Р Е Ш Е Н И Е
№261007 26.10.2020
г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в открито съдебно заседание на втори
юни две хиляди и двадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на
секретаря Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 626 по описа на съда за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от Н.Х.Д., ЕГН ********** против „ЕОС Матрикс” ЕООД,
ЕИК *********, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК.
В
исковата молба се твърди, че в полза на „ПроКредитбанк България“ АД /чийто
правоприемник по договор за цесия от 17.12.2014 г. е ответникът/ е издаден
изпълнителен лист от 10.04.2009 г. въз основа на Заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. № 4445/2009 г. на ПРС за вземания по договор за банков
кредит от 24.10.2005 г., в т.ч. – главница в размер на 10 321,76 лева.
В
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не било подадено възражение за недължимост. От
последното валидно извършено изп. действие – налагане на запор на дружествени
дялове в ЮЛ, вписан в ТР на 21.04.2012 г., бил изтекъл срокът по чл. 433, ал.1,
т.8 ГПК, при което ИД било перемирано на 21.04.2014 г. Считано от 2012 г. до
21.04.2017 г., вземането за главница било погасено по давност.
Моли
се за признаване недължимостта й. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
подал отговор, с който оспорва иска. В хода на изпълнението били поискани и
извършени изп. действия срещу главния и солидарния длъжник - ищец, чрез които
сроковете на перемпцията и давността били спирани/прекъсвани, поради което
искът бил неоснователен. Следвало да намери приложение ППВС № 3 от 18.11.1980
г., а нов давностен срок започнал да тече след обявяване на ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адв. възнаграждение
на насрещната страна.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На
основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: в полза
на „ПроКредитбанк България“ АД е издаден соченият ИЛ с присъдена главница в твърдения
размер срещу солидарни длъжници, един от които – ищецът, въз основа на Заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. № 4445/2009 г. на ПРС, срещу която не са подадени възражения
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; въз основа на ИЛ е образувано И…; вземанията по
ИЛ са прехвърлени на ответника с договор за цесия от 17.12.2014 г., за която
ищецът е уведомен, а „ЕОС Матрикс” ЕООД е конституиран като взискател по ИД /вж.
Определение по чл. 140 ГПК - № 3991/15.04.2020 г. – л.34-35/.
От представения изп. лист от 10.04.2009 г. /л.12/ е
видно, че въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК против двама
солидарни длъжници – един от които ищецът, са присъдени вземания по договора за
кредит от 24.10.2005 г., вкл. сочената в ИМ главница от 10 321,76 лева.
Не се твърди и установява подаване на
възражение за недължимост, поради което заповедта за изпълнение, въз основа на
която е издаден ИЛ, е влязла в сила. С настъпването на това обстоятелство се е
преклудирла възможността да оспорва задълженията с възражения, които е могъл да
релевира преди изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Такива не се твърдят.
Въз основа на ИЛ – банката – цедент е образувала …..
на 16.05.2011 г /л.64/. Възложени са правомощия
по чл. 18 ЗЧСИ.
Молбата е изпълнително действие и прекъсва
давността, предвид изричното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ /в този смисъл
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС, т.10/. Впоследствие са извършени редица справки за имуществото, като
искането за тях и самото им осъществяване, не представляват действия по
изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са част от динамичния
фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ. Изпращането
на покана за доброволно изпълнение също не представлява изпълнително действие и
не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно ТР/.
С молбата за образуване на
изпълнителното производство взискателят е възложил на ЧСИ да определя начина на
изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ. Това обстоятелство обаче не го освобождава от задължението да движи
производството или да следи неговото развитие. При наличие на подобно
упълномощаване, срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, би могъл да се прекъсва с
всяко изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в изпълнение на
възложените му правомощия.
От материалите по ИД се установява, че след образуването,
на 18.05.2011 г. е постановено и са наложени запори на б. см. и на двамата
длъжници в няк. търговски банки; на 23.02.2012 г. е постъпила молба от
взискателя за извършване на опис /л.124/, като с разп. от 28.02.2012 г. ЧСИ е
насрочил такъв на адреса на ЮЛ и в дома на ищеца, като е наложен и запор на
дружествени дялове на ищеца в посочено ЮЛ /на 01.03.2012 г. е изпратено зап.
съобщение до АВ /л.85/; според протокол от 19.03.2012 г. – насроченият опис е
бил отменен /във връзка с изискани нови справки за имущество на длъжниците и
изразено становище от взискателя – л.130/; на 19.10.2012 г. /л.141/ е наложен
запор на б. см. на длъжника – ЮЛ. Следващата активност е от 04.03.2015 г.
/л.165/, когато ЧСИ е наложил запор на др. дялове на ищеца в „Ди концепт Дизайн“
ООД. Последвали са нови справки, конституиране на ответника като взискател,
вследствие на цесията, а с постановление от 09.01.2020 г. /л.210/ ИД е
прекратено поради перемпция.
От така установената фактическа обстановка е видно,
че ИД е прекратено по силата на закона, много преди ЧСИ да го констатира, като
вземането за главница действително е погасено по давност.
За последно валидно изпълнително действие спрямо
ищеца, съдът приема налагането на запора на дружествени дялове с разпореждането
от 28.02.2012 г. От този момент до 04.03.2015 г., когато е
наложен такъв на ДД в друго дружество, двугодишният срок е изтекъл, като на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, изпълнителният процес е прекратен ex legе на
28.02.2014 г.
