Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
26.02.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 5170 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 315407 от 17.01.2018г. по гр.д. № 72366/2016г. Софийски районен
съд, 77 състав осъдил К.А.Д., ЕГН **********, да заплати на „О.Б.Б.” АД, ЕИК********,
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД сумата 12 261.28 лв., представляваща
дължима главница по договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение, сключен на 28.12.2010г.; сумата 232.86 лв. - договорна лихва,
начислена за периода 28.11.2013г. - 29.09.2014г., и сумата от 3 527.13 лв. -
наказателна лихва, начислена за периода 28.11.2013г. - 06.12.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 09.12.2016г.,
до плащането, като отхвърлил иска за наказателна лихва над уважения размер до пълния
му предявен размер от 4 437.70 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца и
сумата 2 094.47 лв. – разноски по делото съразмерно с уважената част от
исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата 77.74 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената част.
Срещу решението в осъдителните му части е подадена въззивна жалба от
ответника К.А.Д., с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ищецът
не можел да се ползва от твърдението си, че кредитът е станал предсрочно
изискуем, защото по гр.д. № 1151/2015г. на СРС, 124 състав било прието, че
кредитът не е предсрочно изискуем. Евентуално поддържа, че към настоящия момент
сумата по кредита не била изискуема, тъй като кредиторът не уведомил писмено
кредитополучателя за правото си да направи кредита предсрочно изискуем, съгласно
т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС. Съгласно разясненията, дадени с тълкувателното решение и практиката на
ВКС, необходимо било кредиторът да упражни правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, като изявлението следвало да е достигнало до длъжника,
независимо от уговорки в противен смисъл в договора. Твърди още, че по делото
нямало изготвен и „приет от страните“ доклад по чл. 146 ГПК, с което било
нарушено правото му на защита, както и че СРС не му дал указания за
разпределението на доказателствената тежест във връзка с възражението за
нищожност на клаузи от договора. С определението от 02.06.2017г. СРС дал правна
квалификация на исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД вр. чл.
430 ТЗ, която противоречала на дадената с решението правна квалификация. СРС не
обсъдил правилно и направените от ответника възражения за нищожност на клаузите
на чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит. Посоченото в чл. 7
„олихвяване на просрочени суми“ не давало яснота и не било определено при
конкретни правила как точно се формира и начислява този лихвен процент от 12.5
% - годишно, месечно или дневно, поради което клаузите за неустойка били
неравноправни на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. СРС основал решението си по
отношение на наказателната лихва на приетата по делото ССЕ, видно от която
обаче било, че е изчислявана въз основа на друг, недоговорен между страните
процент – 13 % вместо уговорения от 12.5 %. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за настоящото
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК, както и присъждане на адвокатско
възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Въззиваемата страна „О.Б.Б.” АД с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваните части като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е
бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
430, ал. 1 ТЗ за сумата 12 261.28 лв. – предсрочно изискуема главница по
договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 28.12.2010г.;
чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 232.86 лв. – договорна лихва за периода
28.11.2013г. – 06.12.2016г., и с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 4 437.70 лв. – наказателна лихва за периода 28.11.2013г. –
06.12.2016г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба в съда на 09.12.2016г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, част от които се поддържат и във
въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните осъдителни части.
С оглед оплакванията в жалбата, въззивният съд намира решението за правилно в
атакуваните части по следните
съображения:
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно ал. 2 на чл. 430 ТЗ,
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.
В случая по делото не е било спорно и от приетия договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 28.12.2010г. се установява по безспорен
начин наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за банков потребителски кредит, по силата на който ищецът предоставил на
ответника кредит в размер на 16 365 лв. Съгласно чл. 10, ал. 1, кредитът се
издължава на 106 месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихва и
съответната част от годишната такса за управление и обслужване, в размер на 215.80
лв., считано от 28.01.2011г., с падеж 28-мо число на месеца. Крайният срок за
издължаване на кредита е 28.10.2019г. С чл. 4, ал. 1 страните уговорили, че
редовната главница се олихвява с лихва в размер на 7.5 % годишно, като олихвяването
се извършва ежемесечно - чл. 4, ал. 2. Съгласно чл. 5, ал. 1, годишният процент
на разходите към датата на отпускане на кредита, определен съгласно ЗПК, е в
размер на 8.36. С чл. 6, ал. 1 са уговорени изрично дължимите от
кредитополучателя такси, по т. 4 – годишна такса за покриване на разходите по
управлението и обслужването на кредита в размер на 0.5 % върху остатъка на
главницата, която такса се събира ежемесечно след усвояване на кредита. Според
чл. 7, ал. 1 от договора, при забава в плащането на главницата по кредита, вкл.
