Р Е Ш Е Н И Е № 260090
19.01.2021 г.,
гр. Пловдив
В
И М Е Т О НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Г. ГЕТОВ
при
секретаря Христина Борисова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 6574/2020 г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от И.Я.К., ЕГН: **********, с
адрес: ***, чрез адв. Т.Т. против
Наказателно постановление № 20-1030-009343/04.09.2020 г., издадено от М. В. М.
– Н. г. към ОДМВР - Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което:
1) на основание чл. 183, ал. 6 вр. ал. 5, т. 1 от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя са наложени
административно наказание „глоба“ в
размер на 200 (двеста) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 1
(един) месец за нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП и
2) на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП на
жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет)
лева за нарушение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП.
С жалбата се навеждат бланкетни доводи за незаконосъобразност
и необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП) и се моли за
неговата отмяна. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не се
явява, представлява се от адв. Т., който поддържа жалбата. Претендира разноски
за адвокатско възнаграждение съгласно представен списък – на лист 18 от делото.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. № 273128
от 21.10.2020 г., с което изпраща жалбата и административната преписка,
изразява становище производството по издаване на наказателното постановление да
е протекло законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални
нарушения, фактическата обстановка да е правилно установена, а извършването на
нарушенията от страна на жалбоподателя да е категорично доказано. Моли
обжалваното наказателно постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание,
редовно призована, въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали, поотделно
и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от И.Я.К., спрямо когото са
наложени административните наказания, следователно от лице с надлежна
процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 15.09.2020 г., установено от разписка за връчване на препис от
НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на същата
дата, поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а
жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е частично основателна
по следните съображения:
От фактическа страна
съдът приема за установено следното:
На 06.08.2020 г. около 15:50 ч. в гр. Пловдив, на бул.
„Дунав“ № 2, кръстовище с бул. „Васил Априлов“ жалбоподателят И.Я.К. управлявал
лек автомобил „Мерцедес Ц 250 ТД“ с рег. № …, като не бил поставил
обезопасителния си колан, с който автомобилът бил оборудван. По това време на
посочения пътен участък свидетелят Г.В.М. – м. а. в сектор „Пътна полиция“ при
ОДМВР-Пловдив, изпълнявал служебните си задължения по контрол за безопасност на
движението. Движението на посоченото кръстовище било регулирано с пътен
светофар. Жалбоподателят К. при управлението на процесния автомобил навлязъл и
преминал през кръстовището на червен, забранителен светлинен сигнал на
светофарната уредба, работеща в нормален режим. Свидетелят М. забелязал това
поведение на К. и му подал сигнал да спре. Тогава свидетелят видял, че
жалбоподателят бил без поставен обезопасителен колан, когато е в движение.
На място свид. М. съставил акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) с бл. № 816665 от 06.08.2020 г. против
жалбоподателя К., в негово присъствие и в присъствието на свидетел. На
жалбоподателя бил връчен препис от акта срещу разписка. Той не възразил
връченият му екземпляр от акта да не бил четлив.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите
материали по административната преписка било издадено и обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Г.В.М.. От тях
се установяват мястото на извършване на деянията – кръстовище на бил. „Дунав“ и
бул. „Васил Априлов“ в гр. Пловдив в посока изток, както и местоположението на
свидетеля към момента на преминаването на процесния автомобил през това
кръстовище, като изяснява, че е имал пряка видимост към светлинните сигнали на
светофара. Установява се още, че автомобилът е преминал на червен светлинен
сигнал на светофарната уредба при извършването на маневра завиване наляво.
Свидетелят изяснява, че водачът е бил без поставен обезопасителен колан, както
и че е забелязал това обстоятелство още докато му е подавал сигнал за спиране,
а автомобилът е бил в движение. Изяснява се от свидетелските показания и че
конкретният автомобил е бил оборудван с такъв обезопасителен колан, който обаче
водачът не е бил поставил. Показанията на свид. М. са подробни, хронологически
последователни и вътрешно непротиворечиви, в тях свидетелят възпроизвежда
обстоятелства, които непосредствено е възприел като очевидец и при изпълнение
на служебните си задължения. Не се установяват никакви обстоятелства, по които
свидетелят да се счита заинтересован или предубеден. Така мотивиран, съдът
изцяло дава доверие на показанията на свид. М..
От справка от АИС КАТ „Регистрация“ за ППС с рег. № … (лист
14 от делото) се установява, че същото представлява лек автомобил с марка и
модел „Мерцедес Ц 250 ТД“, с брой места седящи+водач - 4+1, без места за
правостоящи и с категория на превозното средство М1.
От Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г., допълнена със
Заповед № 8121з-825/19.07.2019 г. – и двете на министъра на вътрешните работи,
се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са
действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
Актът за установяване на административно нарушение е
съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34,
ал. 3 ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление – от материално и
териториално компетентен орган.
Съдът намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение поради връчването
на нечетлив препис от акта за установяване на административното нарушение. На
първо място възражението не е подкрепено с никакви доказателства. По делото не
е представен екземплярът от АУАН, който е бил връчен на жалбоподателя.
Приложеният на лист 3 от делото документ представлява ксерокопие, въз основа на
което не може да се преценява четливостта на връчения на жалбоподателя препис
от акта.
Възражението е и изначално неоснователно. От
материалите по делото се установява, че процесният АУАН е съставен в
присъствието на жалбоподателя в съответствие с изискването на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН и му е предявен за запознаване, с което е обезпечена възможността му да
започне да упражнява правото си на защита. Актосъставителят има задължение да
връчи препис от акта, но в случай че нарушителят го намира за нечетлив, той
следа да прояви активност като възрази и поиска да му бъде осигурен друг, четлив
екземпляр. Това той би могъл да стори не само на място – при съставянето на
акта, но и в един по-късен момент предвид регламентираната възможност
възражения срещу акта да се правят и в допълнителен срок. В случая
жалбоподателят не е сторил това, с което да покаже, че има възражения и да
сигнализира, че има затруднения пред това да организира защитата си. Няма как
да се възлага в тежест на актосъставителя да преценя дали жалбоподателят може
или не може да прочете връчения му препис, поради което последният сам следва
да посочи дали е затруднен пред това да се защитава и да участва в процеса. По
делото категорично се доказва, че жалбоподателят не е възразявал връченият му
препис от акта да е бил нечетлив. Такова обстоятелство не се и твърди в
жалбата. Този извод следва и от съдържанието на самия АУАН, като в нарочно
обособената графа за обяснения и възражения жалбоподателят се е подписал, с
което доказва, че е бил уведомен за правото си, но не се е възползвал от него и
не е вписал нито възражения, нито обяснения.
Съдът не споделя и доводите, че жалбоподателят е бил
лишен от възможност да разбере какво нарушение се твърди да е извършил и да се
запознае с отразените в акта фактически обстоятелства. По делото няма спор, че
първият екземпляр от АУАН е четлив, както и че той е бил надлежно предявен на К.,
което последният е удостоверил с полагането на подписа си. Следователно
изначално - още при съставянето на акта, е била обезпечена възможността на
жалбоподателя да се запознае със съдържанието му, с фактическите твърдения на
актосъставителя и с правните норми, под които те са подведени. Жалбоподателят К.
е подписал така съставения АУАН, включително непосредствено под декларацията
„запознах се със съдържанието на акта“. Жалбоподателят е подписал и разписката
за връчване на препис, с което е бил надлежно уведомен и за възможността да
направи допълнителни обяснения и възражения. Следователно законовата процедура
по съставянето на АУАН е била спазена от актосъставителя, а на жалбоподателя
още изначално – при съставянето на акта, е била осигурена възможност да се запознае
с констатациите в него, за да може да се защитава. По тези съображения съдът
намери разгледаното възражение за допуснато съществено процесуално нарушение за
неоснователно.
В настоящия случай се установява, че жалбоподателят напълно
е бездействал и се е дезинтересирал от хода на производството до момента на
връчването му на наказателното постановление. Дори и тогава не е посочил, че
връченият му препис от АУАН е нечетлив, а едва в хода на пренията за пръв път
се въвеждат такива твърдения. По делото обаче се доказа, че са надлежно спазени
всички процесуални гаранции за обезпечаване на възможността на жалбоподателя да
упражнява правото си на защита още от момента на съставянето на АУАН – същият е
съставен в присъствието на нарушителя, предявен му е запознаване със
съдържанието му, разяснени са правата му на обяснения и възражения, връчен е
препис. Следователно нарушение на процедурата не е допуснато. Друга би била
хипотезата, ако жалбоподателят беше възразил, че връченият му препис е
нечетлив, но въпреки това не му е предоставен друг, четлив екземпляр. Не такъв
е процесният случай. Жалбоподателят К. е приел връчения му препис и не е
възразил нито на място, нито по-късно, с което ясно е показал, че няма никакви
възражения срещу четливостта на документа, а както се посочи, не може да се
изисква нито от актосъставителя, нито от наказващия орган да гадаят, че лицето
евентуално може да е затруднено при прочитането на акта, след като самото то не
го твърди. В този смисъл е и трайната съдебна практика – така Решение № 272 от 09.02.2018 г. по к.а.н.д. №
3622/2017 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 2009 от
27.10.2015 г. по к.а.н.д. № 2081/2015 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 226 от 27.01.2020 г. по к.а.н.д. №
3742/2019 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1833 от 21.10.2020 г. по к.а.н.д.
