Решение по дело №1213/2023 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 1155
Дата: 18 октомври 2023 г.
Съдия: Николай Свиленов Стоянов
Дело: 20233100501213
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 юни 2023 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1155
гр. Варна, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов

мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20233100501213 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. С. П., ЕГН********** и А. Я. Т.,
ЕГН**********, срещу Решение №1193/10.04.2023г. по гр.д. №1265/2022г. на
ВРС, 52-ри състав, с което са осъдени П. Д.а и А. Т. да преустанови, всяка от
тях, неоснователните си действия, изразяващи се в неправомерно паркиране в
уширението пред собствените на ищците по делото Г. Ж. Н., ЕГН**********,
и П. А. А., ЕГН**********, обекти – гараж №1 с идентификатор
№10135.2564.1268.1.1 и гараж №2 с идентификатор №10135.2564.1268.1.2,
построени в сграда с идентификатор 10135.2564.1268.1, разположена в ПИ с
идентификатори №10135.2564.1268 и №10135.2564.936 по КК и КР на гр.
Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008г. на изп. директор на
АГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „1-ва“ № 147, с които действия всяка от
ответниците нарушава правото на ищците на нормално ползване на
горепосочените гаражи, както и са осъдени ответниците за разноски пред
ВРС според резултата от делото.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е недопустимо, с
оглед произнасяне свръхпетитум – осъждане на ответниците да не паркират в
уширението пред собствените на ищците гаражи №1 и №2, а в исковата молба
било отправно искане за осъждане на ответниците да не паркират пред самите
1
собствени на ищците гаражи №1 и №2. Евентуално се твърди, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, защото е основано на двете СТЕ, но същите
са базирани на неотносима, към момента на построяване на жилищната
сграда, правна регламентация. Освен това двата гаража не се ползвали като
такива, а А. Т. паркирала встрани от гаражите, без да им пречи. Заедно с това
няма пречка да съществуват „сдвоени паркоместа“, както и собствениците да
се уговарят да се паркира пред гаражите в сградата, каквато уговорка в случая
е била постигната. По тези причини се моли за обезсилване решението на
ВРС или за отмяна на решението на ВРС и за отхвърляне на предявените
искове. В о.с.з. поддържа твърденията и исканията си до съда, претендира и
разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемите депозират отговор, с който
оспорват жалбата, а доводите в нея считат за необосновани. Считат
решението за правилно и обосновано, за което излагат съображения. В о.с.з.
поддържат твърденията и исканията си до съда, претендират и разноски.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, а по останалите въпроси взе предвид следното:

Производството пред ВРС е образувано по искове с правно основание
чл.109 от ЗС на Г. Ж. Н., ЕГН**********, и П. А. А., ЕГН**********, за
осъждане на П. С. П., ЕГН********** и на А. Я. Т., ЕГН**********, да
преустанови, всяка от тях, неоснователните си действия, изразяващи се в
неправомерно паркиране в пространството (на един до четири метра
отстояние (УМ от 08.06.2022г.)) пред собствените на ищците по делото Г. Ж.
Н., ЕГН**********, и П. А. А., ЕГН**********, обекти – гараж №1 с
идентификатор №10135.2564.1268.1.1 и гараж №2 с идентификатор
№10135.2564.1268.1.2, построени в сграда с идентификатор
10135.2564.1268.1, разположена в ПИ с идентификатори №10135.2564.1268 и
№10135.2564.936 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92
от 14.10.2008г. на изп. директор на АГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „1-ва“
№ 147, с които действия всяка от ответниците нарушава правото на ищците
на нормално ползване на горепосочените гаражи.

В исковата молба и уточняващите такива от 26.05.2022 г. и 08.06.2022 г.
ищците излагат, че са съсобственици в СИО на гараж № 1 с идентификатор
10135.2564.1268.1.1 с площ 22.54 кв. м., а гараж № 2 с идентификатор
10135.2564.1268.1.2 е собственост на ищцата Г. Н., придобит от последната
по дарение, като двата гаража са построени в сграда с идентификатор
10135.2564.1268.1, разположена в ПИ 10135.2564.1268 и ПИ 10135.2564.936,
находяща се на адрес: гр. Варна, ул. „Първа“ № 147. Ищците сочат още, че са
собственици и на два апартамента в процесната сграда, в която се намират
горепосочените гаражи, и че в дворното място на същата няма обособени
2
паркоместа. Заявяват, че ответницата П. П. е собственик на апартамент № 3 в
сградата, съгласно НА № 107, том III, рег. № 2805, дело № 337 от 2021 г., а
втората ответница А. Т. е собственик на апартамент № 5, съгласно НА № 76,
том II, рег. № 1739, дело № 197 от 2021 г.
