Р Е
Ш Е Н И Е
№ 260721
гр. Пловдив, 17.12.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Наказателна
колегия, Пети наказателен състав, в открито съдебно заседание на седми декември
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Таня Стоилова, като разгледа
докладваното от съдията АНД № 6892/2020 г. по описа на Пловдивски районен съд, V наказателен състав, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на М.М.А.,
действащ чрез пълномощника си адв. М.И.М. против Наказателно постановление №
20- 1030- 002181 от 11.03.2020 г., издадено от Началник група към ОД на МВР-
Пловдив, Сектор Пътна полиция - Пловдив, с което на жалбоподателя на основание
чл. 175, ал. 1, т. 4 ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба“ в размер
на 200лв. и лишаване от право да управлява МПС за 6 месеца за нарушение на чл.
103 от ЗДвП.
С жалбата и в съдебно заседание се поддържат конкретни
съображения за незаконосъобразност на атакуваното Наказателно постановление и
се моли за неговата отмяна. Нито с жалбата, нито с допълнително постъпилата
уточняваща молба се претендират разноски.
Въззиваемата страна ангажира писмено становище за неоснователност на жалбата, като моли
обжалваното Наказателно постановление да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно постановено.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради,
което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Допълнително, по отношение
допустимостта на процесната жалба, като подадена в законоустановения срок и
приложението на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, съдът държи да отбележи следното:
Съгласно регламента на чл. 58,
ал. 2 ЗАНН, когато нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения
от него адрес, а новият му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това
върху наказателното постановление и то се счита за връчено от деня на
отбелязването. Цитираната правна норма регламентира способ за връчване на
наказателното постановление, когато това не може да стане чрез личното му
връчване на нарушителя по реда на чл. 58, ал. 1 ЗАНН. В посочената норма от
ЗАНН законодателят е възвел правна фикция, че при определени предпоставки
наказателното постановление е редовно връчено. Тези предпоставки са нарушителят
да не е намерен на посочения от него адрес и новият му адрес да е неизвестен.
Касае се за кумулативно предвидени в хипотезата на правната норма предпоставки,
при което за да е проявен съставът по чл. 58, ал. 2 ЗАНН и да се приеме, че е
налице редовно връчване е необходимо не просто нарушителят да не е намерен на
посочения адрес, но и същият да е променен, и новият му адрес да е неизвестен.
Ако посочените предпоставки са налице и е проявен съставът, възведен в
разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, се счита, че наказателното постановление е
редовно връчено от деня на отбелязването на посочените обстоятелства в НП.
Видно от представена по делото
справка относно невръчени наказателни постановления, младши полицейският
инспектор Ч. при Участък „Първенец“ при Първо РУ ОД на МВР – Пловдив, същият е
посочил, че на 22.04.2020 г. около 9,40 ч. е посетил адреса на жалбоподателя в
град ***, ул. „****“ № * за връчване на Заповед за прилагане на ПАМ и два броя
наказателни постановления, сред които и процесното. При пристигането на адреса А.
не бил установен, като при проведен разговор със съсед на жалбоподателя А.А.,
се установило, че на адреса не живее никой от около шест месеца. След извършена
справка в системата на служба ГРАО полицейският
служител установил, че А. има адрес в Р. Т.
От
анализа на гореизложеното и при съобразяване на принципното положение, че
лицето няма задължение да осигури постоянно присъстващ представител за
получаване на съобщения на обявения пред административнонаказващият орган
адрес, то настоящият съдебен състав намира, че органите на МВР не са предприели
всички необходими действия за надлежното връчване на процесното НП. В тази насока следва да се посочи, че за да се приеме, че е проявен
съставът на чл. 58, ал. 2 ЗАНН не е достатъчно
простото посещение на адреса, при което нарушителят да не е намерен, доколкото
последният е в обективна невъзможност да знае кога ще бъде посетен за целите на
връчването на издаденото му НП, а както вече бе казано лицето няма задължение
да осигури постоянен представител за получаване на съобщения на обявения от
него адрес. Ето защо, наред с посещенията на точния адрес на нарушителя,
органите на МВР е следвало да оставят (на адреса), съответно да изпратят по пощата,
съобщение на нарушителя във връзка с връчването на НП, като за всички извършени
действия е необходимо да има надлежно съставени документи (напр. протокол,
обективиращ извършеното действие).