при предсрочна изискуемост на целия дълг, банката олихвява просрочените суми с
наказателна лихва, включваща договорения по реда на чл. 4 лихвен процент за
редовна главница и наказателна надбавка в размер на 5 пункта. Към момента на
сключване на договора лихвеният процент, който се прилага при забава плащането
по главницата и при предсрочна изискуемост е в размер на 12.5 %. В чл. 5, ал. 2
е посочена и общата дължима сума от кредитополучателя, изчислена към момента на
сключването на договора при параметрите, залегнали в него - 24 592.07 лв. В чл.
6, ал. 2 е уговорено право на банката едностранно да увеличава размера на лихвения
процент, посочен в чл. 4, както и размера на таксите и комисионните, при посочени
условия. В чл. 7, ал. 2 е уговорена неустойка, дължима при друго неизпълнение
на клаузите на договора от страна на кредитополучателя, различно от това по чл.
7, ал. 1. Съгласно чл. 21 от Договора, при пълно или частично неплащане на две
погасителни вноски, кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е
необходимо кредитополучателят да бъде уведомяван.
Не е било спорно и от приетото в първата инстанция заключение на ССЕ се
установява, че кредитът е напълно усвоен на 28.12.2010г., като сумата е
преведена по посочената в договора банкова сметка.
***. № 301-БД-258 от 27.10.2014г., с която ответникът уведомява банката, че
е получил уведомление, че кредитът ще стане предсрочно изискуем. Изразява несъгласие
с посочените в уведомлението суми, като посочва, че някои вноски действително
не е внасял в пълен размер, но по обективни причини. Твърди, че по негови
изчисления дължимата сума следва да е с около 5 000 лв. по-малко. Поискал е да
му бъде изпратена разпечатка на твърдените дължими вноски, за да я сравни с неговите
документи, и е заявил желание за сключване на анекс към договора за разсрочване
на плащанията.
От приетото в първата инстанция заключение на СПЕ, което не е оспорено от
страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че
подписът срещу „С уважение“ в молбата е положен от ответника.
От заключението на ССЕ, също неоспорено от страните, което съдът кредитира
като обективно и компетентно се установява: По кредита са направени вноски в
размер на 7 550.63 лв., с които са погасени главница от 1 203.48 лв., договорна
лихва в размер на 3 362.46 лв. и наказателни лихви и надбавки в размер на 84.45
лв. Последното плащане по кредита е извършено на 26.05.2014г. Непогасената
главница е в размер на 12 261.28 лв. Дължимите непогасени суми по договора към
06.12.2016г. са: главница в размер на 12 261.28 лв., договорна лихва за периода
28.11.2013г. - 29.09.2014г. в размер на 770.51 лв., и наказателна лихва върху
просрочените главници по месечни вноски за периода 28.11.2013 г. - 06.12.2016
г. в размер на 3 561.24 лв. По време на действие на договора лихвеният процент
по чл. 4 не е увеличаван. Към лихвения процент от 7, 5% е прибавяна и таксата
за обслужване в размер на 0.5 % върху остатъчната главница, поради което
договорната лихва е изчислена с лихвен процент 8.0 %, а наказателната - с 13 %.
Наказателната лихва е начислена само върху главницата.
С оглед така установеното, правилно СРС е приел, че предявените искове са
основателни и ги е уважил, като по отношение на наказателната лихва е присъдил
непогасения по давност размер от 3 527.13 лв.
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с дадената от СРС правна
квалификация на исковете. Действително, с доклада по делото СРС е дал
квалификация на исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ.
Допуснатата неточност на правната квалификация в доклада обаче не представлява
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Противно на поддържаното
в жалбата, СРС е изготвил доклад, с който е дал точни указания на страните във
връзка с подлежащите на доказване факти и тежестта на доказване, а с решението
си се е произнесъл по предмета на спора – осъдителни, а не установителни
искове.