Искането за описа и самото му насрочване с разп. от
28.02.2012 г. не прекъсват сроковете на перемпцията и давността – с изрично
разп. на ЧСИ описът е бил отменен, поради което и не е породил търсените
последици. Дори да се приеме, че спрямо длъжника – ФЛ следва да бъдат
съобразени извършени изп. действия спрямо солидарния длъжник – ЮЛ – т.е.
налагането на запор на б. см. от 19.10.2012 г., то до следващото действие в
хода на ИД – на 04.03.2015 г. срокът на перемпцията отново е изтекъл.
Предвид
прекратяване на ИД по силата на закона /най – късно на 19.10.2014 г./, подаването
на молби от взискателя/цесионера след този момент, както и извършването на
последващи действия от съдебния изпълнител, вкл. – насрочване на описи,
налагане на запори и пр., не могат да
породят правни последици, тъй като не
почиват на съществуващо и валидно изпълнително производство.
С посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г.
на ОСГТК на ВКС, т.10, се прие, че нова погасителна давност за вземанията
започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Както се посочи
за последно такова съдът приема налагането на запора на дружествени дялове с
разпореждането от 28.02.2012 г. Оттогава до предявяване на ИМ – 16.01.2020 г.,
5 - годишната давност за вземането за главница по договора е изтекла.
В
тази връзка, съдът не споделя възраженията в ОИМ, че до приемане на посоченото
ТР на 26.06.2015 г., следва да намерят приложение постановките на ППВС №
3/18.11.1980 г., при което давността да не е текла по време на изп. процес.
Мотиви относно неприложението му са ясно и подробно изложени в т. 10 на
посоченото ТР, като на стр. 24 е аргументирано – защо това Постановление е
загубило силата си - предвид новата правна уредба на обществените отношения,
която се дава с КРБ от 1991 г., а и приетия ГПК от 01.03.2008 г. Самата
конструкция на изп. процес и защитаваните с него интереси са били коренно различни,
при което след новата уредба това Постановление е загубило действието си. Това
е станало не с приемането на ТР, а със самото изменение в обществените
отношения. Настоящият състав прилага постановките в ТР, като ги намира за пряко
относими, доколкото чрез тях се дава принципно разяснение как следва да се
тълкува и прилага законът във връзка с действия по изпълнението и давността в
изп. процес, при което и не споделя цитираната съд. практика. Отделно е налице преобладаваща такава в обратна насока -
Решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о.;
Решение № 12/02.06.2016 г. по т.д.№ 3788/2014 г. на ВКС, I
т.о.; Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС; Решение №
269/03.02.2016 г. по гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, III г.о. и
др., поради което и е образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС,
по което не е налице поставен краен съд. акт.
Но
дори да се застъпи друго разбиране, възраженията на ответника не биха могли да
доведат до различен резултат. Съгласно ППВС - на основание чл. 115, б. ж/ ЗЗД след образуване на изпълнително дело, при висящност на изпълнителния процес,
прекъснатата вече давност се спира. Следователно изисква се валиден и действащ изп. процес. Както
се посочи обаче, след образуването на ИД, запора на б. см. и др. дялове /а дори
и този на б. см. на длъжника – ЮЛ на 19.10.2012 г./, други действия по
изпълнението спрямо когото и да е от
длъжниците не са предприемани до
изтичане на двугодишния срок на перемпцията на 28.02.2014 г. или най – късно на
19.10.2014 г. Поради това и ИД е прекратено по силата на закона, поради бездействие от страна на взискателя в рамките на
посочения срок, и оттогава вече
липсва висящ изп. процес, през който давността да е спряла. Така, от 2014
г. е започнала да тече нова давност, която до предявяване на иска /2020 г./ отново
е изтекла. Поради изложеното, възраженията в ОИМ се явяват неоснователни и при
тези съображения.
Предвид изложеното, искът е доказан по основание и
размер и следва да бъде уважен.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК /л.214
/ и доказателства за сторени такива в размер на: 413 лева – ДТ; 24 лева – ДТ за
копие от изп. дело и 900 лева - платено адв. възнаграждение, съгл. ДПЗС.
Възражението за прекомерността му е своевременно, но неоснователно. Минималният
размер по чл. 7, ал.2, т.4 НМРАВ /в ред. към датата на скл. на договора/ е 839,65
лева, при което претендираният хонорар не го надвишава необосновано. Съдът
съобрази действителната фактическа и правна сложност на делото, явяването в
о.с.з., ангажирането на доказателства, които свидетелстват за адекватна
процесуална активност, поради което, като справедливо и съответно – търсеното
възнаграждение не следва да бъде редуцирано. Разноските от общо 1337 лева ще се
възложат в тежест на ответника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Н.Х.Д., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖИ на
„ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 10 321,76 лева - главница по договор за банков кредит № …. от
24.10.2005 г., за която, ведно с други вземания и в условията на солидарност, е
издаден изпълнителен лист от 10.04.2009 г. по ч.гр.д. № 4445/2009 г. от ПРС, в
полза на „ПроКредитбанк България“ АД, чийто правоприемник по договор за цесия е
„ЕОС Матрикс” ЕООД.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, район
„Витоша”, ж.к. „Малинова долина”, ул. „Рачо Петков-Казанджията” № 4-6 да плати
на Н.Х.Д., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от общо 1337 лева /хиляда триста тридесет и седем лева/ - разноски за
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП