Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.08.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети
август две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3119/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 188423 от 09.08.2019 г., поправено по реда
на чл. 247, ал. 1 ГПК с Решение от 02.12.2019 г., постановени по гр. дело №
56149/2018 г. по описа на СРС, ГО, 88-ти състав, е уважен предявения от З.Г.З.
срещу СДВР, отдел „Пътна полиция“ осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД,
във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1 300 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и неудобство от причинена
травма, настъпила в резултат на инцидент от 17.08.2018 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 17.08.2018 г., до
окончателното й изплащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
сумата от 452,00 лв., представляващи направените в производството пред СРС
разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от СДВР, чрез процесуалния си представител – юриск. Б.П.,
в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в конкретния
случай не е установено причинно-следствена връзка между полученото увреждани и
виновно поведение на конкретно длъжностно лице, а вината е една от
предпоставките за ангажиране на отговорността. Сочи още, че СДВР не е
собственик на сградата, което се установявало от представения Акт за държавна
собственост, поради което и не следва да отговаря по иска. Изтъква, че
необосновано и в нарушение на процесуалния закон СРС е приел, че е установен
механизма на твърдяното увреждане, както и че прикрепената към земята желязна
конструкция е без липсващи елементи. При условията на евентуалност на
оплакванията поддържа, че определеното обезщетение е прекомерно. Моли съда да
отмени решението и отхвърли предявения иск, както и да присъди направените по
делото разноски.
Въззиваемият
– ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва
жалбата по подробно изложените съображения, поддържайки, че обжалваното решение
е законосъобразно, правилно и обосновано.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по
следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. По
конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета
на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на
работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на
извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на
причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на
работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и
служещи при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно из между тях е причинил тези вреди. Когато при
изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността
е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.
В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3
от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963
г. на Пленума на ВС. Достатъчно е да се касае за
дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по
повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира прекия причинител на увреждането
– работник или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС,
юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни
работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно
измежду тях е причинил тези вреди поради което и оплакванията в жалбата в тази
насока са неоснователни.
За
да възникне притезателното право на увредения следствие на спъване и падане върху стърчаща метална
конструкция на пейка, който е била без монтирана седалка, каквито твърдения са
изложени в исковата молба, за
обезвреждане на неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или
по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат
осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени
от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното
лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа от СДВР чрез своето действие или бездействие.
С
оглед оплакванията в жалбата настоящият състав на съда, намира, че по делото
ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че получените следствие на инцидента от 17.08.2018 г. около 08,30 ч. в
сградата на КАТ, отдел „Пътна полиция“ към СДВР наранявания, изразяващи се в оток и натъртване на десния крак на две
места, съпроводено със силна болка са следствие от бездействието на служителите в СДВР,
отговарящи за изправността на монтираните пейки за граждани в салона на „Пътна
полиция“ към СДВР. В тази връзка следва да се отбележи, че от показанията на
св. И.Х., приятел на ищцата, които преценени по реда на чл. 172 ГПК съдът
намира за последователни, конкретни и обективно дадени, подкрепящи се и от
представените по делото писмени доказателства / лист за преглед на пациент от
17.08.2018 г./ и кредитира с доверие, се установява, че ищцата го е потърсила
по телефона на 17.08.2018 г., като е била разстроена и го е уведомила, че
претърпяла инцидент в сградата на КАТ, следствие на падане върху метални
съоръжения в залата за граждани. Сочи, че след това е взел ищцата пред сградата
на КАТ и я е закарал в Пирогов, където е била прегледана. Дава сведения, че е
изпитвала болки от придвижването и е накуцвала, както и че му е споделила, че
се е почувствала унижена от падането пред толкова много хора. Посочва, че в
деня на инцидента не е посетил сградата на КАТ, но е отишъл първият работен ден
след инцидента, като в салона за граждани е видял монтираните съоръжения, като
на реда седалки имало липсващи такива и стърчали железа. Липсвали също и гърба
на седалките и в този вид били оставени.
Полученото
травматично увреждане се установява и от представения лист за преглед на пациент от
17.08.2018 г., в който е посочена като диагноза - контузия на десния крак
следствие на падане.
С оглед
на гореизложеното и противно на оплакването във възивната жалба, настоящият
съдебен състав приема, че на 17.08.2018 г. ищцата е претърпяла инцидент в сградата на
КАТ към СДВР, следствие на спъване и падане върху стърчащи метални съоръжения в
залата за граждани, представляващи част от монтираните пейки за граждани, но
със счупени и липсващи седалки.
От представения по
делото акт за държавна собственост, се установява, че сградата е предоставена
СДВР-КАТ, поради което и задължението за поддържа в изправност на монтираните
пейки със седалки за граждани, е именно на ответника, чрез съответните
отговорни за тази дейност служите. Както бе посочено по-горе за възникване на
отговорността по чл. 49 ЗЗД не е необходимо да се персонифицира прекия
причинител на увреждането – работник или служител на работодател. Отговорността
по чл. 49 ЗЗД не е свързана със собствеността върху вещта, поради което и
наведените в жалбата оплаквания в тази насока не следва да се изследват.
Следователно,
по делото е доказано е виновното неизпълнение на задължението за поддържане в
изправност на седящите места за граждани в сградата на „Пътна полиция“ към СДВР, който чрез своите служители следва
да осигурява технически и механично изправни места за сядане на чакащите за
административна услуга в салона граждани, поради което е установен фактическият
състав, обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната отговорност на
ответника СДВР за противоправното бездействие на нейни служители – по реда на
чл. 49 ЗЗД. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка
страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите възражения,
поради което положителния факт, че ищцата е била разсеяна и невнимателна следва
да се установи от ответника, каквото доказване обаче ответникът не е провел.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за претърпени неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди се изразяват в неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, които не могат да бъдат възстановени,
поради което предвиденото в закона обезщетение има заместващо предназначение и
се определя съобразно критериите, установени в чл. 52 ЗЗД. Понятието
„справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид
от съда при определяне на размера на обезщетението. За да се произнесе по
въпроса за размера на обезщетението настоящият съдебен състав, с оглед
задължителните предписания, установени в ППВС № 4/1968 г. следва да съобрази
следното: момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в
страната към този период, възрастта на пострадалия, данните от СМЕ относно вида,
характера и степента на получената от това лице травма, времетраенето на
оздравителния процес, начина и степента на възстановяване. При определяне на
това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от
процесния деликт на ищцата е причинена телесна повреда, изразяваща се в оток и
натъртване на десния крак на две места, съпроводено със силна болка, която е
наложило извършването на преглед, като е предизвикало стрес и неудобство, тъй
като падането е било на публично място, пред множество хора. В този смисъл справедливото
заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на
сумата от 1300,00 лв., каквото е определил и първоинстанционния съд, което в
най-пълна степен репарира търпените от ищцата вреди.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение се явява правилно и като такова
на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде потвърдено.
С оглед на цената на иска въззивното решение по
процесното търговско дело не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 188423 от 09.08.2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК
с Решение от 02.12.2019 г., постановени по гр. дело № 56149/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 88-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: