№ 34629
гр. София, 28.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ
като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20231110141933 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на Глава XIII ГПК и ЗОДОВ (Общ исков
процес)
Производството е образувано по искова молба с вх. № 213084/27.07.2023
г., уточнена с молба с вх. № 232401/17.08.2024 г. от Н. Н. А., ЕГН **********,
затвора в ******** срещу **********, с която е предявен осъдителен иск с
правна квалификация чл.4, пар.3 ДЕС вр. чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, с която се
иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 5 000 лева,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди, нарушение на ПЕС и
ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба (27.07.2023
г.) до окончателното погасяване на задължението.
В исковата молба (ИМ) са изложени твърдения, че с влязло в сила
Определение или Решение на ВКС, с което е обжалвал Решение по гр. д. №
7513/16 г. на СРС, 49 състав претърпял неимуществени вреди – унижение,
изтезаване, нечовешко отношение, грубо нарушение на ПЕС и ЕКЗПЧОС, за
периода от датата на определението на ВКС до датата на исковата молба.
Позовава се на нарушение на чл.4 ДЕС за претърпени неимуществени вреди
от бездействието на ПЕС и ЕКЗПЧОС, чл.20 от ХОПЕС и чл.6 КПБ вр. чл.52,
пар. 4 от ХОПЕС. В този смисъл ищецът претърпял неимуществени вреди от
нарушение на чл.20 от ХОПЕС и чл.6, ал.2 от КРБ вр. чл.52, пар. 4 от ХОПЕС.
1
Посочва, че в този смисъл за тълкуване равенството пред нормативен акт е и
Решение № 14/10.11.1992 г. по к.д. № 14/1992 на КС на РБ, които
неимуществени вреди се изразяват – унижение, изтезаване, нечовешко
отношение, грубо нарушаване на ПЕС и ЕКЗПЧОС. Насочва Определение №
269/08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г. на ВКС, III гр. д. Позовава се на
Решение № 14614/15.11.2022 г. по гр. д. № 5050/2022 г. на СРС.
Моли ответникът да бъде осъден за бездействието на правото на ЕС и
ЕКЗПЧОС, че е претърпял неимуществени вреди.
Моли съдът да изиска гр. д. № 76513/2016 по описа на СРС, което да
послужи за доказателства. П
В срока по чл.131 ГПК ответникът подава отговор. На първо място
счита, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът не се е позовал коя
норма е нарушена, както и причините за настъпилите неимуществени вреди.
Прави възражение за недопустимост на иска. Твърди, че с исковата молба
ищецът търси възможност за пререшаване на съдебно производство, което в
случая е приключило с влязъл в сила съдебен акт на съд от последна
инстанция. В случая, ако съдебният състав на СРС по настоящото дело
приеме, че определение № 50690/29.09.2022 г. по гр.д. № 4355/2021 г. на ВКС,
IV Г.О. е незаконосъобразно, то с тези си констатации по повод на иск за вреди
от влязъл в сила съдебен акт на национална юрисдикция, разглеждаща делото
като последна инстанция, счита, че той ще се произнесе недопустимо по
правилността на влезлия в сила съдебен акт и констатациите му ще влязат в
противоречие с последиците на решението, в частност със силата на
присъдено нещо на съдебния акт /чл. 297 и 298 ГПК/ и с принципа на чл. 297
ГПК - за задължителност на влязлото в сила решение не само по отношение на
страните по него и за постановилия го съд, но и за всички съдилища,
учреждения и общини в РБ.
Като друго основание за недопустимост, ответникът навежда чл.35, пар.
3а от Условията за допустимост от КЗПЧОС. Според тази разпоредба всяка
жалба, която представлява злоупотреба с права по смисъла на чл.35, пар.3
КЗПЧОС е недопустима. Изразява становище какво представлява
злоупотреба. Позовава се на Директива 2024-1069 на ЕП и на съвета. Цитира
съдебна практика.
По същество оспорва иска, като твърди, че не е налице каузалитет между
2
постановения съдебен акт и изброените от ищеца лични негативни
преживявания /изпадане в състояния на унижение, изтезание и др./. В
настоящото исковото производство вредите не се презюмират, а се ищецът не
ги е доказал. Твърди, че в случая, за да не допусне до касационно обжалване
депозираната касационна жалба на А. против решението СГС по в.гр.д.
№7175/2020 г., съдебният състав при ВКС е изложил подробни аргументи.
Производството е било с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1 и т. 2 ЗЗДискр.
Съдът е обсъдил изложението на касатора в т.ч. съдържащите се в него
оплакванията срещу постановения въззивен акт. Приел е, че липсва основание
за допускане на касационно обжалване, доколкото касаторът не е формулирал
въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Подробно е изложено
и становище за липсата на предпоставките за допускане на жалбата на
основание чл. 280, ал. 2, предл. „трето" ГПК. От значение е й обстоятелството,
че ВКС не е длъжен служебно да установи наличието на разглежданото
основание за допускане на касационно обжалване, доколкото мотивирането на
предпоставките от състава му е в задължение изцяло на касатора.
Сочи, че при постановяването на процесното определение по к.гр.д. №
4355/2021 г., съдебният състав на ВКС изцяло се е съобразил с
конституционните принципи, като не е допуснал нарушаване на правата на
ищеца, напр. не е лишен от достъп до съд или до справедлив съдебен процес
съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. В тази връзка не споделя и твърденията за
съществуването на причинна връзка между отрицателните промени в
психологичното състояние на А., като чувство на унижение, изтезание и др. и
действията/бездействията на конституирания ответник.
Не споделя и твърденията на ищеца, за нарушение на чл. 20 вр. чл. 52, §
4 ХОПЕС и чл. 6, ал, 2 КРБ при постановяване на процесното определение.
Съгласно визираните норми от ХОПЕС - Всички хора са равни пред закона;
Доколкото настоящата Харта признава основни права, които произтичат от
общите за държавите-членки конституционните традиции, тези права трябва
да бъдат тълкувани в хармония с тези традиции.
Твърди, че обжалваното въззивно решение на ОС - ****** е било
постановено в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС (
решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., решение № 101 от
2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. №
3
534/2012 г., решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., всичките
по описа на IV г. о.). Даденото в нея правно разрешение е, че наличието на
"сравними сходни обстоятелства" следва да се преценява спрямо конкретното
лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да
бъдат в идентично (същото или сходно) положение. При разлика в
третирането, която обаче се основава на обективни обстоятелства, които са
различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., не е налице
дискриминация. Така въззивният състав е достигнал до извода, че разликата в
начина на организация на затворите не е противоправен резултат от дейността
на ответника (ГДИН), не накърнява правата на затворниците и е в рамките на
изискванията по чл. 164, ал. 1 ЗИНЗС.
Посочва, че отговорност на държавата за нарушение на общностното
право от решение на национален съд, отсъждащ като последна инстанция,
може да се породи само в изключителни случаи - когато съдът е в явно
нарушение на приложимото общностно право. За посочените от А.
оплаквания не се сочи конкретно приложимо право на ЕС -конкретна норма на
общностното право, уреждаща отношения във връзка с предявения иск, която
конкретна норма да е нарушена от ответника.
Прави възражение за погасяване на предявените искове за вреди и лихви
по давност, както и възражение за прекомерност на претендираното
обезщетение.
Моли да бъде приобщен единствено крайният съдебен акт в
производството по к.гр.д. № 4355/2021 на ВКС, IV Г.О.
Моли съда да прекрати производството, тъй като е недопустимо, а при
условие на евентуалност да отхвърлите същата като неоснователна.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК моли да бъдат присъдени сторените по
делото разноски от страна на ВКС, а именно юрисконсултско възнаграждение
в размер определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид изложеното от
страните и материалите по делото, установи следното от фактическа и
правна страна:
По представителната власт
Ищецът се представлява от служебен защитник адв. А. М., **********,
4
назначена с Определение № 25848/24.06.2024 г. (л.96 от делото).
Ответникът се представлява от юрист – съдебен помощник, на
основание чл.32, т.3 ГПК.
По държавната такса
Цената на иска е 5 000 лева, поради което на основание чл.1
ТДТССГПК, държавната такса е 4 %, което се равнява на 200 лева. Този
минимум не е внесен. Липсва реквизита по чл.128, т.2 ГПК. Ищецът е
освободен от заплащане на такси и разноски за всички инстанции, съгласно
Определение № 36526/14.10.2023 г. (л.17 от делото)
По редовността на ИМ
Съдът приема, че исковата молба е редовна. Съдържа всички реквизити
по чл.127-128 ГПК. Неоснователно е възраженията на ответник, че липсва
посочване на правна норма, която ищецът твърди, че е нарушена, както и че не
са посочени причините за настъпилите неимуществени вреди. Правната
квалификация се дава от съда, а причините за настъпилите вреди е въпрос по
същество на спора. Ето защо съдът приема, че исковата молба е редовна.
