗД, нито че давност не тече докато трае изп.
процес.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции относно основателността на предявения искове,
обжалваното решението следва да се потвърди изцяло.
По разноските: Съгласно чл.78, ал.1
от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ответник разноски за
въззивното производство остават в негова
тежест. Въззиваемата страна-ищец има право на разноски, които ищецът, предвид
изхода на спора, й дължи, а именно възнаграждение за защита от адвокат съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК. Със списъка по чл.80 от ГПК се претендират за защита срещу
въззивната жалба от 300лв. адвокатско възнаграждение, заплатени в брой съгласно
удостовереното от договора за правна помощ. Направеното от въззивника
възражение за прекомерност на това адвокатско възнаграждение, въззивният съд
намира за неоснователно, тъй като сумата 300 лв. е минималният размер за адв.
възнаграждение, и е подаден отговор на въззивната жалба в срок.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 257985 от 29.10.2019 г., постановено по
гр.д. № 4627/2019 г. на СРС, 51 състав.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Б.И.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 300 лв. (триста) разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.