РЕШЕНИЕ
гр.
София, 03.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Б
въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Александрина Пашова, като разгледа
докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 9964 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Обжалва
се решение № 419034 от 30.05.2018 г. на СРС, ГО, 57-ми състав, постановено по
гр. дело № 39376/2016 г., с което е признато за установено по предявени от „Т.С.“
ЕАД срещу Т.Р.М. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Т.Р.М.
дължима на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 853,55 лева, представляваща стойността
на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект –
апартамент № 49, находящ се в гр. София, жк „*******, за периода 01.05.2013 г.
– 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
20.04.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 236,05 лева,
представляваща обезщетение за забава за плащане на главницата за периода
30.06.2013 г. – 08.04.2016 г., като са отхвърлени исковете за разликата над
така уважения им размер до пълния претендиран размер. С решението са възложени
в тежест на Т.Р.М. сторените от ищеца разноски в заповедното и исково
производство.
Въззивникът
Т.Р.М. заявява искане за отмяна на решението поради неговата недопустимост,
неправилност, неоснователност и незаконосъобразност. Поддържа, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима искова молба, доколкото
не е доказано наличието на облигационна връзка между страните. Сочи, че
недопустимото право на иск води и до недопустимост на изготвените пред
районната съдебна инстанция експертизи, които са довели до увреждането на
ответницата. Твърди, че между въззивницата и ищовото дружество липсва
индивидуален договор за покупко-продажба на топлинна енергия и битово горещо
водоснабдяване, както и че не е налице изрично писмено съгласие от страна на Т.М.
с Общите условия на дружеството. Счита за отпаднала и договорната връзка между
СЕС и ФДР „Н.“ ЕАД, като намира същата и за нищожна. Поради което твърди, че за
ищцовото дружество не е налице правно основание да претендира посочените в
исковата молба суми. Излага доводи и за това, че по делото липсват
доказателства за реалното количество и качество на потребената топлинна енергия
и за начина на изчисляване на претендираните суми. Акцентира, че в процесния
имот няма монтирани топломери, поради което при нулеви показатели не следва да
се изготвят изравнителни сметки. Излага, че по делото не са събрани
доказателства за номера на абонатната станция и за нейната изправност, както и
за наличието на законни сертификати на топломерите. Поддържа постановяване на
обжалваното решение в нарушение на нормите на чл. 62 от ЗЗП и на правото на ЕС. Прави
възражение за недължимост на сумите и поради изтекла давност. По изложените
доводи, подробно развити в жалбата, въззивницата мотивира искането си за отмяна
на обжалването решение и вместо него – за постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната
жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на ищеца – „Н.“
ЕАД – не заявява становище по
въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда
на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради
което подлежи на разглеждане по същество.
При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. СГС намира за
неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на
СРС, тъй като последният се е произнесъл по недопустима искова молба, доколкото
не е доказано наличието на облигационна връзка между страните. В тази връзка
следва да се посочи, че процесуалната легитимация в
процеса следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирват и
докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право,
както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, т.е
заявеното от ищеца спорно право предопределя кои са надлежните страни в
процеса. Процесуалната легитимация не следва да се смесва с материалноправната
такава. Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска, докато
материалноправната - неговата основателност. Съдът е длъжен да прекрати делото,
ако липсва право на иск в полза на ищеца. Липсата на пасивна материалноправна
легитимация на ответника обаче не прави иска недопустим, а води до отхвърлянето
му като неоснователен. В случая атакуваното решение е постановено при наличие
на всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки,
обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване, поради което се
явява допустим съдебен акт.
Поради това, СГС
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени
във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
За да бъде уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД иск с правна квалификация
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, респ. за да бъде ангажирана отговорността на ответника, ищецът следва да
докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения
между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и
качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно и
правилно с обжалваното решение е прието, че от събраните по делото доказателства
се установява, че ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ и пар. 1, т. 2а от ЗЕ, като собственик на
процесния топлоснабден имот. Собствеността на ответницата върху процесния
апартамент се установява от представения по делото нот. акт № 197 от 28.11.1994
г., том LLXXX
по дело 26273/1994 г., с който Р.Е.Б.е продала на Т.Р.М.
своя собствен недвижим имот, а именно апартамент № 49, находящ се в гр. София,
жк „*******.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиентите на топлинна
енергия за битови нужди, се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР.
Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за
продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от
14.01.2008 г., и тези от 12.03.2014
г., публикувани във в-к „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и в-к „19 минути“,
съгласно изискването на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ. В случая съдът
съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя
възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия
/ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Ответницата не твърди и не установява да е упражнила правото си да възрази
по горепосочения начин срещу Общите условия, поради което съдът намира, че ги е
приела. Нормата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ не изисква публикация
на Общите условия в „Държавен вестник“ като условие за пораждане на правното им
действие в отношенията между страните. Единственото законово изискване те да са
публикувани в един централен и местен ежедневник, което изискване е спазено. С
оглед изложените мотиви съдът приема, че за исковия период от време между ищеца
и ответницата е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет –
доставката на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот, като
всички изложени в обратния смисъл възражения от страна на въззивницата са
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението
на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система
за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в чл. 139 – чл. 148 от ЗЕ и в Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /. Топлинна
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл. 142, ал. 2 от ЗЕ/,
като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинна енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ и
уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния
период са начислявани от „Н.“ ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издадени фактури,
като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота на ответната страна са
издадени фактури по прогнозни месечни вноски за процесния период от време и
изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за отчет на
индивидуалните уреди за разпределение и отчетите на общия водомер.
От тези документи, представени по делото, както и от заключението
на изготвената въз основа на тях пред районната съдебна инстанция съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно извършено, се
установява, че стойността на действително доставената ТЕ за имота на
ответницата за процесния период от време и е в размер на сумата от
1 853,55 лева. От заключението на СТЕ се установява, че за процесния
период в имота на ответницата няма работещи радиатори, като е доставяна ТЕ за
отопление на щранг-лира в банята, както и за БГВ и сградна инсталация.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката досежно
действието на договора, сключен с фирмата за дялово разпределение, както и
бланкетно заявеното възражение за нищожност на същия без изложени конкретни
основания за същото. Изтичането срока на договора на ФДР с етажните
собственици не е обстоятелство, което може да освободи потребителите на
топлинна енергия, какъвто потребител е и ответницата, от задължението им да
плащат стойността на реално потребеното от тях количество топлоенергия.
Облигационната връзка между „Т.С.“ ЕАД и Т.М. е
валидна и по нея се дължи изпълнение и от двете страни. След като по делото е
установено какво количество топлоенергия е потребила ответницата, то същата
следва да заплати стойността й, ведно с обезщетение за забава.
Неоснователно е възражението на ответницата за недоказан
размер на задължението, обосновано с липсата на доказателства за номера
на абонатната станция и за нейната изправност, както и за липсата на наличието на законни сертификати
на топломерите.
Действително по делото тези доказателства не са представени от ищеца, но видно
от заключението на СТЕ те са представени на вещото лице и са проверени от него.
Следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав служебно
е известно решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС,
както и решение № 11603/31.07.2019 г. по адм. дело № 13721/2017 г. на ВАС.
Необходимо е да се отбележи обаче, че дори формулите от методиката за дялово
разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г., да бъдат отменени с
влязло в сила съдебно решение, то съдебното решение за отмяна ще има действие
само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила, съгласно нормата чл. 195, ал.
1 от АПК,
поради което и не би рефлектирало върху приложимите правни норми за конкретния
казус, които остават в сила за процесния минал /предходен/ период, доколкото
отмяната няма обратно действие.
На следващо място настоящият съдебен състав приема, че дължи
произнасяне по заявеното с въззивната жалба възражение, касаещо приложението на
императивни правни норми на ЗЗП. Съдът намира за неоснователно възражението за
извършване доставката на ТЕ за процесния имот в нарушение нормата на чл. 62, ал.
1 от Закона за защита на потребителите. Твърдението на ответницата за „прнудителна продажба“ на
топлинна енергия се явява и неоснователно и предвид обстоятелството, че
именно в качеството й на потребител на топлинна енергия, който се намира в
облигационно правоотношение с ищеца, тя е подала молба-декларация за откриване на
партида на нейно име при ищцовото дружество /л. 24 от делото на СРС/, както и е
подписала индивидуалните отчети за доставената ТЕ през исковия период.
Що се касае до направеното от въззивницата възражение
за недължимост на сумите поради изтекла давност СГС намира същото за
преклудирано, доколкото е направено след крайният срок, до който ответникът може да релевира своите
възражения срещу иска, включително и възражението, че искът е погасен по
давност, който краен срок е подаването на отговор на исковата молба, т.е.
в едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба.
Правилно първоинстанционният съд е установил и
размера на дължимата лихва за забава върху главницата с оглед падежите на
задълженията и периода на забавата.
По изложените съображения следва да се приеме, че
решението на Софийски районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено, а подадената срещу него жалба – оставена без уважение.
При този изход на спора направените от ищеца и
своевременно поискани разноски за заповедното и исковото производство пред
районния съд правилно са възложени в тежест на ответницата.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/,
вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната
помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде осъден
да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 419034 от 30.05.2018 г.
на СРС, ГО, 57-ми състав, постановено по гр. дело № 39376/2016 г.
ОСЪЖДА
Т.Р.М.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100,00 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Н.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.