Отделно от гореизложеното, от вниманието на съда няма как да убегне
обстоятелството, че липсват данни за това кой е направил отбелязването по чл.
58, ал. 2 ЗАНН върху НП, тъй като, за да е валидно, последното следва да е
извършено от наказващия орган. В случая следва да се
отбележи още и това, че според последно цитираната правна норма НП се счита за
връчено "от деня на отбелязването", а в НП е поставен единствено
печат с ръчно написана (неясно от кой) дата на връчване, като липсва дата (и
автор) на направеното отбелязване.
В аспект на гореизложеното за настоящия съдебен състав остава единствено
възможния извод, че процесното НП е нередовно връчено по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, поради което следва да се приеме, че жалбата е
подадена в срок и същата следва да бъде
разгледана по същество.
Съдът като се запозна с приложените
по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакуваното постановление, намери, че са налице основания за
неговата отмяна. Съображенията в тази насока са следните:
В АУАН и НП е посочено, че се издават
за това, че на 29.02.2020 г. около 22:55
часа в гр. Куклен, на ул. „Александър Стамболийски“, кръстовище с ул. „Георги
Раковски“, М.М.А. УПРАВЛЯВА
собствения си лек автомобил
мерцедес Рено Туинго с рег. № ****,
като извършва следните нарушения:
1. Не спира на подаден сигнал със
"стоп-палка" по образец,
подаден от контролните органи;
2. Управлява МПС под въздействие
на алкохол - пробата е извършена и установена с техническо средство Алкотест
Дрегер 7410+ с фабр. № ARSM- 0024, който отчел резултат
1,70 на хиляда алкохол в издишания от водача въздух. Издаден бил талон за
изследване № 0055375. Водачът не е дал кръвна проба.
По отношение на нарушението, описано в т. 2 административно-
наказателното производство било прекратено на основание чл. 33,ал. 2 ЗАНН.
Горната фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на издадения по преписката АУАН № 654946,
който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има
презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното.
В конкретния случай констатациите в АУАН, не
само не са опровергани, но и изцяло се подкрепят от събраните по делото
доказателства - показания на актосъставителя Б., който разпитан в съдебно
заседание изрично потвърди посоченото в АУАН. Съдът кредитира показанията на свидетеля,
доколкото същите са последователни, подробни и безпротиворечиви.
При правилно установена
фактическа обстановка наказващия орган е приложил коректно и материалния закон,
доколкото е квалифицирал законосъобразно извършеното нарушение по чл. 103 ЗДвП и е
наложил санкция кореспондираща на установеното в закона.
Въпреки изложеното обаче са
налице безусловни основания за отмяна на НП, доколкото при издаването му са
допуснати съществени процесуални
нарушения, накърняващи правото на защита на наказания субект.
От приобщените по делото писмени
доказателства - обвинителен акт, протокол № 257/06.03.2020 г. от съдебно
заседание, с който е одобрено споразумение по НОХД 1589/2020г. се установява,
че М.М.А. е признат за виновен и осъден на седем месеца лишаване от свобода,
изпълнението на което наказание на основание чл. 66, ал.1 НК е било отложено с
изпитателен срок от три години, глоба в размер на 180,00 лева и на основание
чл. 343 г НК жалбоподателят е бил лишен от право да управлява МПС за срок от 7
месеца за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал.1 НК. Инкриминираното
деяние се е изразявало в това, че на 29.02.2020 г. в град Куклен, община
Родопи, обл. Пловдив е управлявал моторно превозно средство – лек автомобил
„Рено Туинго“ с рег. № ****, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на
хиляда, а именно 1,70 на хиляда, установено по надлежния ред с техническо
средство – Дрегер Алкотест 7410, с фабричен номер ARSM 0024.
От съпоставката на текстовото
описание на деянията, за които е наказан
жалбоподателят с Наказателно
постановление № 20- 1030-002181 и по
НОХД 1589/2020 по описа на ПРС е видно,
че същият е наказан два пъти в два различни
процеса с наказателен характер за едно и също деяние, което противоречи
на фундаменталния за наказателния и административнонаказателния процес принцип
за ne bis in idem, закрепен легално в
чл. 4 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС (която е в сила за България,
ратифицирана и обнародвана по надлежния ред и съответно пряко приложима от
съдилищата- така изрично ТР 3/2015 ОСНК на ВКС) и в чл. 24, ал.1, т.6 НПК, която разпоредба съобразно изричната препращаща
норма на чл. 84 ЗАНН намира субсидиарно приложение в процеса по ЗАНН.
Съображенията за подобен извод са
следните:
Съгласно принципа не бис ин идем, прогласен в чл.4
на Протокол 7 към ЕКЗПЧОС никой не може да бъде съден или наказан в процес с
наказателен характер за същото деяние, за което вече е бил оправдан или
окончателно осъден в друг процес с наказателен характер. В същия смисъл е и
чл.24, ал.1, т.6 НПК.
Съгласно задължителните указания,
дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, за да се ползва дееца от защитата на принципа
не бис ин идем следва да се констатират кумулативно следните елементи от
фактическия състав.
- спрямо дееца да са проведени два процеса с наказателен характер
по смисъла на автономното значение,
което ЕКЗПЧОС влага в това понятие /бис/;
- по единия процес производството
да е приключило с окончателен съдебен акт.;
- предмет на изследване в двата
процеса да е едно и също деяние
/идем/.
По мнение на настоящия състав и
трите визирани по-горе предпоставки в настоящия случай са налице.
Съгласно задължителните указания
на ТР 3/2015 ОСНК едно производство е
наказателно по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол
№ 7, ако отговаря на поне един от
следните три алтернативни критерия, известни като критериите Енгел:
1) квалификация на деянието по
националното право. Щом съгласно националното право обвинението е наказателно,
случаят всякога попада в сферата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Производството обаче
може да се класифицира като наказателно и тогава, когато не е квалифицирано
като такова по вътрешното право, ако изследването на останалите критерии доведе
до извод за наказателен характер на обвинението и/или на предвидената санкция.
2) характер и естество на
нарушението. Този критерий изследва вида
на защитените обществени отношения, обект на нарушението. При
определянето на същността на нарушението се разглежда кръгът от адресати на съответната разпоредба, тъй като
характерна черта на наказателното обвинение е насочеността на правната норма
към неограничен кръг адресати, а не към група със специален статут.
3) вид и тежест на предвиденото
наказание („суровост на възможното наказание”).
Вторият и третият критерий се
разглеждат алтернативно, но могат да
бъдат преценени и кумулативно, ако анализът им поотделно не е
достатъчен за убедително заключение.
Доколкото деянието, предмет на
изследване по НОХД 1589/2020 по описа на
ПРС е квалифицирано като престъпление по
чл. 343б, ал.1 НК, то следва че този процес несъмнено има наказателен характер
по смисъла на конвенцията, доколкото отговаря още на първия от критериите
Енгел.
В тази връзка следва да се
съобрази и Решение № 490 от
12.01.2016 г. по н. д. № 752 / 2015 г. на Върховен касационен съд, в което
изрично е разяснено, че процесите по
ЗАНН, с които дееца се наказва за нарушения на ЗДвП имат наказателен характер
по смисъла на конвенцията, като този извод се обуславя от съвместното
разглеждане на втория и третия критерий Енгел. Посочено е, че регулираните обществени отношения от ЗДвП са идентични с
тези, предмет на защита в Глава ХI, Раздел
II от НК „Престъпления по транспорта и съобщенията”,
като кръгът адресати е на практика
неограничен. Освен това санкциите, предвидени в ЗДвП- глоба и лишаване от права
кореспондират на санкциите предвидени в чл. 37 НК, като тези обстоятелства в
тяхната съвкупност говорят за наказателен характер на процедурата.
От изложеното следва, че и
настоящият процес, в който деецът е наказан по реда на ЗАНН за нарушениe на ЗДвП – чл. 103, като му е наложена глоба
в размер на 200 лева и шест месеца лишаване от правоуправление също има
наказателен характер.
Освен това, видно от чл. 12 ЗАНН санкциите налагани по реда на ЗАНН
целят както санкциониране на нарушителя,
така и индивидуална и генерална
превенция, т.е преследват същите цели като наказанието в наказателния
процес /чл. 36 НК/.
В същото време практиката на
Европейския съд по правата на човека е категорична, че национални процедури, които преследват цели сходни с целите на
наказателния процес имат наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧОС и
за тях следва да намери пълно проявление принципа за ne bis in idem, въплътен чл.4 от Протокол 7 към ЕСПЧ. Така изрично
решение по делото „Цоньо Цонев срещу България“,
Решение от 02.09.1998 г. на ЕСПЧ по делото Лауко срещу Словакия, (Lauko v.
Slovakia), Решение от 21.02.1984 г. на ЕСПЧ по дело Йозтюрк срещу Федерална
Република Германия (Ozturk v. Federal Republic of Germany), дело Сергей
Золотухин срещу Русия. В този смисъл и практиката на ВКС- Решение № 143/
07.10.2016 г., II наказателно отделение,
дело № 518/2016 г. по описа на ВКС.
От гореизложеното е видно, че
първата предпоставка /бис/ е налице, доколкото отговорността на дееца е
изследвана в два самостоятелни процеса
с наказателен характер по смисъла на конвенцията.
Налице е и втората предпоставка,
доколкото производството по НОХД 1589/2020 по описа на ПРС е приключило с окончателен
акт- влязло в сила споразумение,
по което е ангажирана отговорността на дееца за престъпление по чл. 343б, ал.1 НК.
Налице е и третата предпоставка
/идем/, доколкото и по двата процеса жалбоподателят е наказан за едно и също деяние изразило
се, в това че на 29.02.2020г. около 22,55
часа в гр.Куклен на ул. „Александър Стамболийски“ кръстовище с ул. „Георги
Раковски“ УПРАВЛЯВА собствения
си лек автомобил Рено Туинго с рег.№ ****,
като при същото това управление е допуснал 2 самостоятелни нарушения по
ЗДвП:
-
по чл. 103 ЗДвП, отговорността за което са реализира по
административен ред;
-
по чл. 5, ал.3, т.1 ЗДвП, което се наказва по реда на чл.
343б, ал.1 НК;
В този смисъл следва да се
съобрази трайната съдебна практика, разглеждаща деянието като съвкупност от телодвижения,
извършени под контрола на съзнанието в дадено време, на дадено място при единство на обстановката и в резултат на единно или подновяващо се
решение.
От това следва, че две различни деяния ще са налице,
само ако са извършени две различни
системи от телодвижения при промяна
във времето, мястото или обстановката и в резултат от две самостоятелни решения.Така изрично Решение
№ 93 от 24.II.1977 г. по н. д. № 64/77 г., I н. о. на ВС, Решение № 52 от
21.06.2002 г. по н. д. № 667 от 2001 г., I н.о., на ВКС, Решение № 20 от
01.02.2016 г. по н. д. № 16 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение на ВКС, Решение № 202/ 04 юни
2015 год., трето наказателно отделение наказателно дело № 290/2015 год. на ВКС.
В конкретния случай е видно, че
деецът е извършил една и съща система от телодвижения, изразила се управление
на процесния лек автомобил, по едно и също време, на едно и също място, при
една и съща обстановка- на 29.02.2020
г. около 22,55 часа в гр. Куклен на ул. „ Александър Стамболийски“ кръстовище с
ул. „Георги Раковски“ , в резултат на едно и също решение, което
непрекъснато се възобновява с възникването на новите фактори от средата,
поради което и следва да се приеме, че е налице единство на деянието.
Обстоятелството, че за да е
съставомерно извършеното по цитираните текстове от ЗДвП, освен главния факт, а именно управление на МПС, следва да се
констатират и допълнителни елементи от фактическия състав сочи на усложнение в резултата, а не на множественост на деянията.
Така изрично Решение № 14 от 21.04.2004 г. по н. д. № 634/2003 г., I н. о. на
ВКС.
Елементите на фактическия състав
по визираните административни състава са както следва:
- по чл. 103 ЗДвП: 1. управление
на МПС; 2. надлежно подаден от контролен орган сигнал за спиране
съгласно правилата, разписани в чл. 207 ППЗДвП; 3.несъобразяване от водача с
този сигнал и продължаване на движението на МПС
- по чл. 5, ал.3, т. 1 ЗДвП, вр.
чл. 343б, ал.1 НК: 1. управление на МПС; 2. наличие на алкохол
в кръвта на водача.
Видно е, че основният, същественият елемент и при двата административни състава
е управлението
на МПС в дадено време, на дадено място, което налага извод за
идентичност на деянията по автономния смисъл на това понятие според ЕКЗПЧОС.
В случая управлението на МПС се
явява същественият елемент на
съответните фактически състави, доколкото именно в него се изразява активното поведение (съзнателната
система от телодвижения) заради които отговаря дееца. В този изричен смисъл
Решението на ЕСПЧ по дело Градингер
срещу Австрия.
В този изричен смисъл са и
задължителните указания, дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което се сочи, че в
трайната практика на ЕСПЧ престъплението (нарушението) се разглежда като съвкупност от конкретни фактически
обстоятелства, които се
отнасят до един и същи извършител и са неразделно свързани помежду си във
времето и в пространството.
Според Европейския съд отправната
точка за преценка на понятието „същото деяние” е „конкретното незаконно
поведение”, „идентичността на фактическите актове”.
С основополагащо в този смисъл
значение е решението по дело Сергей Золотухин срещу Русия, в което е въведен
хармонизиран подход при преценка дали се касае за същото деяние, като е прието,
че принципа ne bis in idem въвежда забрана за провеждане на втори процес с
наказателен характер срещу едно и също лице въз основа на идентични
факти или факти, които по
същностните си елементи са едни и същи, като от значение за извода дали
се касае за идентични факти е съпоставката
на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на
деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето
поведението на дееца.
В процесния случай, вече се обоснова,
че се касае за абсолютно идентична
система от телодвижения, при усложнение в престъпния резултат, но не и
до две самостоятелни деяния, поради което
и следва да се приеме, че е налице идентичност на деянието предмет на НОХД 1589/2020 по описа на ПРС и на атакуваното наказателно
постановление.
В конкретния случай е без
значение за извода за идентичност на деянието обстоятелството, че поради
усложнението в резултата са извършени две
самостоятелни нарушения на ЗДвП, едно от които се санкционира по
административен, а другото по наказателен ред.
В този изричен смисъл са
задължителните указания на ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което изрично е посочено,
че при осъждане на едно и също лице, в два отделни процеса с наказателен
характер за едно и също деяние е налице нарушение на принципа ne bis in idem,
като без значение е обстоятелството,
че в отделните процеси деянието е получило различна правна квалификация.
В същия смисъл са и указанията
дадени в практиката на ВКС по отделни дела, в която се приема, че без значение за преценката дали
лицето е съдено два пъти за едно и също деяние е обстоятелството, че в двата
отделни процеса с наказателен характер при едни и същи факти лицето е наказано за нарушение на две различни
правни норми, охраняващи
различен кръг обществени отношения.Така изрично Решение № 227/ 06
януари 2017г., III наказателно отделение,
наказателно дело № 617/2016 г. на ВКС, Решение № 71/17.06.2015 г. по н. д. №
1958 / 2014 г. на Върховен касационен съд, II нак. отделение на ВКС, Решение № 97/11.04.2017 г. по н. д. № 238 /
2017 г. на Върховен касационен съд, II нак. отделение на ВКС.
В идентичен смисъл е и трайната
практика на ЕСПЧ, която приема, че принципа ne bis in idem се прилага при тъждество
на деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация
или от защитавания правен интерес.
За пълнота на изложението следва
да се посочи, че конкретното дело представлява типичен случай, в който наказателната отговорност на дееца следва да погълне административната.
Това е така доколкото поради употребената законодателна техника двете
самостоятелни нарушения, които дееца е извършил с едно деяние се преследват по
различен ред (нарушението по чл. 103 ЗДвП - по административен ред, а управлението
на МПС с концентрация на алкохол в кръвта по реда на НПК).
Поради това и следва да намерят
приложение задължителните указания дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което изрично е постановено,
че:
„…Тезата за едновременно
ангажиране на административно-наказателна отговорност с наказателен характер по
смисъла на Конвенцията и наказателна отговорност на дееца, когато с едно деяние е допуснато нарушение на
наказателна и административнонаказателна норма, охраняващи различни обекти на защита, лансира незаконосъобразна идея за своеобразна
„идеална съвкупност” от различни по вид правонарушения (престъпление и
административно нарушение). Такъв институт не е установен нито от нормите на
НК, нито от разпоредбите на ЗАНН, поради което е недопустимо да бъде
регламентиран от ОСНК на ВКС по тълкувателен път. Касае се за непредвидена в закона хипотеза,
която при действащото законодателство не може да се разреши по аналогия с
установеното от чл. 23 НК положение относно идеалната съвкупност от
престъпления, нито аналогично с разпоредбата на чл. 18 ЗАНН относно съвкупността
от административни нарушения…“.
Щом деянието е едно и също,
провеждането на две отделни самостоятелни производства – наказателно и административно
наказателно с наказателен характер по смисъла на Конвенцията – съставлява
нарушение на чл. 4, § 1 от Протокол № 7, независимо от обстоятелството, че са
засегнати различни обекти на защита.
След като в разглежданата
хипотеза отговорността на дееца не
може да бъде ангажирана в две отделни процедури, а актуалната
законодателна уредба не допуска възможност за съвместно разглеждане на
престъплението и административното нарушение в едно единно производство, при
конкуренция на двата вида отговорности, деецът
следва да понесе само едната – за правонарушението (административно
нарушение или престъпление), за което съответното производство е приключило
първо по време с влязъл в сила акт…“.
Коректното обосноваване на
настоящия съдебен акт изисква да се отбележи, че в Решението на Голямата камара
на ЕСПЧ по делото А и Б срещу Норвегия е прието, че по изключение отговорността
на дееца за два различни аспекта на извършеното от него деяние може да се
разглежда в два различни процеса, но
само и единствено, ако процесите не са дублиращи се, а комбинирани,
представляващи по същество „единен комплект от процедури”, осигуряващи
„цялостен подход” към инкриминираното деяние.
В задължителните указания на ТР
4/2018 г. по т.д 4/2017 на ОСНК на ВКС е разяснено обаче, че тези принципни
постановки по делото А и Б срещу Норвегия са неприложими в страната с оглед действащото
към момента законодателство, доколкото процесите
по НПК и по ЗАНН са типични паралелни,
повтарящи се, дублиращи се производства, които са забранени от ЕКЗПЧОС,
а не комбинирани производства,
които преследват единна цел.
По изложените съображения
доколкото наказателното постановление на дееца се явява издадено при нарушение
на принципа не бис ин идем, същото следва безусловно да се отмени.
Предвид
този изход на спора съгласно чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски би имал
жалбоподателят, но доколкото процесуалният му представител не претендира такива,
то и не следва да се присъждат.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 20 – 1030 – 002181 от
11.03.2020 г., издадено от Началник група към ОД на МВР- Пловдив, Сектор Пътна
полиция - Пловдив, с което на М.М.А., ЕГН ********** на основание чл. 175, ал.
1, т. 4 ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 200лв. и
лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 103
от ЗДвП
Решението подлежи на
обжалване пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п./
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
М.М.