Ищците твърдят, че двете ответници извършват неправомерно действия,
които ограничават правото им на собственост, като паркират в
пространството пред гаражите на ищците автомобилите си, съответно първата
ответница - леки автомобили „Фиат“, модел 500, с ДК № В 7565 ТА, и
„Хонда“, модел ЦРВ, с ДК В 5712 ТХ, и втората ответница – лек автомобил
„Тойота“, модел „Ярис“, с ДК № В 0378 РМ. Сочат, че ответниците паркират
на различно място, според това коя от тях се прибере първа и с кой
автомобил; понякога спират непосредствено пред входа на гаражите им, на
около 1 м отстояние, друг път – на 3-4 м от тях, но независимо на какво
конкретно разстояние паркират от гаражите, те стават неизползваеми, тъй
като до тях няма нормален достъп от пътя. Въпреки многократните
обаждания на тел. 112 с цел освобождаване на достъпа до гаражите до
настоящия момент ответниците продължават с описаното тяхно поведение.
По същество ищците молят за за осъждане на всяка от ответниците да
прекрати неоснователните си действия, изразяващи се в неправомерно
паркиране в зоната пред гаражи № 1 и гараж № 2, както и в подхода към тях,
както и за съдебно-деловодни разноски. В о.с.з. поддържат твърденията и
исканията си до съда.

В срока по чл.131 ГПК ответниците П. С. П. и А. Т. депозират писмен
отговор, с който оспорва допустимостта на предявените от П. А. искане,
поради липса на собственост у него по отношение на двата гаража.
Евентуално считат исковете по чл.109 от ЗС за неоснователни, поради
недоказаност на предпоставките им. Считат за неясно дали посочените от
ищците действия продължават и към настоящия момент или са
преустановени. Отделно заявяват, че при придобИ.е на собствеността върху
гараж № 1 ищцата Г. Н. се уговорила с продавача Чипилски, че той и/или
ответниците ще могат да ползват като паркомясто с площ от 12 кв.м.
обособеното встрани от входа на гараж №2 пространство. А за разпределение
на ползването на ПИ №10135.2564.1268 отв. Д.а и Т. предявили и иск по
чл.32, ал.2 от ЗС срещу останалите съсобственици в сградата, изградена в
поземления имот.По същество молят за отхвърляне на исковете и за съдебни
разноски, а в о.с.з. поддържат възраженията и исканията си до съда.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, становищата на
страните и приложимия закон, съдът преценява, че установеното по делото от
фактическа страна в обжалваното решение е коректно и пълно и
съответства на установеното от настоящия съдебен състав, поради което и на
осн. чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към него. Няма изводими от
въззивната жалба възражения за погрешно възприета от ВРС фактичска
обстановка, а доводите са за конкретно сочени нарушения на процесуалния и
3
материалния закон, което потвърждава приложимостта на института за
случая.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
Негаторният иск с правно основание чл.109 от ЗС е средствто за защита
на правото на собственост на ищеца срещу всяка форма на пряко или косвено
неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта
на собственост, което пречи на допустимото и пълноценно ползване на вещта
според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика.
С предявяването му се цели възведеното неоснователно въздействие да бъде
преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на
делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта,
конкретно съпоставено с правата на ищеца и конкретно към момента на
делото. Когато това въздействие, към момента на разглеждане на спора, не
препятства упражняване правото на собственост на ищеца в пълен обем, то
същото не се приема за съставомерно по чл.109 от ЗС в отношенията с ищеца,
дори и само по себе си да е неправомерно. И обратното – дори да не нарушава
специална правна норма, ако с поведението на ответника се накърнява
собствеността на ищеца в нормативно предвидените й предели и обем и му се
създават пречки за използване на собствената му вещ, по-големи от
обикновените, то искът по чл.109 от ЗС е основателен.
