РЕШЕНИЕ
№ 262
гр. Стара Загора, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20245530103817 по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 92 от
ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от УМБАЛ „Проф. Д-р Стоян Киркович”, в която заявяват,
че Д. П. С., ЕГН ********** бил назначен на работа в болницата в Клиника по
Инфекциозни болести с ХИВ и СПИН с Трудов договор № 197/08.09.2020 г. на длъжност
Лекар 7, код по НКП 22117001, клас професии: Аналитични специалисти, считано от
08.09.2020 г., със срок за изпитване до 08.03.2021 г.
Сочат, че с Допълнително споразумение № 2084/01.02.2021 г. към трудов договор №
197/08.09.2020 г. бил преназначен в УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, в УМБАЛ -
Клиника по Инфекциозни болести с ХИВ и СПИН, от длъжност Лекар на длъжност Лекар
код по НКП 22117001, клас професии: Аналитични специалисти, считано от 01.02.2021 г.,
със срок за изпитване до 08.03.2021 г.
Заявяват, че трудовото му правоотношение с работодателя било прекратено със
заповед № 264/08.03.2021 г., на основание чл. 71, ал. 1 от КТ и доклад, считано от 08.03.2021
г. - поради прекратяване в изпитателен срок от страна на работодателя. В заповедта било
посочено, че на лицето следва да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ общо за 7
дни.
На 08.03.2021 г. Д. П. С. отново бил назначен на работа в УМБАЛ „Проф. Д-р Стоян
1
Киркович” АД, в УМБАЛ-Клиника по Инфекциозни болести с ХИВ и СПИН с Трудов
договор № ********** г., на длъжност Лекар, код по НКП 22117001, клас професии:
Аналитични специалисти, считано от 08.03.2021 г., за определен срок - 1 /един/ месец до
08.04.2021 г.
На 08.04.2021 г. с Допълнително споразумение № 2239/07.04.2021 г. към Трудов
договор № ********** г., бил преназначен в УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, в
УМБАЛ - Клиника по Инфекциозни болести с ХИВ и СПИН, от длъжност Лекар на
длъжност Лекар , код по НКП 22117001, клас професии: Аналитични специалисти, считано
от 08.04.2021 г., за определен срок - до 31.05.2021 г.
Съставена била заповед № 268/26.03.2021 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение на ответника с работодателя, на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, считано
от 08.04.2021 г. – поради изтекъл уговорен срок. В Заповедта било посочено, че на лицето
следвало да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ общо за 3 дни. Тази заповед била
отпаднала и не била връчена на лицето.
На **********. с Допълнително споразумение № ********** г. към трудов договор
№ ********** г. ответникът бил преназначен в УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, в
УМБАЛ - Клиника по Инфекциозни болести с ХИВ и СПИН в ТЕЛК, от длъжност Лекар на
длъжност Лекар - член на ТЕЛК, код по НКП 22117001, клас професии: Аналитични
специалисти, считано от **********., за определен срок - 2 години до 01.06.2023 г.
Споразумението било връчено на ответника срещу подпис на 19.05.2021 г. На
01.09.2021 г. с Допълнително споразумение № 2505/01.09.2021 г. към трудов договор №
********** г., бил преназначен в УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, в УМБАЛ - ТЕЛК -
ТЕЛК I състав, на длъжност Лекар - член на ТЕЛК, код по ЕПСП 22117001, клас професии:
Аналитични специалисти, считано от 01.09.2021 г., за определен срок – до 01.06.2023 г.
На 01.01.2022 г. с Допълнително споразумение № 205/01.01.2022 г. към Трудов
договор № ********** г., бил преназначен в УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, в
УМБАЛ - ТЕЛК - ТЕЛК I състав, на длъжност Лекар - член на ТЕЛК, код по НКП 22127054,
клас професии: Аналитични специалисти, считано от 01.01.2022 г., за определен срок – до
01.06.2023 г.;
Със заповед на изпълнителния д-р Проф. Д-р Йовчо Йовчев № 86/20.06.2022 г., на
основание чл. 259, ал. 2 т КТ било наредено, считано от 16.05.2022 г. до отпадане на
необходимостта, д-р Д. П. С. да изпълнява длъжността Председател на ТЕЛК при УМБАЛ
„Проф. Д-р Ст. Киркович” АД Ст. Загора, като замества д-р Христо Николов Кирекчиев,
който бил в продължителен отпуск по болест.
На 30.05.2022 г. Д-р Д. П. С. подал заявление, с което моли да му бъде прекратен
трудовия договор, считано от 31.05.2022 г., като същото да се счита за предизвестие до
28.06.2022 г. включително.
Трудовото правоотношение на ответника с работодателя било прекратено със
заповед № 78/10.06.2022 г., на основание чл. 326, ал. 1 от КТ и заявление Вх. № ЧР-03-
2
295/30.05.2022 г., считано от 30.06.2022 г. - поради изтекло предизвестие от страна на
служител.
В заповедта било посочено, че на лицето следва да се изплати обезщетение по чл.
224, ал. 1 от КТ - 11 дни за 2022 г., както и следните други условия:
„Служителят има сключен договор по ЗЗД № ЧР-01-19 /20.05.2021 г. /към
споразумение № 2259/19.05.2021 г. към трудов договор № **********г./, съгласно който
при неизпълнение на задълженията по т. 2, виновната страна дължи неустойка в размер на
сума от 4 602,28 лв. пропорционална на остатъка от неотработения срок - за периода от
30.06.2022 г. до 31.05.2023 г. включително."
Заповедта била връчена на лицето срещу подпис на 29.06.2022 г.
Ищецът твърди, че основание за търсене на неустойка били клаузите от сключеното
между страните споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК (чр-01-
19/20.05.2021 г.), съгласно което д-р Д. П. С. и УМБАЛ “Проф. Д-р Ст. Киркович” АД се
споразумели за следното:
Първата страна (д-р С.) се задължава да работи две години в лечебното заведение
след подписване на споразумението. При прекратяване на трудовия договор преди изтичане
на срока по настоящето споразумение, първата страна дължи на втората неустойка в размер
на 10 000 лв., за всяка година или сума от 10 000 лв., пропорционална на остатъка на
неотработения срок.
Настоящото споразумение може да бъде изменяно и допълвано по взаимно съгласие
на страните по реда на неговото сключване. Всички съобщения и уведомления между
страните по този договор ще бъдат в писмена форма за действителност. Нищожността на
някоя клауза от договора не водила до нищожност на друга клауза или на споразумението
като цяло. Страните се задължавали да не преотстъпват на трети лица информация,
получена при или по повод сключването или изпълнението на споразумението. За всеки
спор относно съществуването и действието на сключеното споразумение или във връзка с
неговото нарушаване, включително спорове и разногласия относно действителността,
тълкуването, прекратяването, изпълнението или неизпълнението му, както и за всички
въпроси неуредени в този договор, се прилагало българското законодателство, като страните
уреждали отношенията си в духа на добрата воля чрез преговори, а при не постигане на
съгласие пред компетентния съд – Стара Загора.
Споразумението влязло в сила от момента на неговото подписване.
По отношение на изчисляване на неустойката:
Ищецът заявява, че с Допълнително споразумение № ********** г. към Трудов
договор № ********** г., ответникът бил преназначен от длъжност Лекар на длъжност
Лекар - член на ТЕЛК, код по НКП 22117001, клас професии: Аналитични специалисти,
считано от **********., за определен срок - 2 години до 01.06.2023 г.
Съгласно т. 2 от Споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК (чр-01-
19/20.05.2021 г.), при прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока по
3
настоящото споразумение, първата страна дължи на втората неустойка в размер на 10 000
лв., за всяка година или сума от 10 000 лв., пропорционална на остатъка на неотработения
срок.
Трудовото правоотношение на ответника с работодателя било прекратено със Заповед
№ 78/10.06.2022 г., на основание чл. 326, ал. 1 от КТ и заявление Вх. № ЧР-03-295/30.05.2022
г., считано от 30.06.2022 г.
В т. 2 от Споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК (чр-01-
19/20.05.2021 г.) били предвидени два варианта за определяне размера на неустойката -
съответно 10 000 лв. за всяка година или сума от 10 000 лв., пропорционална на остатъка на
неотработения срок. При прекратяване на трудовото отношение с ответника ищецът е
предоставил възможност на д-р Д. П. С. да заплати неустойка, определена при по-
благоприятния за него вариант, но последният не се е възползвал от това. Преценка за това
въз основа на коя клауза (вариант) следва да се определи размера на дължимата неустойка е
на изправната страна - в случая на работодателя.
Поради това формулират исковата претенция въз основа на първия вариант:
„Неустойка в размер на 10 000 лв. за всяка година”. При него дължимата от ответника
неустойка е в размер на 10 000 лв. определена, както следва: За да изпълни клаузите на
споразумението, ответникът е следвало да работи като член на ТЕЛК 2 години, считано от
дата **********. до 01.06.2023 г. (т.е. до 31.05.2023 г. вкл.) - или общо 730 дни. Същият
работил на тази длъжност през периода от **********. до 30.06.2022 г. (т.е. до 29.06.2022 г.
вкл.) или 394 дни и е изпълнил задължението си за първата година. Неотработеният срок
бил от 30.06.2022 г. до 01.06.2023 г. (т.е. до 31.05.2023 г. вкл.) - или 336 дни. Неизпълнението
е за втората година, поради което дължимият размер на неустойката е 10 000,00 лв.
Неустойката била дължима от датата на неизпълнението на договора - 30.06.2022 г. Съгласно
чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-
висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Размерът на
законната лихва се определя от Министерския съвет.
Мораторната лихва върху главницата 10 000,00 лв., за периода от 30.06.2022 г. до
датата на завеждане на иска - 25.08.2024 г. вкл. била в размер на 2 667,82 лв. Посочено е
подробно как е изчислена мораторната лихва върху неустойката. Ищецът счита, че
ответникът дължал и законна лихва върху главницата 10 000,00 лв., за периода от датата на
завеждане на иска (26.08.2024 г.) до окончателното изплащане на сумата.
Цитират и представят съдебна практика.
Искането e да се осъди ответника д-р Д. П. С., ЕГН **********, от ********** да
заплати на работодателя УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, ЕИК *********, гр.
**********, представлявано от изп. д-р проф. д-р Йовчо Йовчев, д.м., следните суми:
Обезщетение/неустойка, съгласно т. 2 от Споразумение във връзка с трудов договор за член
на ТЕЛК (чр-01-19/20.05.2021 г.), в размер на 10 000,00 лв.; Мораторна лихва върху
главницата по т. 1., за периода от 30.06.2022 г. до 25.08.2024 г. включително, в размер на 2
4
667,82 лв.; Законна лихва върху главницата по т. 1., за периода от 26.08.2024 г. до
окончателното изплащане на сумата. Претендират разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, в
който заявява, че предявените искове са процесуално допустими.
Не спори, че страните са били в трудови правоотношения в периода 08.09.2020 г. -
30.06.2022 г. Заявява, че е заемал при ищцовото дружество длъжността лекар ординатор в
Клиника по инфекциозни болести ХИВ и СПИН за периода 08.09.2000 г. - 31.05.2021 г. и
длъжността член на ТЕЛК за периода **********. - 30.06.2022 г., като за периода от
16.05.2022 г. до датата на прекратяване на правоотношението съвместявал и длъжността
Председател на ТЕЛК.
Не спори, че е депозирал предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение
и че същото със Заповед № 78/10.06.2022 г. било прекратено поради изтичане срока на
отправено предизвестие, считано от 30.06.2022 г.
Не спори, че е подписал и процесното споразумение, наименувано Споразумение във
връзка с трудов договор за член на ТЕЛК с № чр - 01 - 19/20.05.2021 г., неправилно посочено
в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като договор по ЗЗД, с което било
уговорено заплащане на неустойка от работника при настъпване на посочен в него
юридически факт.
Това споразумение, макар и отделен документ било свързано с трудовия договор и
качеството на ответника - работник или служител, сключено било по повод и във връзка с
действало и валидно трудово правоотношение и то с цел да бъде определено поведение на
работника. В заглавната част на самото споразумение било записано, че то е във връзка с
трудов договор за член на ТЕЛК, съгласно т. 1 от него първата страна се е задължила „да
работи“, неустойката била предвидена „при прекратяване на трудовия договор“. Във връзка
с това и въпреки противните твърдения на ищеца процесното споразумение не
представлявало споразумение с гражданско правен характер, а било с трудово правен такъв.
Твърди, че страните по делото, които са били страни по трудови правоотношения не
били сключвали договор за придобиване и/или повишаване на квалификация и/или
специалност. Сочи, че е имал придобита специалност „обща медицина“ още към момента на
встъпване в отношения с ищеца, не е подписвал договор за повишаване на квалификация
(точно обратното в ДС № 205/01.01.2022 г. към ТД № ********** г. в т. 7.3. изрично било
посочено, че работникът следвало ежегодно да повишава квалификацията си, като това било
само и единствено за негова сметка, а не за сметка на работодателя), не бил придобивал
специалност при ищеца и не бил встъпвал в договорни отношения с него по такъв повод.
Заявява, че предявените обективно съединени искове за заплащане на неустойка,
ведно със законна лихва върху й от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
плащане и за заплащане на мораторна лихва за периода 30.06.2022 г. - 26.08.2024 са
неоснователни и недоказани, и моли съда да ги отхвърли.
Прави изрично възражение за нищожност на клаузите на Споразумение във връзка с
5
трудов договор за член на ТЕЛК № чр-01-19/20.05.2021 г. и на същото в цялост и моли съда
да прогласи същата и на това основание да отхвърли предявените искове като
неоснователни.
Оспорва предявените обективно съединени искове и по основание, и по размер и
моли съда да ги отхвърли като неоснователни и недоказани.
Прави искане за прогласяване, обявяване на споразумението за нищожно на
основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД - като противоречащо на закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предложение трето ЗЗД - като противоречащо на добрите нрави и на
основание чл. 26, ал. 2, изречение първо, предложение второ ЗЗД - сключено при липса на
съгласие.
Споразумението било нищожно поради противоречие със закона. Принцип в
гражданското право, изведен от чл. 9 ЗЗД е договорната свобода, ограничена от
повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната
свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал.2 КТ - да не се уговарят
условия по трудовото правоотношение, свързани е предоставянето на работна сила, които са
уредени в императивни норми на закона или които са по- неблагоприятни за работника или
служителя от установените с колективен трудов договор.
В Кодекса на труда законодателят е предвидил, че е възможно при възникване на
гражданскоправни отношения, каквито например са тези свързани с придобиване на
специалност да се предвиди заплащането на обезщетения и/или неустойки при
неизпълнение на задълженията на страните, но ответникът не е сключвал такива договори.
В конкретния случай в процесното споразумение се съдържало общо задължение за
работника да работи две години в лечебното заведение, като при прекратяване на трудовия
договор преди изтичане на срока по споразумението, работникът да дължи неустойка на
работодателя. Тези клаузи, представляващи цялото споразумение били нищожни, като
противоречащи на чл. 48, ал. 3 от Конституцията на РБ и чл. 8, ал. 4 КТ и искането е да се
прогласят като нищожни.
Твърди, че основно конституционно право на гражданина, императивно регулирано в
чл. 48, ал. 3 КРБ е свободно да избира своята професия и място на работа.
Конституционното положение за свобода на труда се гарантира от свободата при възникване
и прекратяване на правоотношенията. В основата на единното конституционно право на
труд и неговото реализиране стои не само свободното решение за начина, по който човек ще
осигури материалните предпоставки за живота и издръжката си, но и самото упражняване на
професията с гаранции за достъп, за кариера и за свободно излизане от нея. Свободният
избор на професия и на място на работа означава, че всеки има право да започне работата,
която желае, ако е обявена за заемане и има качествата и подготовката за това, както и да
преустанови работа по свое желание, след като спази установения правен ред, а именно
предвидените в КТ възможности. Договорките, засягащи негативно или ограничаващи
конституционно признатото право на труд на гражданина, правото му на избор на професия
и място на работа били недействителни, тъй като се цели едно бъдещо ограничаване на
6
възможността на работника да полага труд, вкл. избирайки сам и свободно мястото си на
работа.
С така описаното в процесното споразумение задължение не се ограничавала, а се
изключвала възможността свободно в рамките на две години ответникът да избира мястото
си на работа, вкл. и възможността да упражнява свободно избраната си професия или не,
което в своята си същност представлява отказ от трудово право. Съгласно разпоредбата на
чл. 8, ал. 4, изречение второ КТ, отказът от трудови права е недействителен. В този смисъл и
константната съдебна практика, обективирана в р. № 920/06.06.2011 г. по гр.д. № 2010 на
САС, недопуснато до касационно обжалване, р. № 145/21.04.2014 г. по гр.д. № 4726/2013 г.
ВКС, IV гр. отд., реш. 248/15.11.2016 г. по гр.д. № 784/2016 г. ВКС, IV гр.отд., р. №
920/06.06.2011 г. по гр.д. № 1025/2010 г. САС, недопуснато до касационно обжалване с
Определение по гр.д. № 1720/2011 г. ВКС в частта за прогласяване на нищожността на
клаузи за заплащане на неустойка по трудов договор.
На следващо място счита, че процесното споразумение било нищожно поради
противоречие със закона, не само защото ограничава, до степен на изключване
конституционното право на труд на ответника, но и защото клаузите му са в грубо
противоречие с разпоредбите на Кодекса на труда.
Страните сключили трудов договор /допълнително споразумение към трудов
договор/, с който са се съгласили, че считано от **********. за срок от 2 години ответникът
ще работи при ищеца, като ще изпълнява длъжността „член на ТЕЛК“.
С допълнителното споразумение са договорени всички задължителни елементи на ТД
съгласно чл. 66 КТ. Или ответникът вече е приел в рамките на посочения период от 2 години
да работи за лечебното заведение при условията, предвидени в КТ и в индивидуалния му
договор.
В Кодекса на труда били уредени способите за прекратяване на трудовите
правоотношения и от страна на работодателя, и от страна на работника, уредени били и
последиците от това. Неустойката била институт на облигационното право, не на трудовото.
В нормативния акт, уреждащ трудовите отношения липсва термина „неустойка“, в него се
използва само и единствено терминът „обезщетение“. В този смисъл там е предвидено, че
единствената санкция при преждевременно прекратяване на трудово правоотношение, без
значение по чия инициатива е, би било заплащането на обезщетение, и то в предвидените в
КТ случаи и размери.
В КТ не с диспозитивни, а с императивни норми е посочено, че обезщетение при
напускане на работа е дължимо от работника само и единствено, ако последният не спази
срока на отправено предизвестие, който срок в индивидуалния договор на работника е
определен на 30 дни. Не е спорно, че всяка от страните по трудовото правоотношение може
да го прекрати и преди да бъде отработено договореното или определеното в закона
предизвестие, при което дължи на другата страна обезщетение, чийто размер е нормативно
определен - в размер на брутното трудово възнаграждение на работника и то само за
7
неспазения срок на предизвестието.
Клаузите от споразумението, изключващи възможността за прекратяване на
трудовото правоотношение преди договорения срок под угроза за заплащане на неустойки,
както и съдържащи задължения за заплащане на суми само поради факта на прекратяване на
трудовия договор са в противоречие с разпоредбите на КТ, уреждащи способите за
прекратяване на трудови отношения, дължимост и размер на обезщетенията.
Отделно от това противоречат и на чл. 66, ал. 2 КТ и нарушават забраната да се
договарят условия, който са очевидно неблагоприятни за работника.
Процесното споразумение било нищожно и като противоречащо на добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени с ТР от 15.06.2010 г., постановено по т.д. № 1/2009 г. (т. 3.),
преценката за противоречие с добрите нрави се преценява за всеки конкретен случай към
момента на сключването на договора. В практиката последователно се приема, че липсата на
еквивалентност на престациите или формална такава, съответно значителна несъразмерност
на престациите или нарушение на принципа на справедливост изпълва състава на
противоречие с добрите нрави.
Договореното с процесното споразумение задължение за заплащане на неустойка
само от страна на работника при всички случаи на прекратяване на трудовия договор
създава явна неравнопоставеност между страните, доколкото с нея се предвиждат само права
за работодателя и само задължения за работника, което е в явен разрез с добрите нрави.
Съгласно записа в споразумението само и единствено и то само поради факта на
прекратяване на трудовия договор, без значение на какво основание или по чия инициатива
се прекратява той, работникът и само работникът дължи неустойка.
В двустранни отношения, каквито са тези свързани с престиране на труд срещу
възнаграждение уговорка само за едната страна да работи за определен период, без
реципрочното такова за другата страна за конкретния период да й осигури условия на труд
например или изобщо някакво задължение, както и предвидена санкция само и единствено
за едната страна и то дори и в случаите, когато тя не е инициатор и/или причина за
прекратяване на договора определено води до извод за липса на еквивалентност на
престациите и нарушаване на принципа на справедливост.
Налице било противоречие на споразумението с добрите нрави и защото уговорената
неустойка в процесното споразумение излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Изобщо не можело да се изведе извод за
обезпечителна нужда. Не ставало ясно каква била нуждата на работодателя, която следвала
да се обезпечи с угрозата за работника да дължи заплащане на неустойка. Както посочил по-
горе задължението на работника да престара труд за един работодател не е абсолютно. Един
от примерно посочените в ТР от 15.06.2010 г. т.д. № 1/2009 г. критерий за преценка
наличието и/или липсата на противоречие с добрите нрави е дали задължението е
обезпечено по друг начин, с друг способ. В конкретния случай нуждата на работодателя да
си осигури труда на работника е обезпечено със сключения помежду им трудов договор
(допълнително споразумение по трудов договор) или не е било необходимо да се договоря
8
допълнително задължение.
Сочи, че не е налице обезщетителната й функция - липсва направен от ищеца разход
за ответника, който евентуално да подлежи на обезщетяване.
Не е спорно по делото, че ответникът не е сключвал договори за придобиване на
специалност с ищеца, че последният не е инвестирал средства и ресурс в повишаване
квалификацията и/или натрупване на специални знания в ответника. Напротив,
изрично в създадения от ищеца документ - допълнително споразумение №
205/01.01.2022 г. към ТД № ********** г. в т. 7.3. е посочено, че работникът следва
ежегодно да повишава квалификацията си, като това е само и единствено за негова
сметка, а не за сметка на работодателя.
Не е налице и присъщата й санкционна функция. Процесната неустойка не
обезпечава точното изпълнение и на двете страни по договора, предвидена е в тежест само
на едната от тях. Основната цел на неустойката е да бъде средство за обезщетяване на
кредитора при нанасяне на вреди. В конкретния случай, начинът, по който е договорена и
факта поради който същата ще се дължи я прави средство за неоснователно обогатяване на
работодателя и излиза извън присъщите й функции.
Клаузата, определяща размера на неустойката при прекратяване на трудовия договор
преди изтичане на срока на споразумението е нищожна като сключена при липса на
съгласие. Като институт неустойката дава възможност на изправната страна да получи
обезщетение в предварително определен размер за вредите от неизпълнението, без да е
необходимо да ги доказва. Страните имат автономната воля да уговорят размера на
неустойката като конкретно посочена сума, като процент от главното задължение, да
предвидят същата да се начислява еднократно, дневно или месечно, да фиксират праг или не.
Категорично, обаче, размерът на евентуалната неустойка трябва да е предварително и точно
определен към момента на сключване на клаузата за неустойка или поне точно определяем
или страните още при сключване на споразумение за заплащане на неустойка трябва да знаят
какъв ще е размерът на неустойката, който ще дължат при неизпълнение на задължения.
В процесното споразумение било посочено, че при прекратяване на трудовия договор
преди изтичане на срока на споразумението работникът ще дължи на работодателя
неустойка в размер на 10 000 лева за всяка година или сума от 10 000 лв., пропорционална
на остатъка на неотработения срок. Липсва яснота коя от двете предвидени възможност и
кога, и при какви условия ще се прилага. Липсвали развити механизми кога ще се прилага
първия предвиден вариант и кога втория, могат ли двата варианта да се прилагат
едновременно.
Не било налице нито повелителна, нито диспозитивна законова разпоредба, която да
замести или конкретизира волята на страните.
В този смисъл изначалната липса на яснота за начина на формиране на неустойката и
невъзможността да се определи кой от предвидените варианти при какви условия се прилага
води до извода за липса на съгласие по отношение на размера й - основание за обявяване на
9
нищожност на клаузата на основание чл. 26, ал. 2, предложение второ ЗЗД. В случай, че
съдът не прогласи нищожността на споразумението и поради това да отхвърли предявените
искове като неоснователни, то тогава ги оспорва по основание и размер. Заявява, че не
дължи претендираните от ищеца суми. Към датата на подписване на споразумението той
вече е престарал труд по трудово правоотношение при същия работодател.
В представеното от ищеца споразумение във връзка с трудов договор на член на
ТЕЛК липсва дата на сключване. Ответникът бил в трудови правоотношения с ищеца от
08.09.2020 г. или към датата на прекратяване на правоотношението е останал незначителен
период от два месеца до крайния договорен двугодишен период. Във връзка с това счита, че
е изпълнил задължението и не дължи плащането на каквито и да е суми, на каквото и да е
основание. Оспорва предявения обективно съединен иск за заплащане на сумата от 10 000
лв. - неустойка по споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК по размер.
Прави възражение за прекомерност на претендираната неустойка. Разпоредбата на чл.
92, ал. 2 ЗЗД предвижда възможност за намаляване на неустойката, когато е прекомерно
голяма в сравнение с претърпените вреди. Установяването на несъответствието на
неустойката с вредите не е въпрос на право, а на факт, тъй като съдът следва да установи
размера на претърпените от кредитора вреди и да го сравни с размера на неустойката.
Твърдя, че исканата неустойка е изключително завишена, тъй като не се твърдят, а и е
трудно да бъдат установени или да се извлече извод за вреди, претърпени от работодателя в
резултат на прекратяване на правоотношението и в какво се изразяват същите. Действително
съгласно закона при уговорена неустойка не следва да се доказват вредите, които същата
обезщетява, но следва да са налице вреди, които да подлежат на обезщетяване.
Прави възражение относно претендирания в ИМ размер поради следните
съображения: Самият ищец в Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение №
78/10.06.2022 г. в частта „Други условия“ е посочил, че служителят има неправилно
наименуван в заповедта „договор по ЗЗД“ № ЧР - 01 -19/20.05.2021 г. /към споразумение №
2259/19.05.2021 г. към трудов договор № ********** г./, съгласно който при неизпълнение на
задълженията по т. 2 виновната страна дължи неустойка в размер на сума от 4 602,28 лв.,
пропорционална на остатъка от неотработения срок - за периода 30.06.2022 г. - 31.05.2023 г.
(работникът е работил 394 дни, считано от **********. до датата на прекратяване -
29.06.2022 г. вкл., като неотработените дни до двугодишния период от 730 дни е 336, които
дни умножени по 13,69 лв. в период (10 0000 лв./730) правят посоченото от работодателя в
заповедта обезщетение от 4 602,28 лв.). Самият ищец бил избрал начина, по който да
изчисли размера на претендираната от него неустойка, от момента, от който твърди че му се
дължи, като е посочил размера й в Заповед № 78/10.06.2022 г. Самият ищец приемал, че
дължимата му се неустойка, ако такава изобщо се дължи следва да се определя по начина, по
който същият я е определил в Заповедта за прекратяване на правоотношението - сума
съразмерна на неотработения период.
В тази връзка оспорва твърденията в исковата молба, че във връзка с предвидените
два варианта на определяне на неустойката при прекратяване на трудовия договор на
10
ответника била дадена възможност да заплати неустойка, определена при по- благоприятния
за него вариант, от който той не се възползвал и заради това с исковата молба ищецът избрал
да претендира по-неблагоприятния вариант или 10 000 лв. за всяка година. Първо такова
право на избор за работодателя изобщо не било предвидено в споразумението, липсва
разграничение кой вариант на изчисляване на неустойка ще бъде използван при какви
условия и хипотези. Второ в чл. 2 от споразумението липсва разграничение дали и в какъв
размер ще се дължи неустойка в случай на прекратяване на договора от страна на работника
и в какъв и дали в случай на прекратяване на договора от страна на работодателя, съгласно
записът на чл. 2 задължението за плащане е само и единствено в тежест само на работника
или липсват понятията изправна или неизправна страна, респ. право на изправната да
избере. Трето в заповедта разсъждения, като направените в исковата молба липсват, не е
посочена алтернативата, която процесуалният представител на ищеца е развил, за да
претендира по-висок размер на неустойка.
Процесното споразумение било без дата. В десния му ъгъл бил налице печат на
ищеца с дата 20.05.2021 г. Съгласно текста на споразумението, същото влизало в сила от
момента на подписването му, като работникът се задължавал да работи в лечебното
заведение от тази дата или от 20.05.2021 г. Или следвайки логиката на ищеца при
изчисляване на обезщетението, работникът е отработил 406 дни (20.05.2021 г. - 29.06.2022
г.), неотработените дни са 324 или сумата в размер на 4 435,56 лв. Във връзка с изложеното,
счита, че неустойката не била установена и доказана и в своя размер. Оспорва
претендираната мораторна лихва по основание и размер. С оглед характера на мораторната
лихва на акцесорно вземане, счита че същата е недължима, защото главното задължение
било недължимо. Отделно от горното в процесното споразумение липсвало посочване на
срок, в който следва при настъпване на юридическия факт на прекратяване на трудовия
договор преди изтичане срока на споразумението да се плати неустойката. Срок за
изпълнение липсва и в Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.
Във връзка с това оспорва твърдението на ищеца, че неустойката била дължима от
датата на неизпълнението - 30.06.2022 г. Липсвала такава уговорка. На основание чл. 84, ал.
2 ЗЗД, когато нямал определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора. До датата на исковата молба ответникът не е канен да изпълни,
поради което моля да приемете, че същият не е изпаднал в забава от посочения от ищеца
начален период и не дължи заплащане на лихва за забава върху посочената от ищеца сума за
посочения период.
Моли съда да постанови решение с което да прогласи нищожността на процесното
споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК поради противоречие със закона,
добрите нрави и поради липса на съгласие и отхвърлите обективно съединените искове на
това основание като неоснователни. Алтернативно, в случай че прецени че клаузите на
споразумението не са нищожни, то моли съда да отхвърли предявените обективно
съединени искове като неоснователни и недоказани. Моли в полза на ответника да бъдат
присъдени сторените от него в хода на производството разноски.
11
На 23.10.2024 г. е постъпило становище от адв. М., процесуален представител на
ищцовото дружество, в което моли съда да не кредитира депозирания отговор, тъй като
изложените в него съображения били несъстоятелни. Излага подробни аргументи.
От събраните по делото писмени доказателства съдът намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявените искове следва се квалифицират по следния начин:
По иска за 10 000 лева неустойка - чл. 92 от ЗЗД. Ищецът следва да докаже наличието
на трудово правоотношение между страните, включващо уговорена неустойка в посочения
размер и настъпването на условията за възникване на плащането й. Ответникът следва да
докаже насрещните си правоизключващи и правонамаляващи възражения.
Безспорно между страните е, че между тях има сключен Трудов договор и са били в
трудово правоотношение в периода от 08.09.2020г. до 30.06.2022г. Не се оспорва и фактът, че
страните са сключили Споразумение, в което е уговорено заплащане на неустойка в
посочения в исковата молба размер. Спорно между страните е дали Споразумението е
нищожно вкл. процесната клауза за неустойка поради противоречие със закона, добрите
нрави или поради липса на съгласие. Отправено е и евентуално възражение за прекомерност
на неустойката.
По иска за 2667, 82 лева мораторна лихва - чл. 86 от ЗЗД. Искът е акцесорен и зависи
от уважаването на главния иск. По иска за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже,
че ответникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава.
Преди разглеждане по същество на исковите претенции и отправените
възражения от ответника следва да се имат предвид следните общи положения:
В Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е прието, че съдът е длъжен
да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор дори и без да е направено
възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
В тълкувателното решение е посочено, че съдът е длъжен да се произнесе служебно
по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата
на сделката.
Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата
сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици.
Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на
императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с
правилото на закона. Неспазването на императивни разпоредби от приложимия закон следва
12
да се констатира служебно от съда независимо дали във всички случаи възразилият за
нищожност е посочил конкретни правни разпоредби, на които противоречи сделката т.е.
достатъчно е да посочи само противоречие със закона като основание за нищожност.
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС (напр. Решение № 97 от 8.02.2013 г. на
ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК) при въведени няколко основания за нищожност,
всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен
интерес от кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните
последици, които законът свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този
случай, независимо от поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът
следва да разгледа исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по
всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията
по чл. 26 ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания,
съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания
и следва да ги остави без разглеждане.
В Решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК основанията
за нищожност по чл. 26 ЗЗД могат да бъдат поддържани едновременно, но общото
основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (противоречие със закона), по принцип,
изключва приложението на останалите.
