№ 171
гр. Варна, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20253001000102 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на
„ЗД Далл Богг:Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище гр. София срещу
постановеното по т.д. № 130/2024 г. по описа на ОС – Шумен решение №224/24.10.2024 г., с
което въззивникът е осъден да заплати на Б. Д. Й. от ***** и на И. Д. С. от *****, в
качеството им на наследници на С.Б. Д., ЕГН **********, починала на ***** г., суми от по
30 000 лв., представляващи обезщетение на неимуществени вреди – болки и страдания,
вследствие претърпяно от С.Б. Д. ПТП на 07.09.2023 г., около 09:20 часа в град Шумен, бул.
„Велики Преслав“ №104 ПТП, при което водачът на л.а. марка „Рено“, модел „Меган“, с рег.
№ *****, Б.В.Б., ЕГН ********** при маневра „заден ход“ без да се увери, че пътят зад него
е свободен, блъска пешеходката С. Д., ведно с мораторна лихва върху тази сума, считано от
25.10.2023 г., до окончателното изплащане на главницата, които суми са дължими на
основание чл.432, ал.1 КЗ като отговорност на застрахователя по застраховка гражданска
отговорност на автомобилистите и като наследствени дялове на ищците.
Във въззивната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на съдебното
решение. Твърди се, че не са налице основания за отговорност на застрахователя, тъй като
произшествието не е настъпило по вина на застрахования водач. В условията на
евентуалност твърди, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат. Сочи се
отклонение от практиката по приложението на чл. 52 ЗЗД, което води до завишен размер на
обезщетенията.
В постъпилия в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор се излагат подробни
съображения за оставянето на въззивната жалба без уважение.
Постъпила е и частна жалба от Б. Д. Й. и И. Д. С. срещу постановеното по т.д. №
130/2024 г. по описа на ОС – Шумен определение № 913/17.12.2024г., в частта с която съдът
е оставил без уважение молбата на ищците за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските, по реда на чл. 248 ГПК, чрез увеличение размера на
адвокатското възнаграждение.
Насрещната страна не е подала писмен отговор.
1
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е
надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. 2-ро ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Варненският апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства,
във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявените искове са с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Б.
Д. Й. от ***** и на И. Д. С. от *****, в качеството им на наследници на С.Б. Д., ЕГН
**********, починала на ***** г., за заплащане на суми от по 30 000 лв., представляващи
обезщетение на неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие претърпяно от С.Б.
Д. ПТП на 07.09.2023 г., около 09:20 часа в град Шумен, бул. „Велики Преслав“ №104 ПТП,
при което водачът на л.а. марка „Рено“, модел „Меган“, с рег. № *****, Б.В.Б., ЕГН
********** при маневра „заден ход“ без да се увери, че пътят зад него е свободен, блъска
пешеходката С. Д., ведно с мораторна лихва върху тази сума, считано от 25.10.2023 г. -
датата на уведомяване на застрахователя от страна на пострадалата за настъпилото ПТП, до
окончателното им изплащане.
От събраните по делото доказателства се установява, че към момента на
разглеждане на делото, по ДП № 860/2023г. по описа на РУ-Шумен, няма привлечен
обвиняем и към настоящия момент досъдебното производство е на стадий „разследване“.
За да се ангажира отговорността на застрахователя, доколкото същата е в обема на
тази на деликвента, е необходимо да се установят предпоставките по чл.45 ЗЗД - наличие на
вреда, противоправно поведение, връзка между вредите и това поведение на водача на МПС,
като във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на
противното. Тъй като наказателното производство по воденото ДП не е приключило
съгласно изисканата по делото справка, то посочените по-горе предпоставки на деликтната
отговорност, чиято проекция е функционалната отговорност на застрахователя, подлежат на
установяване с годните доказателствени средства по ГПК в исковото производство.
Съгласно задължителната за съдилищата практика на ВКС, актовете на органите на
контролните органи и тези на досъдебното производство, макар да са официални документи
по смисъла на чл.179 ГПК, не представляват доказателство за механизма на пътно -
транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Тези актове отразяват
мнението на съответния орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно
преследване на определено лице, но нямат задължителна сила за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието. Съгласно императивната норма на чл.300
ГПК, такава сила е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и
то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността
на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от
деянието /съпричиняване на вредоносния резултат или наличие на случайно деяние/, следва
да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на
производството по разглеждане на гражданския спор.
Съгласно констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 2023-1038-451 (л. 17),
както и от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства в о.с.з. от
09.07.2024 г., и от изготвената по делото САТЕ (л. 155 и сл.) се установява, че на 09.07.2024
г., в светлата част на денонощието, около 9:20 часа, в *****, при движение на заден ход, с
междинно преустановяване на л.а. след изминаване на около 2.8 метра и отново въвеждане в
движение на л.а. на заден ход, поради недостатъчно внимание („не е наблюдавал
непрекъснато пътя зад МПС“), водачът на л.а. с рег. № *****, е блъснал намиращата се
непосредствено до тротоара, навлязла на пътното платно, пешеходка С. Д., което е
предизвикало падането й на платното, в близост до тротоара. Водачът незабавно е
2
преустановил движението на управлявания от него л.а., изтегляйки го на около 0.8-1 метра
от местопроизшествието.
От извършената в първоинстанционното производство СМЕ се установява, че
вследствие на удара, пострадалата е получила двуглезенно счупване или множество
счупвания на ляв глезен, на медиален и на латерален малеол, с включено разместване.
Предприета е била хирургическа интервенция – операция за наместването на фрактурата,
съчетана с метална фиксация, за което отвън /латерално/ е поставена една киршнерова игла,
а отвътре /медиално/ - две. Прогнозирания възстановителен период от такава травма е от 3
до 6 месеца, но пострадалата на 68-мия ден е починала.
Като има предвид всичко изложено по-горе, настоящият състав намира, че
презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД не е оборена и предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност на водача на л.а. марка „Рено“, модел „Меган“, с рег. № *****, са налице.
Съгласно разпоредбите на чл.40, ал.1 и ал.2 ЗДвП, водачът на МПС е длъжен „Преди
да започне движение назад …. да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че
няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението.“, като
„По време на движението си назад …. да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато
това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира за опасности.“
Несъблюдаване изпълнението на законовите разпоредби, респ. нарушаването на същите,
обуславя ангажиране отговорността на застрахователя за застрахованото от дружество лице
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. При тези обстоятелства и
доколкото ответникът е застраховател на гражданската му отговорност към момента на
ПТП, са налице условията и за ангажиране на неговата отговорност по чл. 432 КЗ за
претърпените от наследодателката на ищците неимуществени вреди.
С оглед очертаните предметни предели на въззивната проверка съдът приема, че са
осъществени и установени предпоставките за възникване отговорността на застрахователя –
наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на
валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното
дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно
събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, както и
причинените на пострадалия травматични увреждания.
Въззивникът, освен оспорване на механизма на настъпване на ПТП, е навел
оплаквания и по отношение на размера на дължимата обезвреда за претърпяните
неимуществени вреди и реално претърпените вреди, както и наличието, съответно размера
на съпричиняване.
След анализ на събраните доказателства по делото се установи, че в резултат на
произшествието, наследодателката на ищците е получила гореописаните множество
травматични увреждания в областта на левия глезен, довело до необходимост от болнично-
хирургическо лечени, съчетано с метални фиксации – 3 броя киршнерови игла по вътрешна
и външна част на левия глезен. Пострадалата поради съпровождащи заболявания е имала
забавяне във възстановителния процес (част от отговора на въпрос 3. от СМЕ-л.149), пряко и
косвено са оказали влияние върху оздравителния процес – от забавено костно срастване, до
силно затруднен до невъзможен процес на вертикализация и ходене с помощни средства.
Следствие на травмите движението на пострадалата е било „изключително затруднено“, „до
„невъзможност“. За периода от 07.09.2023 г. до ***** г. на пострадалата й е била нужна
чужда помощ. Преди пълното преминаване през прогнозирания оздравителен период от 3-6
месеца (указан от в.л. като период за ненатоварване) пострадалата е починала. До
раздвижване не се е стигнало, тъй като травмата, болките, възрастта, оперативното лечение
и съпровождащите заболявания са обусловили невъзможността да бъде изправена на
помощни средства, въпреки грижите на рехабилитатор. Вещото лице указва, че най-
вероятно залежаването е продължило и в дома, до ***** г. Категорично е заключението на
в.л. медик, че травмите не могат да бъдат следствие от друго събитие.
По отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за
3
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя
винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и
тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и
страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно
и в тяхната съвкупност. Т.е. преценката за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД се
извършва за всеки конкретен случай, по справедливост и вътрешно убеждение, поради което
съдът не изследва доводите на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с
присъдени обезщетения по други казуси. Според последователната практика на ВКС, израз
на която е и цитираното по-горе ППВС № 4/68 г., понятието справедливост по см. на чл. 52
ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на даден
етап от развитие на самото общество, в основата на което е както преценката на конкретни
обективно съществуващи и значими за физическото и духовно здраве на индивида
обстоятелства, така и на икономическата конюнктура в страната, която последна, съгласно
постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на II т. о. на ВКС: № 66 от 03.07.2012 г.,
по т. д. № 619/2011 г. и № 749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г., се явява база за
непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди,
причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл е постановеното по реда на чл.
288 ГПК определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019 г., II т. о., ТК. С
други думи, за да се обезвъзмезди справедливо увреденото лице за понесените от него
морални болки и страдания е нужно да се отчете и вземе предвид характера и тежестта на
самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и
емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, както и икономическото
състояние в страната към момента на увреждането.
