№ 1000
гр. Варна, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско
дело № 20243100501127 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №25547/28.03.2024г., подадена от
„Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“
АД, ЕИК *********, срещу Решение № 661/29.02.2024г., постановено по гр.д.
№ 14306/2022г. по описа на ВРС, 51-ви съдебен състав, с което е уважен искът
на основание чл. 432, ал.1 КЗ, за осъждане на въззивника да заплати на
„Вивего“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес а управление
гр.Варна, ул.“Мадара“ № 30, бл.6, ет.15, ап.74, сумата от 9228,74 лева /девет
хиляди двеста двадесет и осем лева и седемдесет и четири стотинки/,
представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение по
застрахователна претенция (щета) под № *********** за причинени щети на
собствения на ищеца товарен автомобил „Фолксваген Транспортер“ с peг. №
****** в резултат от реализирано на 01.07.2022г. в гр. Варна
пътнотранспортно произшествие по вина на водача на товарен автомобил
„Ивеко Дейли“ с рег. № *****, застрахован по договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество,
ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 27.10.2022г.,
до окончателното изплащане на задължението.
Въззивникът счита, че първоинстанционното решение е неправилно и
необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с
което да бъде отхвърлен предявеният иск, а в условията на евентуалност – да
бъде намален размерът на претендираното обезщетение, предвид наличието
1
на съпричиняване от застрахования водач, както и поради необоснована
прекомерност. Твърди се, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а тези, на които се е позовал
в решението си, е разгледал едностранчиво, игнорирайки част от установените
по делото обстоятелства. С това се сочи, че съдът е възпрепятствал
установяването на обективната истина, довело до опорочаване на крайния
съдебен акт. На следващо място, се излагат и доводи, че решението е
необосновано, тъй като в него не е анализирана достатъчно детайлно и
прецизно установената фактическа обстановка, обусловило достигане до
неправилни правни изводи. Въззивникът счита, че констатациите на
първоинстанционния съд относно механизма за настъпване на процесното
ПТП не кореспондират на обективната действителност. За неправилен, се
излага, че е изводът на съда за недоказаност на възраженията за
съпричиняване, до който се е достигнало при пренебрегване на правилото, че
обосноваването на точния механизъм и причини за реализиране на
процесното ПТП е изцяло в доказателствена тежест на ищеца. Твърди се, че
водачът на застрахованото МПС е управлявал автомобила си при пълно
спазване на всички правила, уредени в ЗДвП. Въззивникът излага, че
първоинстанционният съд е следвало да намали претендиралото обезщетение
поради съпричиняване, тъй като водачът на притежавания от ищцовото
дружество лек автомобил е разполагал с възможността да предотврати
процесния пътен инцидент, което не е сторил и същевременно е управлявал с
несъобразена скорост. От това следвал изводът, че претендираното
обезщетение подлежи на намаляване с минимум от 50 %. В условията на
евентуалност, се посочва, че първоинстанционният съд е присъдил
прекомерно по размер обезщетение за имуществени вреди в полза на ищеца,
което не съответствало на действителната стойност за отремонтирането на
увредения лек автомобил. Неотчитайки приложимите към към настоящия
случай ставки, стойности, нормовремена, утвърдени с Наредба № 24/2006г.,
въззивникът счита, че съдът не е приложил правилно материалния закон,
което е рефлектирало върху правилността на постановеното решение и
съответно е довело до присъждане на прекомерно по размер застрахователно
обезщетение. Обжалва се решението и в частта относно законната лихва за
забава. В заключение, моли за отмяна в цялост на постановеното решение и
отхвърляне на предявения иск. В условията на евентуалност, се моли размерът
на присъденото обезщетение да бъде намалено съответно на доказаното
възражение за съпричиняване и с оглед прекомерно завишения размер на
претенцията. Претендира присъждане на направените съдебно-деловодните
разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал. ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор
на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба и счита същата за
неоснователна. Относно механизма на настъпване на процесното ПТП, излага,
че същият е безспорно установен, още с подписване на двустранния протокол
между страните и потвърден с изготвената САТЕ. Данни за нарушение на
правилата за движение по пътищата от страна на водача на лекия автомобил,
собственост на ищцовото дружество, не са установени, поради което определя
възраженията за съпричиняване за недоказани. Относно размера на
дължимото обезщетение счита, че решаващият съд правилно е приел техния
размер да бъде на обща стойност на щетите по средни пазарни цени към
датата на ПТП. Посочва, че правилно съдът е приел, че дължимото
обезщетение, след приспадане на заплатеното вече е в размер на 9 228,74 лева,
2
поради което предявеният иск се явява основателен и доказан по размер. По
същество, намира жалбата за неоснователна, а решението за правилно и
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
В открито съдебно заседание въззивникът не изпраща представител и не
изразява становище. Въззиваемата страна в открито съдебно заседание
поддържа отговора на въззивната жалба.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е
в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред РС – Варна е образувано по предявен от „Вивего“
ЕООД срещу ЗАД „ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД осъдителен иск с правно
основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата от 100 лв. – частичен иск от
сума в общ размер на 7335 лв., представляваща неизплатена част от
застрахователно обезщетение по застрахователна претенция (щета) под №
***** за причинени щети на собствения на ищеца товарен автомобил
„Фолксваген Транспортер“ с peг. № ****** в резултат от реализирано на
01.07.2022 г. в гр. Варна пътнотранспортно произшествие по вина на водача на
товарен автомобил „Ивеко Дейли“ с рег. № *****, застрахован по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното
дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба –
27.10.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.
В хода на първоинстанционното производство ищецът е увеличил
размера на предявения иск по реда на чл.214 ГПК до сумата от 9228,74 лева в
окончателен размер.
В исковата молба ищецът твърди, че на 01.07.2022 г., около 06:20 ч. в гр.
Варна, е настъпило ПТП при следния механизъм: водачът на собствения му
товарен автомобил „Фолксваген Транспортер“ с peг. № ****** се движел в
локалното платно на бул. „Владислав Варненчик“, в посока от магазин „Лидл“
към бензиностанция „Шел“, и при преминаване покрай бензиностанция
„Шел“ спрелият там товарен автомобил „Ивеко Дейли“ с рег. № *****
внезапно потеглил и водачът му предприел извършване на маневра обратен
завой без да пропусне преминаващото превозно средство, при което го
блъснал. Твърди, че за настъпилото произшествие участниците в него са
попълнили двустранен констативен протокол за ПТП, в който като виновен е
посочен водачът на товарен автомобил „Ивеко Дейли“. Твърди, че последният
е бил застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника с
период на покритие, обхващащ момента на ПТП. Сочи, че е уведомил
ответното дружество за настъпилото събитие, за което е образувана
застрахователна претенция (щета) под № ***********, извършен е оглед на
автомобила, изготвен снимков материал и съставен опис на настъпилите щети,
в който са обективирани следните увредени детайли: преден десен фар,
преден капак (двигател), предна броня, дясна лайсна в предна броня, преден
десен калник, предна дясна врата, предно дясно огледало комплект, предна
дясна колона, декоративна маска на десен халоген в предна броня, корпус
въздушен филтър дона част, основа калник преден десен, рамка радиатор,
предпазител основа калник преден десен ПВЦ, греда/основа предна броня и
стъкло челно триплекс. Твърди, че по преписката му е изплатено
застрахователно обезщетение в размер на 1165 лв., с което изразява
несъгласие. По изложените съображения по същество е отправил искане за
3
уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Признава
наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите между него и водача на товарен автомобил „Ивеко Дейли“ с
рег. № *****, действаща към датата на ПТП, образуването на
застрахователната преписка, както и изплащането на обезщетение по нея в
размер на 1165,90 лв. Оспорва механизма на ПТП и наличието на
противоправно поведение на застрахования водач, което е в пряка причинно-
следствена връзка с претърпените от ищеца вреди. В условията на
евентуалност прави възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на
вредоносния резултат. Обосновава същото с твърдения, че водачът на товарен
автомобил „Фолксваген Транспортер“ с peг. № ****** е допринесъл за
настъпване на ПТП, като е извършил следните нарушения на ЗДвП, а именно:
предприел е изпреварване на повече от едно ППС непосредствено преди
произшествието (нарушение на чл. 41, ал. 2 от ЗДвП); преди да предприеме
маневрата по изпреварване не се е уверил, че водачът на движещия се пред
него товарен автомобил „Ивеко Дейли“ не е предприел преди него същата
маневра, което в случая е било сторено (нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 1 от
ЗДвП); преди да подаде светлинен сигнал, индикиращ изпреварване, не се е
уверил, че има видимост, свободен път на разстояние, достатъчно за
изпреварване, и че може да заеме място в пътната лента пред изпреварвания
товарен автомобил „Ивеко Дейли“, без да го принуждава да намалява
скоростта си или да изменя посоката си на движение (нарушение на чл. 42, ал.
1, т. 2 от ЗДвП); по време на изпреварването не е осигурил достатъчно
странично разстояние между него и изпреварваното ППС (нарушение на чл.
42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП); не е упражнявал непрекъснат контрол над
управлявания автомобил (нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП); управлявал е
същия с несъобразена скорост, многократно превишаваща позволената в
района (нарушения на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП). Счита, че
изплатеното застрахователно обезщетение репарира напълно претърпените
имуществени вреди. Оспорва иска и по размер. Намира, че дължимото
обезщетение следва да се определи по методиката на Наребда № 24/2006 г. С
тези аргументи по същество моли за отхвърляне на иска, евентуално – за
присъждане на застрахователно обезщетение в намален размер, и претендира
разноски по делото.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа и правна страна по въведените с жалбата оплаквания:
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси
– ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
4
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Съобразно чл.432, ал.1 КЗ, увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при спазване на
изискванията на чл. 380 КЗ.
Съобразно чл. 477, ал.1-3 КЗ, обект на застраховане по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените
от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които
застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. По
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите
застраховани са собственикът, ползвателят и държателят на моторното
превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен
договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по
управлението или ползването на моторното превозно средство на законно
основание. Не е необходимо водачът да притежава изрично писмено
пълномощно от лицата по изречение първо за управлението или ползването на
моторното превозно средство. За трети лица по ал.1 се смятат всички
увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди,
както и всички правоимащи лица в резултат на неговата смърт. Правоимащите
лица имат право на обезщетение за вредите, които произтичат само от
качеството им на пострадали лица.
В чл.493 КЗ е очертано застрахователното покритие по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите.
Съставът на въззивния съд намира, че в първоинстанционното решение
правилно е отразена установената по делото фактическа обстановка, поради
което на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение в тази част.
Както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, не
се спори относно наличието на валидно застрахователно правоотношение
между прекия причинител на вредата и застрахователя - ответник към
момента на увреждането, както и че застрахователят е уведомен за процесното
ПТП преди подаване на исковата молба и при него е образувана щета, по
която е изплатил на въззиваемата страна обезщетение в размер от 1165.90лв.
Осъществяването на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, а
именно реализирането на противоправно деяние /виновно причинено от
водача на товарен автомобил „Ивеко Дейли“ с рег. № *****/ при твърдяния в
исковата молба механизъм на ПТП, от което като пряка и непосредствена
последица са настъпили посочените в исковата молба имуществени вреди в
правната сфера на ищеца, се установява от ангажираните и неоспорени в
рамките на първоинстанционното производство писмени доказателства
/двустранен констативен протокол за ПТП, опис – заключение, съставен от
въззивното дружество/ и експертно заключение, подробно описани в
решението на РС – Варна и кореспондиращи помежду си.
Наведеното оплакване във въззивната жалба досежно констатаците на
първоинстанционния съд относно механизма на ПТП не се подкрепя от
5
събраните доказателства. На първо място, както беше посочено, съставеният
от участниците в ПТП и приет като писмено доказателство по делото
двустранен констативен протокол не е оспорен от въззивника. В протокола е
посочен механизмът на ПТП, съответен на твърденията в исковата молба,
отразено е виновно поведение на водача на застрахованото МПС - товарен
автомобил „Ивеко Дейли“ с рег. № *****. Съдържанието на протокола се
подкрепя както от неоспореното заключение на вещото лице по приетата
автотехническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, така и от ангажираните гласно доказателства чрез разпит
на свидетеля К. Д..
По отношение оплакванията във въззивната жалба относно размера на
присъденото обезщетение, въззивният състав намира следното:
Съгласно чл.493, ал.1 КЗ, застрахователят по задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" отговаря за вредите, причинени на чуждо
имущество, като обезщетението не може да надвишава действителната
стойност на причинената вреда (чл. 499, ал. 2 КЗ). В практиката на ВКС
последователно е разяснено, че при съдебно предявена претенцията за
заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към
момента на настъпване на застрахователното събитие – чл. 386, ал. 2 КЗ.
Последната разпоредба предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие.
Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или
възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото
имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго със същото качество (чл. 400, ал. 1 КЗ), съответно
необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, е
средната пазарна цена към момента на настъпване на застрахователното
събитие. При изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага
коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата
действителна стойност /в този смисъл и решение № 209/30.01.2012 год. на
ВКС по т.д. № 1069/2010 год., ІІ т.о., решение № 79/02.07.2009г. на ВКС по т.
д. № 156/2009г., I т. о., решение № 6/02.02.2011г. на ВКС по т. д. № 293/2010г.,
I т. о. и др./. В практиката си ВКС /решение № 52/08.07.2010 год. на ВКС по
т.д. № 652/2009 год., І т.о./ се е произнесъл и в кои случаи се прилага
Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на
МПС въведена с чл.1 ал.3 от Наредба № 24/08.03.2006г. на Комисията за
финансов надзор. Съпоставяйки нормите на чл. 2 и чл. 4 от Методиката със
законово установеното правило, че обезщетението обхваща действителната
стойност на причинената вреда /чл. 273, ал. 2, пр. 1 КЗ /отм./, сега чл. 386, ал.
2 КЗ/, ВКС е приел, че Методиката не дерогира приложението на
разпоредбите на КЗ и не ограничава отговорността на застрахователя.
В светлината на изложеното, застрахователното обезщетение следва да
се определи по дадената стойност от вещото лице по средни пазарни цени.
Тази стойност, съобразно неоспореното заключение на вещото лице, прието в
първоинстанционното производство, при вземане предвид на цената в сервизи,
притежаващи европейски сертификат за качество и такива, които не
притежават такъв сертификат, е 10394.64 лв. След приспадане на заплатената
извънсъдебно от застрахователното дружество сума, дължимото обезщетение
6
възлиза именно в претендирания и присъден в първоинстанционното решение
размер от 9228.74лв.
Недоказано е останало по делото и направеното възражение от
застрахователното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от
водача на товарен автомобил „Фолксваген Транспортер“ с peг. № ******.
Съобразно чл.51, ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. За основателност на
възражението за съпричиняване, е необходимо да се установи както
противоправно поведение на пострадалия, така и със същото, съобразно
конкретните обстоятелства, пострадалото лице да е допринесло за настъпване
на вредите, т.е. поведението му да е в пряка причинна връзка с вредоносния
резултат.
Приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от
ответника чрез защитно възражение, направено в съответния предвиден
преклузивен срок по ГПК. В практиката на ВКС е разяснено, че правейки
възражение, ответникът следва да сочи конкретни действия или бездействия, с
които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици
и съдът да се произнесе в рамките на именно посочените от ответника
действия /така Решение №134/18.11.2020г. по т.д. №1422/2019г. на ВКС, II
т.о./.
В случая ответникът, навеждайки възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат в срока по чл.131 ГПК, е посочил нарушение на редица
норми на ЗДвП. Във въззивната жалба е релевирал оплакване само досежно
изводите за нарушения на чл.20, ал.2 ЗДвП и чл. 21 ЗДвП. Извод за нарушение
на посочените норми от страна на водача на товарен автомобил „Фолксваген
Транспортер“ с peг. № ****** при реализиране на ПТП не би могъл да бъде
направен от събраните по делото писмени доказателства и експертно
заключение. Поради това, липсва доказано по делото основание за намаляване
на определеното обезщетение, дължимо от въззивното застрахователно
дружество.
Налага се извод за неоснователност на въззивната жалба. Поради
съвпадане крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, отправеното
своевременно искане и представените доказателства, въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сторените в настоящото
производство разноски в размер от 1460 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 661/29.02.2024г., постановено по гр.д. №
14306/2022г. по описа на РС - Варна, 51-ви съдебен състав.
ОСЪЖДА „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг:
Живот и Здраве“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
7
гр. София, бул. „Г.М. Д.“ №1, да заплати на „Вивего“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Варна, ул.“Мадара“ № 30,
бл.6, ет.15, ап.74, сумата от 1460 лв. /хиляда четиристотин и шестдесет лева/,
представляваща сторени във въззивната инстанция разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8