Тези общовалидни хипотези в съдебната практика са приложими по настоящото дело
по следния начин: на първо място съдът следва да обсъди дали клаузата по т. 2 от
процесното Споразумение във връзка с трудов договор за член на ТЕЛК № ЧР -01-19 от
20.05.2021г. (Споразумението) е нищожна. Ответникът е релевирал нищожност поради
противоречие със закона, добрите нрави или поради липса на съгласие. Както беше посочено
и по – горе следва да се разгледа възражението за нищожност поради противоречие със
закона, като ако съдът намери, че споразумението е нищожно в тази част поради
противоречие със закона не следва да разглежда останалите възражения на ответника,
доколкото същите са предявени в условията на евентаулност.
В т. 2 от процесното Споразумение е записано, че „При прекратяване на трудовия
договор преди изтичане на срока на настоящото споразумение, първата страна (д-р Д. С.)
дължи на втората (УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД) неустойка в размер на 10 000
лева за всяка година или сума от 10 000 лева пропорционална на остатъка на отработеното
време“. Не се спори, а и от самото Споразумение се установява, че ответникът се е задължил
да работи две години в лечебното заведение, считано от 20.05.2021г. или до 20.05.2023г. Не
се спори, че д-р С. не е спазил този срок, като по свое желание и след като е отправил
писмено предизвестие по чл. 326 ал. 1 от КТ до работодателя трудовото му правоотношение
е било прекратено на 30.06.2022г. т.е. преди изтичане на срока на Споразумението.
По делото не е спорно и че тази клауза от процесното Споразумение не е била
обвързана с договор за придобиване на квалификация, за обучение, за повишаване на
квалификацията или преквалификацията на д-р С.. В тези случаи в КТ са предвидени
хипотези, при които страните могат да уговорят клаузи, отнасящи се до задължението на
13
работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на
работника или служителя, ако не спази тази уговорка. Настоящият случай не е такъв. Спорът
се свежда до това дали един работодател има право да задължи свой работник или служител
да полага задължително само при него труд за определен период от време и ако работникът
служителят не спази тази уговорка, то това да води до санкция, при това в значителен
размер. Съответно по делото следва да се прецени дали се нарушават трудови права на
работника или служителя, който има право да полага труд доброволно съгласно
Конституцията на РБългария – чл. 48 ал. 4. Следва да се има предвид, че правото на свобода
при избор на професия и право на труд е прокламирано и в чл. 15 от Хартата на основните
права на ЕС.
Съдът намира, че така уговорена със Споразумението клауза, а именно задължаваща
ответникът да работи задължително за период от две години при ищеца и фактически
забраняваща му през този период да напусне и намери по-добри условия на труд или въобще
да реши да полага труд е недействителни поради противоречие със закона.
Уговорката, с която се ограничава правото на работника и служителя да полага
доброволно труд и го задължава да работи за определен срок при работодателя на първо
място е сключена в нарушение на конституционно признатото право на труд, по специално
нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, където се прогласява свободата на избор на професия и място
на работа на всеки гражданин т.е. всеки работник или служител има право да прекрати
трудовото си правоотношение с един работодател, както е сторил и ответника по силата на
изрично предвиденото в чл. 326 ал. 1 от КТ и да намери друго място на работа. Тази клауза
по своята същност е нищожна – тя противоречи на норми и принципи на трудовото право –
чл. 8, ал. 4 КТ.
Правото по чл. 48, ал. 3 от Конституция на РБ, всеки гражданин свободно да избира
своята професия и място на работа, не може да бъде предмет на действителен отказ или
ограничение, изразени в частноправно съглашение, включително като клауза на трудов
договор при постъпване на работа, предвид недопустимостта за отказ от личното право на
труд, скрепено с императивната норма на чл. 8, ал. 4 от КТ, в доразвитие на изведения в
цитираната конституционна норма принцип.
В КТ е предвидено изрично, че при сключване на договор за придобиване на
квалификация по чл. 229 ал. 3 т. 2 от КТ обучаващият се задължава да работи при
работодателя в уговорен между страните срок, а според ал. 4 при виновно неизпълнение на
задълженията по ал. 2 и 3, доколкото не е уговорено друго, неизправната страна отговаря
съгласно гражданския закон. При договор за обучение по чл. 230 от КТ също е предвидено в
чл. 232 ал. 3 от КТ, че след приключване на обучението ако работникът или служителят по
неуважителни причини не завърши обучението или след като го е завършил, не постъпи на
осигурената му от работодателя работа, или я напусне преди определения срок, дължи на
работодателя обезщетение. В разпоредбата на чл. 234 от КТ, законодателят е предвидил
възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация и
преквалификация на работника или служителя, като според ал. 3, страните могат да уговарят
14
клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при
работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя. Може да се
уговори отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на обучението и
неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа.
Целта на горецитираните разпоредби с оглед определяне на задължителен срок на
работа при този работодател, който е инвестирал в обучението или успешното повишаване
на квалификацията на работника или служителя, е да компенсира разходите за обучение.
В Кодекса на труда изчерпателно и императивно са изброени хипотезите, при които
би могло да се търси отговорност от работника. Ето защо съдът приема, че с процесната
клауза не може да се въвеждат други основания за реализиране на такава от работника или
служителя и да се ограничава възможността му за свободно сключване на трудов договор с
друг работодател или въобще да избере да не полага труд.
Налице е трайна и еднопосочна съдебна практика в тази насока.
В Решение № 248 от 15.11.2016г. по гр.д. № 784/2016г. на ВКС IV ГО съдът е
тълкувал следната клауза в споразумение между страните, а именно че е било уговорено с
ответницата по иск като служител на ищеца да не прекратява трудовото правоотношение с
банката по своя инициатива за срок от три години и да не извършва конкурентна дейност за
срок от две години след прекратяване на трудовия им договор. Такава клауза е обявена за
нищожна със следните мотиви: „Според решения на ВКС – решение №656 от 25.10.2010 г.
по гр. дело №1954/2009 г., IV г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009
г.,III г.о, и решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о., постановени по
реда на чл.290 ГПК, посочените по-горе уговорки нарушават конституционно признатото
право на труд. Работодателят няма право да налага забрана на работниците или
служителите си да прекратяват едностранно трудовото правоотношение, след като
такива възможности са изрично предвидени в КТ. Той не може и да им забранява да
упражняват свободно своята професия след прекратяването на трудовите
правоотношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на престиране
на труд в бъдеще, поради което такива клаузи по своята същност са нищожни. Същите,
макар и да не са свързани със съдържанието на трудовия договор, възлагат задължение на
работника или служителя да не прекратява трудовия договор за определен период от
време и да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентни търговски
субекти, поради което тези уговорки противоречат на императивни правни норми и
принципи на трудовото право – чл.8, ал.4 КТ. По начало автономията на волята и
свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона.“
В Решение № 625 от 12.11.2010г. по гр.д. № 1313/2009г. на ВКС III ГО е прието също,
че подобна клауза противоречи на императивни разпоредби от националния и
международен правопорядък. По този казус е анализирана клауза за неустойка в трудов
договор, ограничаваща бъдещите трудовоправни отношения на служителя и е обявена
нищожна, поради противоречие със закона. Бъдещите трудовоправни отношения на един
15
работник или служител са императивно регулирани от чл.48,ал.3 от Конституцията,
признаваща на всеки гражданин правото свободно да избира професия и място на работа.
Това право е закрепено както в чл.15, пар.1 от Хартата на основните права на ЕС, така и в
чл.1, пар.2 от Европейската социална харта, ратифицирана от всички държави – членки и в
т.4 от Хартата на общността за основните социални права на работниците от 09.12.1989 г. В
параграф 2 на чл.15 от Хартата на основните права в ЕС са възпроизведени трите свободи,
гарантирани от чл.26 и 45, 49 и 56 от Договора за функциониране на ЕС –свободата на
движение на работниците, свобода на установяване и свобода на предоставяне на услуги,
като соченото право е признато като неподлежащо на дерогиране и в практиката на
Европейския съд.
В Решение № 740 от 18.11.2010г. по гр.д. № 322 за 2010г. на IV ГО на ВКС е
потвърдено Решение от 23.07.2009г. по гр.д. № 236/2009г. на Бургаски окръжен съд че
уговорката за ненапускане на работа в продължение на три години не е породила действие,
тъй като санкциите за неизпълнение на поети задължения по трудов договор са
регламентирани изрично в КТ и не е предвидено заплащане на обезщетение от страна на
работника при прекратяване на трудовото правоотношение по негова инициатива.
В Определение № 405 от 23.05.2022г. по гр.д. № 372/2022г. на IV ГО на ВКС е
коментирана клаузата в трудов договор за заплащане на неустойка в случая, в който една от
страните по правоотношението упражни правото си да прекрати договор и дали същата
противоречи принципа на свобода на труда на гражданите и води ли до ограничаване на
работодателската власт. В Определението се отбелязва, че в практиката на ВКС се приема,
че в трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с
разпоредбата на чл.66 ал.2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия,
които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни
разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Посочва се, че в редица свои
решения ВКС приема, че санкционна клауза в трудов договор, която поставя трудово-
правната връзка в зависимост, или добавя към нея допълнителни уговорки с
гражданскоправен характер, чиито предмет е поведение и действия на работника след
евентуалното прекратяване на трудовото правоотношение, подлежи на установяване като
недействителна при условията на чл. 74 ал.4 КТ, макар да не е свързана със съдържанието на
самия трудовия договор, неговия предмет или изпълнение за срока на действието му. В
съответствие с тази практика съдът е приел, че уговорката за заплащане на неустойка от
страна на служителя по договора, когато го прекрати в рамките на една година от
сключването му, е недействителна.
Ето защо съдът намира, че на основание чл. 26 ал. 1 предл. първо от ЗЗД поради
противоречие със закона - чл. 48 ал. 3 и 4 от КРБ, чл. 8 ал. 4 от КТ и чл. 15 пар. 1 от Хартата
на основни права на ЕС, процесната клауза по т. 2 от Споразумение ЧР – 01 – 19 от
20.05.2021 година е нищожна и ответникът не дължи на ищцовото дружество, уговореното в
нея обезщетение под формата на неустойка и искът за главница от 10 000 лева се явява
неоснователен. Не следва да се обсъждат останалите правоизключващи и правонамаляващи
16
възражения на ответника.
След като неоснователен е искът за главница, то следва да се отхвърли и акцесорният
иск за мораторна лихва за забава.
По разноските.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени
направените от него разноски за вещо лице в размер на 185 лева и за адвокатско
възнаграждение в размер на 1550 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, ЕИК *********,
гр. **********, представлявано от изп. д-р проф. д-р Йовчо Йовчев, д.м. срещу д-р Д. П. С.,
ЕГН **********, от ********** искове да заплащане на следните суми: 1)
обезщетение/неустойка, съгласно т. 2 от Споразумение във връзка с трудов договор за член
на ТЕЛК (чр-01-19/20.05.2021 г.) в размер на 10 000лв.; 2) мораторна лихва върху
главницата по т. 1. за периода от 30.06.2022 г. до 25.08.2024 г. включително в размер на
2667,82 лв., както и законната лихва върху главницата по т. 1. за периода от датата на
депозиране на исковата молба - 26.08.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА УМБАЛ „Проф. Д-р Ст. Киркович” АД, ЕИК *********, гр. **********,
представлявано от изп. д-р проф. д-р Йовчо Йовчев, д.м. да заплати на д-р Д. П. С., ЕГН
**********, от ********** направените по делото разноски за вещо лице в размер на 185
лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 1550 лева.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17