Р Е
Ш Е
Н И
Е № 260497
гр. Пловдив, 18.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 16.02.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 12023 по описа за 2020 г.
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано по
искова молба от Н.Е.М., ЕГН ********** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с която е предявен осъдителен иск да се осъди ответника да
върне на ищеца сумата в размер на 100 лева, представляваща платена без
основание неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, предвидена в договор за кредит от ***, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 21.09.2020 г. до окончателното плащане на
вземането.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е сключен договор за кредит от 14.12.2017 г., по силата на
който на ищеца е предоставен заем в размер на 800 лева, при фиксиран лихвен
процент от 40 % и ГПР 47.93 % със срок на погасяване 10 месеца, с размер на
погасителната вноска 95.39 лева. В договора е предвидена неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер
от 889.90 лева. Счита, че договорът за кредит е недействителен доколкото в него
не е посочен точния размер на възнаградителната лихва и ГПР, което е основание
за недействителност, съгласно чл.22, вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка е скрита
лихва, не е включена в ГПР, което опорочава договора. Счита, че уговорения в
договора процент възнаградителна лихва не отговаря на действителния и от там е недействителен целия договор.
Наред с това, счита, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, както и поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
доколкото не е включена ГПР.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
от ответника, в който оспорва исковете. Счита, че искът е недопустим, доколкото
вземанията по договора за кредит са прехвърлени на трето лице „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, поради което липсвала пасивна
процесуална легитимация на ответника, като следвало ищецът да заяви претенцията
си срещу новия кредитор. Наред с това искът бил недопустим, доколкото бил
заведен същия иск по гр.д. № 15087/2019 г. по описа на ПРС между същите страни,
на същото основание, като ищцата направила отказ от исковете и делото било
прекратено. Наред с това, ако се приеме, че искът е допустим, то същият е
неоснователен по подробни съображения изложени в исковата молба. Моли за
тяхното отхвърляне по подробни съображения, изложени в отговора. Претендират се
разноски.
По
възраженията за недопустимост на иска в ОИМ:
Дали ответникът е процесуално легитимиран
да отговоря по предявените искове зависи от твърденията на ищеца в исковата
молба. В случая от твърденията на ищеца именно „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сочен
като длъжник по предявените искове, доколкото са изложени твърдения, че по
процесния договор плащанията по посочената клауза за неустойка са извършени в
полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а не към новия кредитор „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД. Исковете са предявени срещу лицето, на което се
твърди да са извършени плащанията. Дали плащанията
са направени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД ще се преценява по същество на делото.
При служебна справка по гр.д. №
15087/2019 г. по описа на ПРС, съдът констатира, че макар производството да е
водено между същите страни, исковете са предявени на различно основание –
прогласяване за недействителен на договор за кредит от ***. В настоящото производство е предявен
осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми по същия договор за кредит,
което обосновава липса на идентитен между двете дела, доколкото са предявени
различни искове.
С оглед изложеното възраженията за
недопустимост на исковете е неоснователно.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен e осъдителeн иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявения иск ищецът следва да установи, че е платил на ответника сума в размер на
100 лева – по клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договор за паричен
заем 14.12.2017 г., както и недействителност на договора за кредит и клаузата
за неустойка на посочените в исковата молба основания. В тежест на ответника е
да докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидна
клауза
за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
основание за задържане на платените суми.
С определение
от
16.12.2020 г. като безспорно
между страните е отделено, че са сключили договор за кредит от *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е
уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение в размер на 184.38 лева, така както е посочена като съдържание в
исковата молба, по която ищецът е заплатил сума в размер на 100 лева.
Ответникът не оспорва, че размерът на неустойката не е включен към посочения в договора ГПР от 48.39
%.
Безспорно между страните
е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за заем
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9
и т.10 от ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора
за заем от 14.12.2017 г. /л.14/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива не са налице.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието
на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 153.90 лева /разликата между предоставения кредит в
размер на 800 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора 953.90 лева – чл.2,
т.7, който размер е фиксиран за целия период на договора.
В чл.2, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 953.90
лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 47.93 % – реквизити по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към
действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът
намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима
сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Видно от договора за кредит към в него е
обективиран погасителен план, в който е
посочен размерът на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна
дата, което не се оспорва от ищеца. Тъй като договорът е сключен при фиксиран
лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число
главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни
лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Видно
от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са
инкорпорирани в самия договор, като всяка една от страниците на договора е
подписана от кредитополучателя, който не е оспорил подписа си.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в
самия договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл. 7, ал.2 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.7, ал.1 от договора/, право да се откаже от договора
/чл.7, ал.3/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на
всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът
намира, че не са налице не само посочените от страна на ищеца основания за
недействителност на договора за заем, а и не са налице нарушение на която и да
е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния
договор, поради което и същият е валидно сключен.
По доводите за недействителност на клаузата за неустойка
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката
правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г.
на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 889.90 лв. Така предвидената клауза за
неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е нищожна.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответникът признава, че по договора за кредит е заплатена сума в размер на 641.77
лева по обсъжданата клауза за неустойка,
видно от представената справка за извършени плащания от ищеца по процесния
договор /л.54/.
В Протоколно определение от
16.02.2021 г. /л.58/ по искане на ищеца и по реда на чл.214 ГПК, съдът е
допуснал увеличение на размера на предявената от ищеца претенция от 100 лева на
641.77 лева, до която сума искът като основателен ще се уважи.
Като законна последица от
уважаване на тази претенция, върху нея следва да се присъди и законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.09.2020 г. до окончателното
плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат само за
ищеца.
Ищецът доказа следните разноски – 50 лева, платена държавна
такса, които претендира. Общо разноски, които ще се присъдят на ищеца на
основание чл.78, ал.1 ГПК са в размер на 50
лева.
По делото ищецът се е представлявал от адв. Е.И., която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие /л.18/, съгласно който на
ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. Е.И.. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е.И. в размер
на 300 лева, определено въз основа на
уважената претенция, което ще й се присъди.
Ответникът е
направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца, което съдът намира за неоснователно, доколкото същото е определено в
размер на минимума, съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА Н.Е.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 641.77 лева,
недължимо платена сума по клауза неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение по договор за паричен заем от ***, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.09.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Е.Г.И., с личен № ***, вписана в АК – Пловдив, на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева
- адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