СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „В” въззивен състав, в публичното заседание на първи ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА ТОНЕВА
мл. съдия:
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 910 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 206901 от 04.09.2017 г. по гр.
дело № 20631/2016 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 143 състав, е уважен
предявеният от „А.9.“ ООД срещу „Т.С.“ ЕАД иск, с правно основание чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД, за сумата от 6 301 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, причинени на ищеца през м. октомври 2015 г. от наводнение на
сутеренно помещение на адрес: гр. София, ул. „***********, причинено от авария
на тръбопровод на ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 01.11.2015 г. до изплащането й, както и е уважен предявеният от „А.9.“ ООД
срещу „С.в.“ АД иск, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от
16 392,92 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени
на ищеца през м. октомври 2015 г. от наводнение на сутеренно помещение на адрес:
гр. София, ул. „***********, причинено от авария на тръбопровод на ответника,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2015 г. до
изплащането й. Със същия съдебен акт „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „А.9.“ ООД разноски
по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер на 1 102,04 лв., а „С.в.“
АД е осъдена да заплати на „А.9.“ ООД разноски по делото, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в размер на 1 505,72 лв.
Подадена е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, чрез юрк. С.Д., срещу постановения съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен. Отправено е
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковата претенция да бъдат отхвърлена. Въззивникът твърди, че не
отговаря за причинените вреди. Сочи, че процесният топлопровод не е собственост
на „Т.С.“ ЕАД, а на ищеца по делото. Възразява, че по делото е установено, че
течът не е бил от главния водопровод, а от присъединителния такъв, собственост
на ищеца. Излага доводи, че при извършената проверка не е установена авария в
главния водопровод. Счита, че ищецът не е представил доказателства за
строително - ремонтни дейности във връзка с възникналата авария.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна „А.9.“ ООД, в който моли за оставяне без уважение на
подадената въззивна жалба. Възразява, че от приетата съдебно-техническа
експертиза се установява, че процесният топлопровод е собственост на „Т.С.“
ЕАД.
Подадена е въззивна жалба и от „С.в.“ АД, чрез юрк. Е.П., срещу постановения съдебен акт като неправилен и незаконосъобразен. Отправено е
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковата претенция да бъдат отхвърлена. Въззивникът твърди, че производството е недопустимо, тъй като „С.в.“ АД не
е пасивно - легитимирана да отговаря по предявения иск. Излага доводи, че
процесният водопровод не е част от
публичната ВиК система и „С.в.“ АД не отговаря за причинените вреди. Възразява,
че в конкретния случай е налице договорна, а не деликтна отговорност. Счита, че
първоинстанционният съд неправилно се е позовал на изготвената частна
техническа експертиза. Сочи, че по делото не е доказана точната дата на настъпване
на аварията, както и размерът на причинените вреди.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „А.9.“ ООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуалнолегитимирани страни, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Правната
легитимация на страните се определя от изложените в исковата молба твърдения, а
дали искът е основателен, респ. дали „С.в.“ АД отговаря
за причинените вреди, е въпрос по съществото на спора. При постановяване на
първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбите, въззивният съд
намира следното:
СРС,
ГО, 143 състав е бил сезиран с кумулативно обективно и субективно съединени
осъдителни искове, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Когато
вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на лице, на когото
е възложено да извършва определена работа, то правният субект, който е възложил
тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна
отговорност за виновното деяние (действие или бездействие) на лицата. Когато
при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани
или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление №
17/1963 г. на Пленума на ВС.
Отговорността
на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за
вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и
виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка
с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в
подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването
им от отговорност. Юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им
работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил
тези вреди.
Следователно, за да
възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за причинени
вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната
действителност да са настъпили следните юридически факти (материални предпоставки):
1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на
неговия телесен интегритет); 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди
(вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в
природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от
виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента,
която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага
и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на
възложената работа.
По делото не е спорно, че към 2015
г. ищецът „А.9.“ ООД стопанисвал магазин за хранителни стоки, находящ се в гр.
София, ул. „*********** и използвал сутеренната му част за склад. Страните не
спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че вследствие
на възникнала авария в тръбопроводи през 2015 г. е наводнен складът на ищеца.
От показанията на свидетеля Л.В.- очевидец, се установява възникналия през
2015 г. теч в склада на ищеца. Свидетелят заявява, че е виждал работници, които
замерват с машини и търсят причината за възникналия теч. Сочи, че първоначално
не е открита причината за теча, но впоследствие при разкопаване в близост до
склада е установена спукана тръба. Твърди, че след слагането на нов водопровод,
течът в склада на ищеца е спрял. Свидетелства, че от собственика на ищцовото
дружество знае, че са подавани многократно сигнали до „Т.С.“ ЕАД и „С.в.“ АД за
отстраняване на аварията и възникналия теч. Сочи, че водопроводът е бил сменен
от „Т.С.“ ЕАД.
От показанията на свидетеля Б.Б.- служител при ответника „Т.С.“ ЕАД, се
потвърждава възникналата през 2015 г. авария. Свидетелят сочи, че е видял теч в
мазето на сградата, в която се намира складът на ищеца. Твърди, че при
ремонтните дейности е локализиран точният участък на аварията и той е бил на
отклонението към сградата, а не на главния топлопровод. Заявява, че
отклонението към сградата е било корозирало и това е причината за аварията.
Свидетелства, че аварийният екип е отстранил повредата за сметка на „Т.С.“ ЕАД.
Съдът приема
свидетелските показания, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, за обективни,
последователни, съответстващи на останалите събрани по делото доказателства и
житейски логични - субективните възприятия на свидетелите относно главния факт
на доказване (настъпването на вредоносния резултат и причината за него) са
формирани непосредствено и не са повлияни от други обстоятелства.
Основният правен спор по
делото се съсредоточава по отношение на обстоятелството дали наводнението в
помещението на ищеца се дължи на авария в тръбопроводи собственост на „Т.С.“ ЕАД и „С.в.“ АД, респ. дали последните са имали задължение да
стопанисват и поддържат тези тръбопроводи.
По делото е приета и неоспорена от
страните съдебно - техническа експертиза, която настоящият състав
кредитира като компетентно и обективно изготвена, от която се установява, че точната дата на възникналата авария не може да бъде установена поради
факта, че техническите проводи на ответниците и топлопроводи, свързващи
абонатната станция с топлопреносната мрежа са положени подземно. Относно
авариралите тръбопроводи на ответниците и наводненото помещение на ищеца,
вещото лице изяснява, че течът в помещението се дължи на води, идващи откъм
северозападната част на склада и предвид факта, че авариите в съоръженията на
ответниците са регистрирани точно там и предвид липсата на подпочвени води то
основна причина за наводнението са станалите аварии в техническите проводи и
изтеклата от тях вода. Относно причинените вреди на ищеца, тяхната стойност и
разделянето на отговорността на ответниците, вещото лице сочи, че след направен
щателен оглед на помещението потвърждава установените щети и изготвени
количествени сметки в представената от ищеца частна техническа експертиза.
Твърди, че няма установени единни цени за страната и че стойностната сметка,
посочена в частната експертиза е на средно пазарно ниво. Сочи, че не може да се
установи точно степента на отговорност на ответниците за причинените щети. От
експертизата се установява също, че аварията в топлопроводите е станала извън
инсталационните колектори на „Т.С.“ ЕАД - във външната част на топлопровода,
свързващ топлопреносната мрежа на ответника с абонатната станция на ищеца, но
тъй като не са спазени изискванията на нормативната уредба в областта на
топлоснабдяването, а именно няма предвидена секционираща спирателна арматура в
работния проект и монтирана такава на външния топлопровод към абонатната
станция след точката на присъединяване, авариралият тръбопровод е собственост
на ответника - „Т.С.“ ЕАД, а не на ищеца. Вещото лице отговаря и, че каналът в
който са разположени топлопреносните тръби на „Т.С.“ ЕАД не е част от
водопроводната мрежа.
Настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства
се установява, че течът в склада на ищеца се дължи на авария в тръбопроводи
собственост на ответниците и последните отговарят за причинените вреди.
Съгласно чл. 156, ал. 1 от Закона за енергетиката топлинната енергия се
измерва със средства за търговско измерване - собственост на топлопреносното
предприятие, монтирани на границата на собственост на съоръженията, а съгласно
ал. 2, т. 2, границата на собственост на съоръженията между топлопреносното
предприятие или производителя и небитовите клиенти е последната спирателна
арматура преди присъединителните тръбопроводи на клиентите. Съгласно чл. 17,
ал. 4, т. 5 от Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването, договорът
за присъединяване задължително включва границата на
собственост на съоръженията.
От представения по делото договор се установява, че между „Т.С.“ ЕАД и
ищеца е сключен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна
енергия за стопански нужди. В чл. 2, ал. 2 от договора е уредено, че за място
на присъединяване се приема съществуващ топлопровод пред бл. 54 в ж.к.
