Р Е Ш Е
Н И Е
гр.Сливен, 27.01.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Сливенският
окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми
януари, през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
МАРИЯ БЛЕЦОВА
При секретаря Кина Иванова, като
разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 685 по описа за 2020 година, за да
се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба депозирана от адв. П. , пълномощник на Т.В.К., ЕГН ********** ***
против решение № 260097/23.09.2020г. по гр.д№1030/2020г. на Сливенския районен
съд, с което съдът е отхвърлил предявените от въззивника против ГД“ПБЗН“ при
МВР иск с правно основание чл. 229, ал. 1 т. 9 вр. чл. 212, ал.5, т. 2 ЗМВР
1997 г., чл. 212 ал.1 т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, вр. чл. 212, ал. 4 от ЗМВР(
отм.), иск за заплащане на 7 200 лв.представляващо обезщетение за
неизползван допълнителен отпуск от положен извънреден труд над 50 часа отчетен
период от 01.01.2003г. – 30.06.2014г., ведно със законната лихва считано от
13.03.2020г. , както и предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
500.00 лв. – обезщетение за забавено изпълнение. С обжалваното решение
въззивникът е бил осъден да заплати и деловодни разноски в размер на 100.00 лв.
В
жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, както и че е
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно съдът не
бил допуснал искано от ищеца доказателство, а именно да задължи ответника да
представи справка за положените от ищеца дежурства по график и извън график.
Освен това съдът неправилно не бил взел предвид при постановяване на решението
си твърденията на ответната страна направени в отговора на исковата молба. Така
например с отговора на исковата молба ответникът бил потвърдил, че ищецът е
полагал труд на 24 часови смени, като е посочил че през исковия период ищецът е
работил в режим 24/2 или 24/3 (работни дни/ почивни дни).. Това изявление
представлявало потвърждаване на неизгодни за волеизявителя факти и следвало да
се вземе предвид от съда. Ако съда бил взел предвид това изявление е щял да
приеме, че искът е доказан по основание и е следвало да се произнесе и по
неговия размер. Страната посочва също така, че ответникът не е оспорил
твърдението на ищеца, че не е можел да ползва пълноценна почивка за хранене, а
само че е не е ползвал такава. Освен това ответникът не бил оспорил, че не е
преизчислявал нощния труд към дневен, а само бил посочил, че не е бил длъжен да
го прави. При постановяване на решението си , съдът следвало да вземе предвид
всички събрани по делото доказателства, включително направените признания на
неизгодни факти от противната страна.
За
доказване на точния брой полагани от ищеца 24 часови дежурства страната била
поискала съдът да задължи ответника да представи писмена справка за
отработеното време по отчетни периоди – по график и извън график. Съдът не се
бил произнесъл по това доказателствено искане, а ответникът не го бил
представил. Неправилно съдът бил възложил на вещото лице да провери тези факти.
Страната посочва, че по този начин се предоставяло единствено на волята на
ответника да реши дали да предостави исканата информация или не. Срокът указан
в чл. 9 от НРВОП бил само минимален и по делото нямало доказателства, че
действително ответникът не съхранява исканата информация и дали я е унищожил.
На
следващо място страната счита, че ответникът е направил признание и на факта,
че времето за приемане и предаване на дежурството не е било включено в
работното му време. Посочва е , че поне за 30 мин. от претендираните 45 минути
за приемо – предаване на службата е налице признание, че не са били включвани в
работното време на ищеца.
Моли
се обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове
да бъдат уважени.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от ст.юрисконсулт С., пълномощник на ГДПБЗН – МВР , със
седалище гр. София, ул. „Пиротска“, № 171 А, с който жалбата е оспорена като
неоснователна. Посочено е, че решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно. Страната намира, че оплакванията на въззивника за допуснати
съществени процесуални нарушения са неоснователни. В никакъв момент тя не била
признавала неизгодни за нея факти. По делото нямало доказателства, че ищецът е
положил извънреден труд нито че е поискал ползването на отпуск за това.
Страната счита, че за периода от
В
с.з. въззивната страна редовно призована не се представлява. Процесуалният и
представител адв.П. в писмено становище заявява, че поддържа въззивната жалба и
моли тя да бъде уважена.
В
с.з.въззиваемата страна редовно призована, не се представлява. Процесуалният и
представител ст.юрисконсулт С. в писмена молба до съда заявява, че оспорва
въззивната жалба и моли тя да не бъде уважавана.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното
решение е било съобщено на въззивника на 24.09.2020г. и в рамките на
законоустановения четиринадесет дневен срок – на 06.10.2020 г. е била
депозирана въззивната жалба.
Установената
и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с
представените по делото доказателства. Тя е описана в първоинстанционното
решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед процесуална
икономия препраща към него.
Въззивната
жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице
с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата
се явява неоснователна.
Пред РС – Сливен е бил
предявен иск за осъждане на ответника/ въззиваемия да заплати обезщетение за
неползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периода от
01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба. През процесния период са действали ЗМВР от 1997 г.
(отм. В редакцията от д.в. бр. 17 2003 г.) и ЗМВР 2006 г. ( отм.). Законите са
предвиждали възможността служителите в МВР, които са положили труд над
установения размер да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни..
Според разпоредбите на чл. 212 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 1997 г. ( отм.), съответно
чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР 2006 г. ( отм.) ако положения извънреден труд е до
50 часа на отчетен период ( тримесечие) се заплаща допълнително възнаграждение,
а ако е над 50 ч., служителят има право на допълнителен отпуск. Колко е
размерът на допълнителния отпуск се определя в разпоредбата на чл. 229 ал. 1 т.
9 от ЗМВР 1997 г.( отм.) и в чл.212 ал. 1 т. 3 от ЗМВР 2006 .( отм.). Съответно
тези разпоредби препращат към чл. 212 ал. 5 ЗМВР 1997 г. ( отм.) и чл. 211 ал.
5 ЗМВР 2006г. отм.и са в размер на 12 дни годишно.
В разпоредбата на чл.
229 ал. 4 от ЗМВР 1997 г.(отм.) и чл. 212 ал. 4 от ЗМВР 2006 г. ( отм.), е
предвидена принципна
забрана за компенсиране на този вид отпуск, освен при освобождаване от служба.
Съдът намира, че в тези случаи правото на
обезщетение възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение и от
този момент започва да тече три годишен
давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. В
случая служебното правоотношение между страните е било прекратено на 30.12.2017 г. и давността е изтекла на 30.12.2020 г. Исковата молба е
депозирана на 13.03.2018 г., което е преди изтичането на давностния срок,
поради което давността в случая не погасява правата на ищцата. В случая обаче
следва да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен
платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между
страните вече е било погасено по давност на друго основание поради следните
съображения :
По неуредените в специални закони въпроси се
прилагат съответно разпоредбите на ЗДСлужител. С разпоредбата на чл. 59 а, ал.
1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) е въведено правилото, когато
платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две
години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за
това, правото на ползване да се погасява по давност.
КС на РБългария е имал възможност да се произнесе
по въпроса за давността при ползването на платен годишен отпуск ( Решение №
12/11.11.2010 г.) и в решението си е посочил, че давността не е новост за
българското трудово законодателство, но че при прилагането на този институт
следва да се има предвид времето, когато е възникнало правото на отпуск и че
материално – правните норми, които го уреждат следва да се прилагат за в
бъдеще, а не с обратна сила.
От изложеното следва изводът, че за възникналите
права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1
от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) двугодишния давностен срок не може да бъде
приложен, но той се прилага за правото на отпуск, което е възникнало след
01.03.2011 г. По този начин се оформят два процесни периода. Първият е от
01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а
вторият е от 01.03.2011 г.( 01.01.2011г.) до 30.06.2014 г. По отношение на
втория период следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 59 а, ал. 1 от
ЗДСл за двугодишната давност. Така претендираните и спорни в настоящото
производство вземания за периода от 2011г. до 30.06.2014 г. се явяват погасени
по давност.
По
отношение на периода от 01.01.2003г. до 31.12.2009г. исковата претенция се
явява неоснователна поради недоказаност. От събраните доказателства не се
установи ищецът да е полагал извънреден труд над 50 часа на тримесечие, който
да бъде компенсиран с отпуск до 12 дни. В случая не се установява искът по
основание. Ако той беше установен по основание, съдът щеше да установи и
размера му. Ответникът/ въззиваем в настоящото производство не е извършвал
признание по отношение на твърденията на ищеца, че е полагал труд в повече от
законорегламентирания размер. По делото е установено само за един малък период
от време, че ищецът е полагал извънреден труд – първо тримесечие през 2012г. в
размер на 16 часа и четвърто тримесечие на 2011г. – в размер на 6 часа. Правото
на отпуск обаче и в двата случая е погасено по давност. Това говори, че не може
по принцип да се приеме, че през целия предхождащ период от време ищецът е полагал
извънреден труд, че той е бил над 50 часа на тримесечие и че е следвало да се
компенсира задължително с 12 дни допълнителен отпуск. Страната е можела да
установи претенцията си ако е провела по – активно доказателствения си
ангажимент. Действително по делото липсват писмени доказателства за графиците
на работа на ищеца. Те не са могли да бъдат изискани от ответника, тъй като той
по закон не е длъжен да ги съхранява за период по – дълъг от три години, но
полагането на извънреден труд е можело да се установи и със свидетелски
показания, които са относими и допустими. Същите са били допуснати от съда, но
не са били реализирани от страната носеща главната доказателствена тежест. По
този начин исковата претенция за главница е останала недоказана и като такава следва
да се отхвърли. Поради отхвърлянето на главния иск неоснователна се явява и
акцесорната претенция за лихви.
Тъй
като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00
лв.
По тези съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение 260097/23.09.2020г.
по гр.д№1030/2020г. на Сливенския районен съд .
ОСЪЖДА Т.В.К., ЕГН ********** *** да заплати на ГДПБЗН – МВР , със седалище гр. София, ул.
„Пиротска“, № 171 А деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00
лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.