По отношение на номерата на цитираните исковите молби съдът
установи, че на ответника са връчени правилните искови молба, а грешката е
от технически характер.
По допустимостта на производството
С исковата молба ищецът претендира вреди от факта, че не е била
допусната до касационно обжалване негова жалба срещу решение на
въззивния съд.
В конкретния случай от изложението в исковата молба, с оглед заявените
до съда искания, не може да се направи извод, че въобще е налице
възможност страната да изложи такива твърдения, които да създадат у съда
убеждение, че е допустимо да разгледа претенциите за на съда за този извод са
следните:
Без съмнение Държавата дължи репариране на вредите, причинени от
действията на правораздавателните органи вкл. съда и този принцип е
закрепен в чл. 7 от Конституцията на Република България, съответно
детайлната уредба е регламентирана в Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ). Отговорност може да се търси за вреди от
5
особено съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 2в
ЗОДОВ, която правна норма е приета през 2019 г. Държавата отговаря за
вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението
е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от
поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са
причинени вредите. В нормата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, за разлика от чл. 1
и от чл. 2в, ал. 1, т. 1 от същия закон, не е направено разграничение от каква
дейност са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото
на Европейския съюз, каквото нарушение може да се изразява и в постановено
решение/присъда или друг акт на органите на съдебната власт, който
нарушава принципите на правото на ЕС.
Настоящият съдебен състав приема, че изложените от ищеца и неговия
процесуален представител твърдения не очертават фактическия състав на
непозволено увреждане, а касаят правилността на влязъл в сила съдебен акт по
гражданско производство, който не може да бъде пререшаван. Не е допустимо
по пътя на исковото производство съдът да проверява дали в друго съдебно
производство, приключило с влязъл в сила съдебен акт, са допуснати
процесуални нарушения, респ. дали постановеният акт (на съда или
прокуратурата) е правилен. В противен случай би се стигнало до хипотеза,
при която, съобразно изложеното в исковата молба „нарушение“ на ВКС,
която неправилно отказала да допусни до касация жалба, настоящият
граждански съд следва да преценява по същество дали постановеният от ВКС
акт по касационната жалба е бил правилен, но подобна преценка излиза извън
правомощията на гражданския съд и предвидения от закона процесуален ред
за проверка правилността на актовете. Тези обстоятелства подлежат на
проверка по пътя на извънредните способи и жалбата до ЕСПЧ.
Ищецът претендира обезщетение за вреди, които последният твърди да
е изтърпял от несправедливото недопускане на жалбата му до касационно
обжалване. Съдът приема, че с този иск ищецът се домогва гражданският съд
да извърши ревизия на дейността на ВКС по гражданското дело, приключило
с влязла в сила определение. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 281 ГПК
валидността, допустимостта и валидността е основание за касационно
обжалване, което може да бъде релевирано в рамките на висящото гражданско
производство, то и същото не е допустимо да бъде разглеждано като
основание на предявен граждански иск за присъждане на обезщетение за
6
неимуществени вреди. Следва също така да се посочи, че не е допустимо в
производство по граждански иск, предявен на деликтно основание,
гражданският съд да извършва преценка на обстоятелствата, на които в
случая ищецът основава този си иск. Следователно на основание чл. 130 ГПК
исковата молба подлежи на връщане.
Ето защо, не е допустимо ангажиране на отговорността на държавата за
описаните от ищеца извършени от ВКС по пътя на настоящото исковото
производство, доколкото същите не съставляват деликт, нито извършена
незаконна дейност от правозащитен орган в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ,
поради което и специалният ред за ангажиране отговорността на съда по реда
на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди се явява
неприложим. С оглед на изложеното, предявеният иск се явява недопустим,
поради което подадената искова молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство, следва да се върне.
На следващо място, съгласно член 35, § 3 (а) - Условия за допустимост
от КЗПЧОС недопустима е всяка индивидуална жалба, подадена на основание
чл. 34, когато жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба.