„Студентски град“. В договора не е предвидена спирателна арматура, която определя
границата на собственост. След като не е определена границата на собственост,
съгласно законовите изисквания, съдът приема за неоснователен довода във
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД, че присъединителният тръбопровод е собственост
на ищеца. Ето защо заявеното от свидетеля Б. обстоятелство, че причината за
аварията се дължи на отклонението към сградата, а не на главния топлопровод, е
ирелевантно.
Довода на „С.в.“ АД във въззивната жалба, че процесният водопровод не е
част от публичната ВиК система, съдът намира за неоснователен. Видно от
представения от „С.в.“ АД екзекутив № 711 от 19.10.-21.10.2015 г. през м.
октомври 2015 г. дружеството е извършило дейност по подмяна на съществуващо
сградно водопроводно отклонение, захранващо с питейна вода бл**находящ се в
ж.к. „Студентски град“. Същото е взето предвид и при изготвяне на
съдебно-техническата експертиза, според която основна причина за наводнението
са станалите аварии в техническите проводи и изтеклата от тях вода.
Относно настъпилите вреди и довода във въззивната жалба, подадена от „С.в.“
АД, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на изготвената частна
техническа експертиза, настоящият състав намира следното. Районният съд не е
кредитирал представената от ищеца частна съдебно-техническа експертиза като
такава, а като писмен документ и е допуснал изготвянето на съдебно-техническа
експертиза по реда и условията на ГПК. Вещото лице при изготвяне на
експертизата и отговор на въпроса какви са причинените вреди на ищеца, тяхната
стойност и разделянето на отговорността на ответниците, е посочило, че след
направен щателен оглед на помещението потвърждава установените щети и изготвени
количествени сметки в частната техническа експертиза, както и че няма
установени единни цени за страната и че стойностната сметка, посочена в
частната експертиза е на средно пазарно ниво. Ето защо следва да се приеме, че
вещото лице е отговорило на въпроса като е препратило към посоченото в частната
техническа експертиза. Следователно настъпилите за ищеца вреди и техния размер
са установени от допуснатата по реда на ГПК, приета и неоспорена от страните
съдебно - техническа експертиза.
Неоснователни са доводите на ответниците във въззивните жалби за липса на
вреди. Доказателственият материал е непротиворечив. Причинените на ищеца вреди са
закономерна, естествена, необходима последица от настъпилата авария в съоръженията
на ответниците.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от “Т.С.” EАД на клиенти в град София, за да осигури непрекъснато и
ефективно топлоснабдяване на клиентите, продавачът е длъжен да поддържа в
техническа изправност топлопреносните мрежи и абонатните станции.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Общите условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „С.в.“ АД, ВиК операторът предоставя услугата водоснабдяване с
питейна вода чрез водоснабдителната система до границата със сградната
водопроводна инсталация или до вътрешната водоснабдителна мрежа на обособен
имот; съгласно ал. 2 сградните водопроводни инсталации и вътрешните
водоснабдителни мрежи се присъединяват към водоснабдителните системи чрез
водопроводно отклонение с водомерен възел; съгласно ал. 3 водопроводното
отклонение е участък от водоснабдителната система и се състои от водовземна
част, водопроводни тръби и водомерен възел и се поддържа от и за сметка на ВиК
оператора.
В настоящия случай от събраните доказателства се
установява, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на „Т.С.“ ЕАД и „С.в.“ АД за причинените
на ищеца вреди.
Изложеното води до извод, че въззивните жалби са
неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Обжалваният съдебен акт е
мотивиран, като формираното от съда становище е аргументирано със събраните по
делото доказателства и установените фактически обстоятелства.
С оглед изхода на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК и претендира
заплащането на сумата от 2 600 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна защита и
съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им. Направеното от
въззивниците възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на
основание чл. 78,
ал. 5
ГПК е основателно. Минимално
предвиденият размер на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ е 1 210,82 лв., с оглед на което уговореното и заплатено
възнаграждение от 2 600 лв.
надвишава минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа
сложност на делото, то съдът намира, че същото следва да бъде редуцирано и
присъдено в минималния предвиден в наредбата размер, като въззвниците бъдат осъдени
да заплатят разделно по ½ от разноските.
Предвид
изложените съображения, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 206901 от 04.09.2017 г. по гр.
дело № 20631/2016 г. по описа на Софийски районен съд, IІ ГО, 143 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, да заплати на „А.9.“ ООД, ЕИК ********, сумата
от 605,41 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ********, да заплати на „А.9.“ ООД, ЕИК ********, сумата
от 605,41 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
.