От изложената правна същност на негаторния иск следва, че в тежест на
ищците по него е да докажат по делото: правото им на собтвеност върху
техния имот, придобито на сочените основания (лично и/или в СИО);
осъществяването от ответниците на сочените действия и/или бездействия (в
случая праркиране на автомобилите им в пространството, предназначено за
номралното и нормативно предвидено ползване на гаражите на ищците); без
да е налице правно основание за поведението; което накърнява, препятства
или затруднява да бъде упражнявана в пълния обем собствеността на ищците;
и което поведение на ответниците продължава да е налице и към исковата
молба.
В процесуална тежест на ответниците е да докажат позитивните факти,
на които основават възраженията си – липса на процесуална или материална
легитимация на ищците; наличие на основание за извършване на действията
на ответниците и за запазване на актуалното състояние, като резултат от тях;
действия на ответниците, които са от естество да не накърняват
правомощията на ищците, произтичащи от собствеността им върху вещта им
(паркиране, така че не се накърнява ползването от ищците на техните
гаражи).
При разрешаване на тези въпроси първоинстанционният съд е изложил
подробни и обосновани правни изводи, които се споделят изцяло от
настоящия съдебен състав, като законосъобразни, правилни и съответни на
смисъла и на целта на закона, въз основа на правилно установена фактическа
обстановка по делото, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд
4
препраща към тях. В тази връзка следва да се посочи, че процесуалната
дейност на въззивния съд не съставлява повторение на първоинстанционното
производство, а негово продължение, поради което втората инстанция не
дължи повтаряне на коректно извършените процесуални действия на първата,
а само надгражда върху тях (в този смисъл и мотивите по т.2 от ТР
№1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо и в
изпълнение на задължението да даде разрешение по възведените пред него
спорни въпроси настоящият въззивен състав намира, че изводимите от
въззивната жалба оплаквания са относно: 1/допустимостта на решението на
ВРС, съобразно с въведения от ищците предмет на разглеждане (произнасяне
„свърхпетитум“ или не); 2/ правилността на решението, с оглед на
кредитиране на двете СТЕ, базирани на актуална, но неотносима към момента
на построяване на процесната сграда нормативна регламентация; 3/ наличие
на право (уговорка) в полза на ответниците за паркиране в зоната пред или до
гаражите на ищците; 4/ наличие или липса на правна пречка за съществуване
на „сдвоени паркоместа“ и на уговорка да се паркира пред гаражи на други
лица ; 5/ релевантност към иска по чл.109 от ЗС на ползването на един от
обектите на ищците не по предназначение. По тях настоящият състав намира
следното:
По допустимостта: Трайно прието в съдебната практика е разбирането,
че исковете се индивидуализират надлежно с техните страни, заявеното
искане за защита и относимите и съответни на последното фактически
твърдения, които елементи са предвидени в чл.127, ал.1, т.2, т.4 и т.5 ГПК
като абсолютни изисквания за редовност на исковата молба. При определяне
на спорното право следва да се отчита както фактическият му състав, така и
неговите особености. Тъй като съгласно чл.109 ЗС собственикът може да иска
прекратяване на всяко неоснователно поведение, което му пречи да
упражнява правата си, въпросното неоснователно поведение може да има
различни проявни форми и характер, в това число действия или бездействия,
заместими или незаместими, оценими в пари или не, и други. Ето защо когато
предмет на предявения иск по чл.109 от ЗС е отричане правото на
ответниците да извършват фактичски действия, те се индивидуализират
доколкото естеството им прави възможно това.
В настоящия случай от съдържанието на исковата молба става ясно, че
ищците претендират преустановяване паркирането на колите на ответниците
в зоната пред гаражите на ищците, с което се затруднява ползването им. В
първа уточняваща молба (УМ) от 26.05.2022г. се доизяснява, че „независимо
на какво разстояние паркират от гаражите, те стават неизползваеми“ и се
затруднява достъпа до тях. А в молба от 08.06.2022г. се уточнява, че
ответниците паркират на различно място, според това коя от тях се прибере
първа и с кой автомобил; понякога спират точно пред входа на гаражите на
около 1м. отстояние, друг път спират на 3-4м. от тях, но независимо на какво
конкретно разстояние паркират от гаражите, те стават неизползваеми и няма
нормален достъп от пътя. От това става несъмнено ясно, че предмет на
предявените по делото искове по чл.109 от ЗС е преустановяване паркирането
в цялото пространство пред гаражите на ищците, а не стриктно и буквално
5
пред самите гаражи. Обратното разбиране е несъответно на житейски
променливите измерения на дейността по паркиране на автомобили и би
означавало допустимост на следващ иск за същата зона, което е изключено.