Понятието „злоупотреба" по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното
му значение според общата правна теория, а именно като зловредно
упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е
създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно
противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от
Конвенцията и което спъва правилното функциониране на съда и точното
провеждане на производството пред его, съставлява злоупотреба с правото на
жалба /в този смисъл Mirojubovs and Others v.Latvia/. Приема се, че
жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново
подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба,
подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в т този смисъл М. v. the
United Kingdom и Philis v. Greece - и двете решения на Комисията/. Не може да
бъде ангажимент на съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи
оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или
техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа
на съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията /в
този смисъл Bekauri v. Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore
7
and Others v. Italy; Simitzi-Papachristou and Others v. Greece/.
Предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на
гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано
като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен
предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета предлага
следните индикации за производства, с които се злоупотребява: а)
непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част
от него, включително прекомерната стойност на спора; б) наличието, на
множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във
връзка със сходни въпроси; в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на
ищеца или- неговите представители преди или по време на производството,
както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г)
недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например
забавяне на производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или
измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от
производството.
Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната
съдебна практика. Например в разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр.
д. № 3772 / 2018 г, на ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с
едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до
упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в
съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение.
В практиката си ВКС нееднократно /например в определения № 761 от
30.11.2012 г. по ч.т.д. № 497/2012 г и № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. №
350/2010 г./ е посочвал, че последователно създаваната верига от частни
жалби съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Законодателят
не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени
срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно
ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите
се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият
разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава
неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато
превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи
преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в
постановено по реда на чл. 290 ГПК - решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр.д.
8
№ 1149/2009 г. на ВКС превратното упражняване на субективни права е
укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от
защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които
злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно
или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и
двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между
страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване,
разглеждане и произнасяне. В този смисъл съдът е длъжен да вземе мерки да
организира адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок,
вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
В процесният случай следва да се посочи, че ищецът е един от т.н.
„масови ищци", който със завеждането на съдебни искове не преследва
разрешаване на гражданскоправен спор. След служебна справка в
деловодните регистри и книги на съда, настоящият съдебен състав установи,
че ищецът е предявил над 15 искови молби срещу ответника в период на 1
година, които имат едно и също основание – ревизиране на акт на ВКС, с което
не е допуснато до касационно обжалване жалба.
Настоящия съдебния спор следва да се третира като „frivolous litigation",
в който са въведени несериозни и изначално необосновани фактически и
правни аргументи, като ищецът като лице, изтърпяващо наказание „лишаване
от свобода", отказва да се съобрази със силата на пресъдено нещо на вляза в
сила присъда, с която е осъден на наказание лишаване от свобода за тежко
умишлено престъпление и чрез завеждането на множество сходни съдебни
производства не само не съобразява поведението си с влезлия в сила съдебен
акт, но и постоянно възобновява правния спор. Допълнително, тъй като
ищецът от началото на 2023 годината е завел множество гражданскоправни
производства пред СРС, насочени срещу ВКС, сред които гр.д. № 41922/2023
г.; гр.д. № 41938/2023 г.; гр.д. № 52503/2023 г.; гр.д. № 54674/2023 г. и др. и с
оглед изявяваното от него желание за лично участие в откритите съдебни
заседания поради постоянното му конвоиране до съдебните сгради, реално се
стига до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложено
наказание от български съд. Следва да се посочи, че ищецът има висящи
десетки други спорове и срещу други държавни органи.
Съобразно формираната практика на ЕСПЧ злоупотреба с право е и
9
използването на език на вражда и омраза срещу съда и в сезиращите го
процесуални документи, като всеки опит за използването на такъв език е
несъвместимо с търсената от страните и дължима от съда защита, поради
което нарушава принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че така предявеният иск е
недопустим и на основание чл.130 ГПК исковата молба следва да бъде
върната и производството по делото прекратено.
Воден от горното, СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 213084/27.07.2023 г., уточнена с молба с
вх. № 232401/17.08.2024 г. от Н. Н. А., ЕГН **********, затвора в ******** и
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 20231110141933 по
описа за 2023 година на СРС, като недопустимо, на основание чл.130
ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД чрез СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, в едноседмичен срок от
съобщаването му, по реда на Глава XXI ГПК, на основание чл.130 вр чл.274,
ал.1, т.2 ГПК.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните чрез техните
процесуални представители.
ДЕЛОТО да се докладва на съдия – докладчик след изтичане на срок и
при постъпване на книжа.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10