Относно релевантните за размера на обезщетението обстоятелства следва да се
вземат в предвид възрастта на пострадалия, емоционалното и психо-физическо състояние
след инцидента, като за последните два фактора, по делото не са ангажирани доказателства.
Анализът на фактическата установеност по делото сочи, че с оглед възрастта на
пострадалата – почти 90 годишна (навършени 89 години и 10 месеца) и получените телесни
увреждания и най-вече трайното необратимо залежаване, възстановяването е било по-
трудно и в случая се е оказало невъзможно. От активен и самостоятелен човек, макар и на
преклонна възраст, без нужда от обслужване от своите близки, пострадалата е достигнала до
пълна зависимост от тях предвид невъзможността да става на крака, нито да се придвижва.
За всичко е зависела от дъщерите си, като след болничното лечение грижите за пострадалата
си майка са полагани в лично жилище на ищцата. За това свидетелстват както писмените,
така и гласните доказателства събрани в хода на съдебния процес.
Предвид това и с оглед правилото на закона за определяне на дължимото
обезщетение за търпените болки и страдания "по справедливост", съдът счита, че
справедливото обезщетение е в размер на 60 000 лева или по 30 000 лв. за всяка една от
ищците.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази
разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само
заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са
причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или
бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде
неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или
бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността
на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието
на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във
всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на
общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с
непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква
4
противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата
вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на
съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението
на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява
санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово
задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на който правото
свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в
намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното
увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от
допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично
начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий
в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема
предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не
се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато
съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да
разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на
обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта
на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако
вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението,
то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са
равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий
за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое
усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки
един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на
дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с
друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на
непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.
Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния
принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай
може да бъде по-голям от този на деликвента.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението
да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на обезщетението.
Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може да бъде релевирано от
него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на насрещен такъв в случаите на предявен
иск за обезщетение за вредите от непозволеното увреждане.
Касае се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като
с оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 ГПК съдът не е задължен да извършва
служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от самата разпоредба на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението може да бъде намалено, а не че се
намалява задължително. С оглед на това, за да бъде въведено в предмета на производството,
това възражение следва да бъде заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба.
Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на
ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради
което по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване
на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да
бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при
условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват
на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само
на част от събраните в производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени
само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства,
които са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във връзка
5
с тях доказателства.
В срока за отговор на исковата молба, ответното застрахователно дружество е
въвело в предмета на производството възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
изразяващо се в пресичане на пътното платно на нерегламентирано за това място, в
нарушение разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП.
Съдът намира за неоснователно направеното от въззивника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат, доколкото от събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин, че пешеходката се е движила правомерно – по тротоара и
стъпва на платното за движение едва при иницииране да пресече същото. Не се установява
наличието на пешеходна пътека в зоната на местопроизшествието. Недоказано остана по
делото възражението на ответното дружество с поведението си пострадалата да е
допринесла за настъпването на процесното ПТП. Пешеходката е била видима за водача на
л.а. преди той да предприеме маневра движение на заден ход, т.е. не е се е появила внезапно,
поради което е следвало водачът на л.а. да съобрази наличието на пешеходец в зоната на
извършване на маневрата и да се увери, че не би причинил вреда, респ. че няма преминаване
на пешеходец зад автомобила преди отново да го приведе в движение на заден ход, след
като веднъж е бил преустановил това движение.
Съобразявайки и механизма на настъпването на ПТП, не може да се направи извода,
че пострадалата е способствала за вредоносния резултат като е създала условия или е
улеснила неговото настъпване, тъй като същата се е движила правомерно по тротоара и е
предприела пресичане на пътното платно, като в момента на преминаване покрай л.а.,
същият е бил с преустановено движение, поради което пострадалата не е могла да го
възприеме като евентуална опасност, нито да допусне, че след нейното преминаване на
пътното платно, ще потегли на заден ход и ще я блъсне.
Водачът на лекия автомобил от своя страна е нарушил както разпоредбата на чл.40,
ал.1 от ЗДвП, тъй като е започнал движение назад, без да се убеди, че пътят зад превозното
средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници
в движението, така и разпоредбата на чл.40, ал. 2 от ЗДвП, тъй като не е осигури лице, което
да му сигнализира за опасности.
Наред с това, ЗДвП, вменява задължение на водача във всеки момент да се
съобразява с пътната обстановка, а при маневра на заден ход или пресичане на пешеходна
пътека, да се движи с повишено внимание, а по смисъла на чл.116 от ЗДвП е длъжен да бъде
внимателен и предпазлив към пешеходците, поради което съдът намира, че вината за
настъпване на произшествието е изцяло на водача, който не е спазил горепосочените
разпоредби.
С оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
предявения размер от общо 60 000 лв. или от по 30 000 лв. за всеки от ищците, поради което
обжалваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Основателността на главната претенция обуславя и основателността на акцесорната
такава за законна лихва.
По частната жалба:
С определение № 913/17.12.2024 г. по т.д. № 130/2024 г. по описа на ОС – Шумен,
съдът е оставил без уважение искането на адв. Я. Д. да бъде изменено постановеното по
делото решение № 224/24.10.2025г. на осн. чл. 248 ГПК като на адвокат-пълномощника се
присъди допълнително сумата от 7 320 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ищците по делото на осн. чл. 38,
ал. 2 ЗАдв.
Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати, дължимият
ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото възнаграждение. Предвид тази разпоредба, върху минимално дължимото според
6
Наредба № 1 възнаграждение следва да се прибавят и 20% ДДС, които да се присъдят в
полза на адвоката, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които
адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Правните услуги,
предмет на договор за правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна
доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е
предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗА ред.
Затова при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие от адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС. / Опр. №
60302/02.08.2021 г. по ч. т. д. № 794/21 г., ВКС, II т. о., Опр. № 287/06.07.2022 г. по ч. т. д. №
1360/21 г., ВКС, II т. о.
С решението първоинстанционният съд е присъдил на адвокат-пълномощника на
ищците възнаграждение за осъществената адвокатска защита в размер на 1 800 лв. с
включено ДДС или по 750 лв. за процесуално представителство на всяка една от ищците, с
прибавен и дължим данък добавена стойност в размер на по 150 лв. Определената данъчна
основа от по 750 лв. за всяка една от ищците съответства на фактическата и правна
сложност на делото съобразно изискванията на чл. 47, ал.6 ГПК.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е
даден отговор дали и в каква степен, при определяне на разноски за адвокатско
възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски
възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват
задължително по закон. СЕС е приел в решението, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените
разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба,
съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по
преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища- чл. 633 ГПК) означава, че
при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на
разпоредбата на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения. Посочените в Наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно
определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и, преди всичко, фактическата и правна сложност на
делото. В този смисъл са мотиви на ВКС в определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. №
1908/2022г. на I- во т. о.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, определените с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА,
поради което може да се определят и под минималния за съответния вид работа съгласно чл.
36, ал. 2 ЗА. С оглед на изложеното и при отчитане на естеството, интереса,
характеристиката и обема на престираната защита на всяка ищца, съдът намира, че липсват
основания за увеличаване на определените възнаграждения за процесуалното им
представителство и защита. Определеният размер е адекватен и справедлив според
положения труд за защитата на всяка от тях, доколкото и няма различие нито в основанието,
нито в размера на претендираните обезщетения за обезвреда от всяка една от ищците.
В резултат на въззивната проверка съдът обоснова извода за неоснователност на
въззивната жалба, с която е бил сезиран, поради което на основание чл.78, ал. 3 ГПК, в полза
7
на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение.
Доколкото по делото адвокатът на въззиваемата страна е осъществил безплатна адвокатска
помощ, процесуалният представител има право на адвокатско възнаграждение, за
определянето на което, предвид обжалваемия интерес – идентичен с цената на исковете,
настоящият състав на ВАпС препраща към изложените по-горе мотиви касателно размера на
дължимото възнаграждение за адвокат, съобразявайки не особената правна и фактическа
сложност на развилото се въззивно производство – приключило с провеждане на едно о.с.з.,
без събиране на нови доказателства или поправяне на процесуални нарушения по см. на чл.
266, ал. 3 ГПК. Ето защо на процесуалния представител на въззиваемите ищци – адвокат Я.
Д. Д. - САК, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва да се присъди сумата от
1 800 лв. с ДДС или по 900 лв. с включено ДДС, адвокатско възнаграждение за всеки
представляван доверител.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №224/24.10.2024 г. постановено по т.д. № 130/2024 г. по
описа на ОС – Шумен.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Б. Д. Й. и И. Д. С. срещу
постановеното по т.д. № 130/2024 г. по описа на ОС – Шумен определение №
913/17.12.2024г., в частта с която е оставена без уважение молбата за изменение на
решението в частта за разноските, чрез увеличаване размера на присъдените в полза на адв.
Д. разноски.
ОСЪЖДА ЗАД „Даллбогг: Живот и Здраве”, ЕИК *********, със седалище гр.
София, да заплати на адв. Я. Д. Д. от САК, в качеството му на процесуалния представител на
Б. Д. Й. и И. Д. С., сумата от 1 800 /хиляда и осемстотин/ лева с включено ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство по
в.т.д.№102/2025 год. по описа на ВнАС, на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението до
страните пред ВКС на РБългария при условията на чл.280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8