№ 2151/2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив.
По т. 1 от НП отговорността на жалбоподателя е
ангажирана за нарушение по чл. 6, т. 1 от ЗДвП. От доказателствата по делото се
установява действително жалбоподателят К. като водач на МПС да е преминал през
процесното кръстовище в гр. Пловдив при червен сигнал на светофарната уредба и
на посочените в НП време и място. Въпреки това настоящият съдебен състав
намира, че в тази си част обжалваното наказателно постановление е
незаконосъобразно. Жалбоподателят е наказан за това деянието му да е извършено
повторно. В акта за установяване на административно нарушение, който поставя
началото на процеса и определя рамката на обвинението досежно фактите, не се
съдържат каквито и да било твърдения деянието да е извършено повторно. Не са
описани и фактите, обуславящи повторността. Същите са посочени за пръв път едва
в наказателното постановление, с което наказващият орган недопустимо е разширил
предмета на доказване. До този момент жалбоподателят не се е защитавал по
такова обвинение. Наказващият орган следва да се произнесе по
законосъобразността и обосноваността на АУАН така, както той е съставен. Вместо
това АНО за пръв път с наказателното постановление е приел за доказани нови
съставомерни обстоятелства, които не са били надлежно предявени на
жалбоподателя. На практика последният е наказан за различно деяние от това, за
което дотогава се е водило производството. Наказващият орган не само е
санкционирал жалбоподателя, като е приложил закон за по-тежко наказуемо
нарушение, с което е нарушил забраната reformatio in pejus, но за прилагането
на този различен материален закон той не се е ограничил до фактите, за които се
е водил процесът, а за пръв път е приел и нови, допълнителни фактически
положения, които никога не са били предявявани на наказания дотогава. Целта зад
задължението по предявяване на АУАН на нарушителя е той изначално да бъде
уведомен по какво обвинение като набор от факти ще се води процесът и срещу
какво следва да се защитава. В случая като е добавил и нови съставомерни факти
за пръв път едва с НП и без те да бъдат предявени на дееца, АНО е допуснал
съществено и неотстранимо процесуално нарушение, обуславящо отмяна на
наказателното постановление в частта му по т. 1. Не може да се приеме и да е
налице приложение на правилото по чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, тъй като трайна и
последователно е съдебната практика, че по този ред могат да се отстраняват
нередовности в АУАН, но не и такива, свързани с непълнота на описанието на
нарушението като факти и запълването на тази непълнота за пръв път с нови факти
в наказателното постановление. Съдът проверява законосъобразността на
наказателното постановление и съгласно практиката на касационната инстанция не
би могъл сам да прилага различна санкционна разпоредба. Това налага извод, че в
тази част жалбата е основателна и наказателното постановление следва да бъде
отменено относно нарушението по чл. 6, т. 1 от ЗДвП.
По т. 2 от НП жалбоподателят К. е наказан за нарушение
по чл. 137а, ал. 1 от НК. От събраните и проверени по делото доказателства се
установява, че от обективна страна
на посочените в наказателното постановление време и място – на 06.08.2020 г.
около 15:50 часа в гр. Пловдив, на бул. „Дунав“ № 2, жалбоподателят е
управлявал лек автомобил „Мерцедес Ц 250 ТД“ с рег. № ... Следователно той е бил
водач на МПС по смисъла на § 6, т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП и е
годен субект на вмененото му във вина административно нарушение. От събраните
доказателствени материали не се установява К. да попада сред някоя от
категориите лица по чл. 137а, ал. 2 от ЗДвП, поради което използването на
обезопасителния колан за него е било задължително. На следващо място от
показанията на свид. М. се установява и че процесният автомобил е бил оборудван
с обезопасителен колан. Свидетелят изяснява и че е възприел факта на непоставен
от водача колан, още докато му е подавал сигнала за спиране. Следователно
доказан от обективна страна е и фактът, че жалбоподателят е бил без поставен
обезопасителен колан по време на движение, а не едва когато се е намирал в
покой, а движението му е било преустановено. Управляваният от К. автомобил попада
в приложното поле на разпоредбата на чл.137а, ал.1 от ЗДвП. От постъпилата
справка от АИС-КАТ „Регистрация“ (лист 14 от делото) се установи, че процесният
автомобил с рег. № … попада в категория М1. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2, б.
„а“ от ЗДвП категория М1 включва „превозни средства от категория М с не повече
от 8 места за сядане, без мястото за сядане на водача; в превозните средства от
категория М1 няма място за стоящи пътници; броят на местата за сядане може да
бъде ограничен до едно (мястото за сядане на водача)“. С това проявлението в
обективната действителност на всички факти от хипотезата на правната норма по
чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП е доказано и за жалбоподателя К. е възникнало
задължението да съобрази поведението си с разписаното правило за поведение - да
използва обезопасителния колан, с който МПС е било оборудвано. Посочи се, че от
показанията на свидетеля очевидец М., на които съдът изцяло дава вяра, се установява,
че по време на движение К. не е бил поставил предпазния колан. Именно с това си
бездействие - непоставяне на обезопасителния колан, с който МПС е оборудвано,
когато е в движение, жалбоподателят е осъществил изпълнителното деяние на
нарушението по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Същото е формално и от обективна страна
не се изисква настъпването на последващ вредоносен резултат освен самото
изпълнително деяние, поради което и в този момент то е било довършено.
От субективна
страна деянието е виновно извършено и при форма на вината пряк умисъл.
Жалбоподателят К. е съзнавал, че боравейки с уредите за управление на
автомобила, е привел същия в движение, както и че превозното средство е било
оборудвано с обезопасителен колан. Следователно той е формирал представа за
проявлението на всички признаци от състава на нарушението, но въпреки това
съзнателно го е осъществил, като не е използвал обезопасителния колан.
Възраженията на жалбоподателя за нарушено право на
защита, тъй като материалноправното задължение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП е за
поставяне на обезопасителен колан, а със санкционната норма на чл. 183, ал. 4,
т. 7, пр. 1 от ЗДвП да се наказвало неизползването на предпазен колан, с което
да съществувало неяснота за какво поведение е наказан – неизползване на
обезопасителен или на предпазен колан, е категорично несподелимо от съда.
Понятието обезопасителен колан е легално дефинирано с разпоредбата на § 6, т.
47 от ДР на ЗДвП. При описанието на нарушението както в АУАН, така и в наказателното
постановление е използвано единствено това понятие, поради което липсва
противоречие или неяснота във фактическите изводите на актосъставител и
наказващ орган. Съдебната практика е трайна и напълно непротиворечива, че
неизпълнението на задължението по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП е обявено за
наказуемо деяние именно с приложената от административнонаказващия орган норма
на чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП. Изразът предпазен колан е употребен от
самия законодател. Съдът намира, че нито от употребения нормативен език, нито
от ежедневния общо употребим език възниква дори минимално съмнение или
неяснота, че двете понятия са употребени като синоними, описващи една и съща
вещ. Самата легална дефиниция изяснява, че обезопасителният колан може да бъде
обозначаван още и като колан за седалка или само колан. Следователно определящо
значение има не конкретно употребеният израз, а дали вещта отговаря на
легалната дефиниция. В тази връзка с „предпазен колан“ в разпоредбата на чл.
183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП се обозначава неизползването именно на
обезопасителния колан. Ако жалбоподателят или представляващият го адвокат не са
разбрали това, както се твърди в пренията, то категорично причината не е
дефицит при описанието на нарушението и правото на защита по никакъв начин не е
било ограничено или затруднено.
Възражението, че жалбоподателят бил поставил
обезопасителния си колан, който обаче бил разхлабен и увиснал и затова не бил
забелязан от контролния орган, се приема за неоснователно. На първо място то е
категорично оборено от показанията на свид. М., който е очевидец на деянието и
могъл да възприема обективно случилото се пряко и от непосредствена близост
както при подаването на сигнала за спиране, така и след това при извършването
на проверката, при което не е констатирано поставен, но увиснал колан. На
следващо място описаното от жалбоподателя поведение не е годно да се
квалифицира като изпълнение на задължението по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Както
се посочи, определящо значение има легалната дефиниция на понятието по § 6, т.
47 от ДР на ЗДвП и за да е изпълнено задължението, е необходимо водачът да е
поставил такава вещ, която да се квалифицира като „обезопасителен колан“ по
смисъла на закона. Последният ясно посочва, че предназначението на
обезопасителния колан е да ограничава подвижността на тялото в случай на
сблъскване или внезапно намаляване скоростта на превозното средство и по този
начин да намали риска от увреждане на потребителя. Поставянето на описания от
жалбоподателя увиснал и разхлабен колан, който не ограничава движението на
тяло, а виси около него и дори не се вижда, категорично не представлява
надлежно изпълнение на задължението по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Изискването за
поставянето от водача и пътниците в превозното средство на предпазния колан не
е самоцелно действие, а по аргумент от легалната дефиниция деянието ще е
общественоопасно и когато е поставена вещ, която от правна страна не се
квалифицира като обезопасителен колан. Именно такава хипотеза описва
жалбоподателят.
Деянието по т. 2 от НП не представлява маловажен
случай на административно нарушение. По делото не се доказаха никакви
обстоятелства, от които да се направи извод, че конкретното поведение на
жалбоподателя К. разкрива по-ниска степен на обществена опасност спрямо обикновените
случаи на нарушения от този вид. Напротив, касае се за деяние, засягащо
защитаваните обществени отношения с типичния интензитет за този вид нарушения.
Освен това е налице и завишена степен на лична обществена опасност на дееца
като водач на МПС, установено от справката му за нарушител/водач, като към
датата на процесните деяния той е бил наказван многократно с влезли в сила
наказателни постановления и електронни фишове. Дори и в конкретния случай той е
извършил две отделни нарушения на правилата за движение, като отговорността му
по т. 1 от НП отпада поради допуснато съществено процесуално нарушение в тази
част, а не поради липса на извършено деяние.
Правилно е определена и приложимата санкционна разпоредба,
като на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, предл. 1 от ЗДвП наказващият орган е
наложил на нарушителя административно наказание глоба в размер на 50 лева.
Видът и размерът на следващото се наказание са определени от законодателя във
фиксиран размер. Следователно не е налице нарушение нито при определянето, нито
при индивидуализацията на наказанието.
По гореизложените съображения съдът приема, че
обжалваното наказателното постановление трябва да бъде отменено в частта си по
т. 1 като незаконосъобразно и да бъде потвърдено в частта по т. 2 като законосъобразно
и обосновано.
По
разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса – по делото такива е поискал
единствено жалбоподателят. Искането е за присъждане на разноски в размер на 300
лева, сторени за адвокатско възнаграждение. Доказано е извършването на разноски
в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие
(лист 5-гръб от делото) е удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено възражение
за прекомерност от въззиваемата страна, което в случая настоящият състав намира
за неоснователно. Договорът за правна защита и съдействие е сключен на 15.09.2020 г.
Към тази дата и съгласно измененията с ДВ бр. 68 от 2020 г. действащото законодателство
– чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е предвиждало, че при наложено административно
наказание глоба в размер до 1 000 лева възнаграждението за
процесуално представителство, защита и съдействие е 300 лева. Претендираните от
жалбоподателя разноски не надвишават минималния размер, предвиден в
Наредбата. Тъй като
жалбата е неоснователна в частта си срещу т. 2 от НП, а същото е
законосъобразно и обосновано в тази част, то разноски на жалбоподателя се
дължат единствено за защитата му срещу незаконосъобразните части на оспорения
административен акт. Следователно на жалбоподателя се дължат разноски в размер
на 150 лева,
сторени за адвокатско възнаграждение за защита срещу наказателното
постановление в отмененaтa му част по т. 1.
Направените разноски в останалата част над 150 лева до пълния претендиран размер
от 300 лева са били за защита срещу едно законосъобразно наказателно
постановление и трябва да останат в тежест на жалбоподателя, а претенцията му
за присъждане на разноски в тази част е неоснователна.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от ДР на АПК „поемане на разноски от
административен орган“ означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. Следователно в случая
разноските следва да бъдат възложени върху това юридическо лице, от което е
част административнонаказващият орган, а това е ОДМВР – Пловдив като
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 от ЗМВР,
така Решение № 13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 г. на ВАС.
Така
мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето и предл. първо от
ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 20-1030-009343/04.09.2020
г., издадено от М. В. М. – Н. г. към ОДМВР - Пловдив В ЧАСТТА, с която на И.Я.К., ЕГН: **********, с адрес: *** на основание
чл. 183, ал. 6 вр. ал. 5, т. 1 от Закона за движението по пътищата са наложени
административно наказание „глоба“ в
размер на 200 (двеста) лева и административно наказание лишаване от право да управлява МПС за 1
(един) месец за нарушение по чл. 6, т. 1 от Закона за движението по пътищата.
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно
постановление № 20-1030-009343/04.09.2020
г., издадено от М. В. М. – Н. г. към ОДМВР - Пловдив В ЧАСТТА, с която на И.Я.К., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от Закона за движението по пътищата е
наложено административно наказание „глоба“
в размер на 50 (петдесет) лева за
нарушение по чл. 137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на И.Я.К.,
ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 150
(сто и петдесет) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
С.Р.