Нещо повече – от съответстващите си заключения по двете СТЕ се установи,
че съобразно чл.148 и чл.149 от Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017г. за
планиране и проектиране на комуникационно транспортната система на
урбанизираните територии, краят на задънените улици (тупици) се изпълнява
с уширение, което да дава възможност за обръщане; обръщачите с най-малка
необходима площ са с форма на чук, като се използват само за леки
автомобили. От което става напълно ясно, че цялото спорно пространство
пред гаражи №1 и №2, заявено като предмет на разглеждане с оглед
действията на ответниците, съставлява „уширението“, за което коректно се е
произнесъл ВРС. Последното съвсем не съставлява само зоната от около 2.5м.
(по скица на л.91 от делото на ВРС) встрани от единия гараж, нито нещо
различно от площта от около 8м. (по скица), предмет на негаторния иск.
Именно в пределите на тази зона ответниците са паркирали колите си и
според показанията на свидетелите на двете страни – в уширението, пред или
встрани от гаражите, или в алеята подход към същите. Ето защо
оплакванията за произнасяне „свръхпетитум“ изобщо не се споделят от
въззивния съд.
По втория въпрос: Тъй като, както се посочи, предмет на негаторния иск
е поведението на ответниците и съотношението му с правото на собственост
на ищците, то тази преценка се осъществява при анализ на актуалните в
момента на делото предели на защитимото вещно право на ищците и също
актуалните действия или бездействия на ответниците. От тази гледна точка не
може да се сподели доводът, че нормативният статут на подхода към
гаражите, в неговата уширена част, следва да бъде преценяван към момента
на построяването на сградата. Всъщност този статут има устройствено
предназначение и е предмет на преценка по иска по чл.109 от ЗС само
доколкото накърнява собствеността на ищците. Ето защо правилно ВРС е
приел, че предметът на спора не касае законността на изграденото, а
невъзможността или затруднението гаражите да се ползват спокойно при
наличие на два или поне един паркирани автомобила, но без надлежно
учредено ограничено вещно право за това. Правилно, с оглед на това, ВРС е
кредитирал двете СТЕ, които напълно кореспондират помежду им и с
показанията на свидетелите на ищците.
От съвкупния анализ на заключенията по двете СТЕ се установи, че за
подход към сградата с идентификатор №10135.2564.1268.1 от/за към бул.
„Княз Бордис I“, който булевард е класифициран като „градска магистрала II
клас“ с висок интензитет на трафика и с приоритет на автомобилното
движение, се използва път – тупик с променлива ширина, който се разширява
(процесното уширение във формата на чук) до сградата и до двата гаража в
нея. Тази зона се явява и е нормативно предвидена в чл.148 и чл.149 от
Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017г. за планиране и проектиране на
комуникационно транспортната система на урбанизираните територи, като
маневрена площ. Съществуващата на място маневрена площ дори сама по
6
себе си е недостатъчна и не покрива напълно изискванията на Наредбата, но
допълнително паркирана кола на която и да е част от въпросното уширение
ще затрудни значително маневрирането за обръщане на автомобила с цел
излизане напред към булеварда и дори може да направи същата невъзможна.
Изцяло в този смисъл са и показанията на св. Д. и св. А.. При което
декларативните изявления на свидетелите на ответниците за обратното не
могат да се споделят. Всъщност св. Чипилски признава, че ако има спряна
кола пред гаражите маневрирането е „трудно“, тъй като мястото пред
гаражите е ограничено, „ако един пътищар дойде и почне да чертае, може би
и една коля не може да влезе вътре“, което разколебава дори вътрешно
показанията му и съответства на заключенията на двете СТЕ. При това
положение прието от ВРС, че с паркиране на който и да е от автомобилите на
ответниците на място в зоната пред гаражите на ищците се създават пречки за
спокойното и нормално ползване на гаражите, е коректно.