Неоснователни са и доводите в жалбата във връзка с уведомяването
на кредитополучателя за настъпилата предсрочна изискуемост на дълга. Цитираното
в жалбата тълкувателно решение касае въпросите относно предсрочната изискуемост
в заповедното производство и в исковото производство по установителен иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК. Тези разрешения са възприети, тъй като заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за
предсрочна изискуемост на кредита - същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване
на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта
за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. С решението по гр.д. № 1151/2015г. на СРС, 124 състав,
предмет на което са били искове по реда на чл. 422 ГПК за част от вземанията по
процесния банков кредит, исковете са отхвърлени поради недоказване от банката
към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 07.10.2014г., длъжникът
да е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост. С това решение със сила
на пресъдено нещо е разрешен въпросът, че не съществува вземане на банката,
основано на настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит към момента
на сезирането на съда със заявлението по чл. 417 ГПК. В случая от приетата
молба от 27.10.2014г., изходяща от ответника се установи, че след този момент
длъжникът е бил уведомен от банката за обявената предсрочна изискуемост на
дълга. Правилно СРС е съобразил и практиката на ВКС, съгласно която за такова
уведомяване се счита и връчването на преписа от исковата молба по чл. 422 ГПК, като макар това уведомяване да не може да се
вземе предвид в производството по иска по чл. 422 ГПК, тъй като не може да
промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението
преди датата на подаване на заявлението, то е от значение при подаване на
последващо заявление по чл. 417 ГПК или предявяване на осъдителен иск по общите
правила - чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ. Това уведомяване представлява ново основание за
предявяване на осъдителен иск или за ново заявление за издаване заповед за
изпълнение (в този смисъл решение № 77/10.05.2016г. по т.д. № 3247/2014г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 161/08.02.2016г. по т.д. № 1153/2014г., ІІ ТО и др.).
По отношение релевираното от ответника възражение за
нищожност на клаузата на чл. чл. 6, ал. 2 от договора правилно СРС е приел, че
с оглед установеното от ССЕ, че лихвеният процент не е изменян едностранно от
банката през целия срок на договора и до подаване на исковата молба, тази
клауза не се отразява по никакъв начин на задълженията на ответника,
претендирани с исковата молба. Оспорената клауза на чл. 7, ал. 2 от договора е
напълно неотносима за спора – същата предвижда неустойка във връзка с друго
неизпълнение на кредитополучателя - на задължения, различни от това за връщане
на заетата сума. Що се касае до клаузата на чл. 7, ал. 1, ответникът е
поддържал същата да е нищожна като неравноправна в частта, предвиждаща право на
банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това право е уредено не с чл.
7, ал. 1, а с чл. 21 от договора, като уговорката при конкретно уговорено
неизпълнение да отпадне преимуществото на срока в полза на длъжника не е
неравноправна и като такава нищожна. Съгласно чл. 7, ал. 1 от договора, при
настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг просрочените суми се олихвяват
с наказателна лихва, включваща действащия лихвен процент съгласно договореното
в чл. 4 за редовна лихва ( 7.5 % ) и наказателна надбавка в
размер на 5 пункта, т.е. обезщетението за забава не надвишава
законната лихва (чл. 33, ал. 2 ЗПК), доколкото другата част касае лихвения
процент по редовна лихва. Следователно при просрочие се начислява както
договорна лихва, така и лихва за забава, в общ размер 12.5 %
плюс 0.5 % годишна такса по чл. 6, ал. 1, т. 4 от договора върху остатъка от
главницата, или общо 13 %. Договорът между страните не е прекратен, а
поради неизпълнението си длъжникът е изгубил преимуществото на срока, поради
което на кредитора се дължи както уговорената възнаградителна лихва и такса за
обслужване на кредита, така и обезщетение за забава, които в случая се дължат
общо по силата на уговореното в чл. 7, ал. 1 от договора под формата на т.нар.
„наказателна лихва“.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваните осъдителни части като правилно.
Това обосновава и извод за присъждане на разноски в посочените от СРС размери,
определени съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
подалия отговора на жалбата юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.
37 ЗПП вр.чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки,
че освен подаване на отговора юрисконсултът не е извършвал други процесуални
действия, съдът определя възнаграждение в размер на 50 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 315407 от 17.01.2018г., постановено по гр.д. № 72366/2016г. на
Софийски районен съд, 77 състав в обжалваните осъдителни части.
ОСЪЖДА
К.А.Д., ЕГН **********,***, да заплати
на „О.Б.Б.” АД, ЕИК********, на основание чл. 78 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 72366/2016г. на
Софийски районен съд, 77 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.