По третия въпрос: В отговора на исковата молба ответниците твърдят,
че при закупуване на единия от гаражите ищцата Г. Н. се била уговорила с
продавача Чипилски, че той или ответниците ще ползват „паркингово място“
с площ 12 кв.м, встрани от гараж 2. Твърдението е общо поддържано и в
първо о.с.з., без последващи уточнения.Следователно още тук става ясно, че
се касае за обикновено устно позволение, като акт на добра воля, но в
никакъв случай не и за учредено по надлежен ред и във формата по чл.18 от
ЗЗД ограничено вещно право (на ползване, сервитут или друго). Последното
се потвърждава и от показанията на самия св. Чипилски, че уговорката
„остана на джентълменско споразумение“. При липсата на законово
придобито чрез някой от способите по чл.77 от ЗС вещно право върху
пространството пред гаражите на ищците, тази устна уговорка е
непротивопоставима на ищците. А поради това нормативните предели на
правото на ползване върху „паркомясто“, което по правило дори не
съставлява годен обект на собственост, изобщо не следва да се обсъждат при
разглеждане на настоящия иск по чл.109 ЗС, противно на въззивните доводи.
С оглед приетото от въззивния съд по предходните спорни въпроси, то
се явява без всякакво отношение към случая принципната липса на забрана да
се формират „сдвоени паркоместа“, доколкото учредено по надлежен ред и
форма право на ползване на „паркомясто“ не се сочи и доказва. Неотносимо
за случая е и устното позволение на предходен собственик за паркиране в
близост до или пред гаражите, доколкото е неформално и не изхожда от
актуалния собственик.
По петия въпрос: Както вече се обясни негаторният иск е предназначен
за защита на правото на собственост на ищеца в пълния му обем срещу всяко
неоснователно въздействие, което пречи на пълноценното ползване на вещта
според нейното предназначение. Ищецът по този иск защитава гарантираната
му от закона възможност да ползва вещта по какъвто и да било начин, който
не противоречи на нормативни забрани, а не отделно фактически
упражнявано в даден момент ограничено правомощие. Ето защо е без
значение дали ищците паркират авомобилите си и в двата или само в единия
от гаражите си, дали го правят всеки ден или спорадично, дали в единия от
7
гаражите държат и други техни вещи и т.н., решаващото е дали с действията
на ответниците се отнема или затруднява възможността на собствениците на
гаражите да паркират и да излизат след това спокойно и безпрепятствено от
тях, в т.ч. да маневрират за тези цели, когато желаят. Такъв е настоящият
случай, а доводите за обратното съдът приема за неоснователни.
В заключение по изложените съображения и останалите такива на ВРС,
споделени от настоящия съдебен състав, предявените искове са основателни и
като такива подлежат на уважаване. Друг е въпросът, че способът за
уреждане на отношенията по повод ползване на части от терен към сграда с
притежавани от различни лица обекти е по реда на чл.32 от СК.
По изложените съображения и предвид съвпадане на правните изводи
на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено в цялост.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред
ВРС не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемите – ищци следва да
бъдат присъдени сторените от тях разноски от 800.00лв. за адв. хонорар.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1193/10.04.2023г. по гр.д. №1265/2022г.
на ВРС, 52-ри състав, с което са осъдени П. С. П., ЕГН********** и А. Я. Т.,
ЕГН**********, да преустанови, всяка от тях, неоснователните си действия,
изразяващи се в неправомерно паркиране в уширението, намиращо се пред
собствените на ищците по делото Г. Ж. Н., ЕГН**********, и П. А. А.,
ЕГН**********, обекти – гараж №1 с идентификатор №10135.2564.1268.1.1 и
гараж №2 с идентификатор №10135.2564.1268.1.2, построени в сграда с
идентификатор 10135.2564.1268.1, разположена в ПИ с идентификатори
№10135.2564.1268 и №10135.2564.936 по КК и КР на гр. Варна, одобрени със
Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008г. на изп. директор на АГКК-Варна, с адрес:
гр. Варна, ул. „1-ва“ № 147, с които действия всяка от ответниците нарушава
правото на ищците на нормално и спокойно ползване на горепосочените
гаражи, на осн. чл.109 от ЗС.

ОСЪЖДА П. С. П., ЕГН********** и А. Я. Т., ЕГН**********, да
заплатят на Г. Ж. Н., ЕГН**********, и П. А. А., ЕГН**********, сумата от
общо 800.00лв., от които по 400.00лв. всяка от въззивниците, съставляващи
разноски за платено адвокатско възнаграждение пред ВОС, на осн. чл.78, ал.1
от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9