№ 201
гр. Ловеч, 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20244300500348 по описа за 2024 година
и за да се произнесе съобрази:
Производство с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 22/09.02.2024 г., постановено по гр.д. № 466/2023 г.,
допълнено с решение № 85/07.05.2024 г., Районен съд – Троян е отхвърлил
като неоснователен и недоказан предявеният от П. Г. Т., ЕГН **********,
адрес: *** срещу К. Т. К., ЕГН **********, адрес: *** иск с правно основание
чл. 240 от ЗЗД за сумата от 24 000.00 лв., представляваща даден от ищеца на
ответника заем и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД - законова лихва за
забава в размер на 229.36 лв. за периода от 25.06.2023 г. до завеждане на
делото. Ищецът П. Г. Т., ЕГН **********, е осъден да заплати на К. Т. К., ЕГН
**********, сумата 2 560.00 лв. сторени съдебно-деловодни разноски.
Срещу решение № 22/09.02.2024 г, е подадена въззивна жалба вх. №
1042/26.02.2024 г. от П. Г. Т., чрез адв. д-р Х. Г. – САК. В нея твърди, че
изводите на първоинстанционния съд по съществото на спора са неправилни и
непълни, фактическите констатации и правни изводи са необосновани,
формирани при съществени нарушения на материалния и процесуален закон,
1
на съдопроизводствените правила, при необсъждане на всички доказателства
по делото и при кредитиране само на някои гласни доказателства. Изтъква, че
съдът не е коментирал и обсъждал събраните по делото по реда на чл. 176 от
ГПК гласни доказателства. С оглед на доказателствената тежест, която се носи
от ответника, подчертава, че последният не е доказал получаването на
процесната сума от ищеца като дарение, а не като заем, като развива подробни
съображения в тази насока.
Моли съда да отмени Решение № 22 от 09.02.2024 г., постановено по
гр.д. № 466/ 2023г. на PC – Троян и постанови друго, с което уважи
предявените искове, като ме присъди направените съдебно-деловодни
разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
К. Т. К., чрез пълномощника адв. И. К. – Д. от ЛАК, в който оспорва
твърденията на въззивника и развива подробни съображения относно
предоставянето на процесната сума.
Моли съда да постанови решение, с което потвърди Решение №
22/09.02.2024.Г по гр.д. № 466/2023 г. по описа на Районен съд – Троян като
правилно и законосъобразно. Претендира сторените пред въззивната
инстанция разноски.
В съдебно заседание въззивникът се представлява от упълномощения
процесуален представител адв.Х. Г. от САК, която поддържа подадената
въззивна жалба на изложените в нея основания, като развива подробни
съображения. Моли за присъждане на направените по делото разноски
съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемият се представлява от адв.И. К. от АК - Ловеч, която моли
съда да потвърди обжалваното решение на ТРС като правилно, постановено
съобразно събраните по делото доказателства и при съобразяване на
материалния и процесуалния закон. Претендира разноски за настоящата
инстанция съгласно представения списък.
Ловешкият окръжен съд, след като обсъди основанията за
неправилност на обжалвания съдебен акт, които са посочени във въззивната
жалба, като взе предвид становището на страните и събраните доказателства
пред първата инстанция, при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
2
Постъпилата от П. Г. Т. въззивна жалба е процесуално допустима, като
подадена от активно легитимирана страна – ищец в производството пред
районния съд срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в предвидените от
закона преклузивен срок по ГПК.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във
въззивната жалба основания.
Обжалваното решение № 22/09.02.2024 г. по гр.д. № 466/2023 г. на ТРС,
допълнено с решение № 85/07.05.2024 г., е валидно и допустимо. Във
въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалвания
съдебен акт или за неговата процесуална недопустимост. Възраженията, които
са изложени, касаят единствено неговата правилност.
От приложените по делото доказателства се установява, че
производството по гр.д. № 466/2023 г. по описа на Районен съд – Троян е
образувано по постъпила искова молба от П. Г. Т. срещу К. Т. К. за сумата 24
000.00 лв., произтичаща от сключен между страните на 07.03.2018 г.
неформален безлихвен договор за заем и 229.36 лв. лихва за забава за периода
от 25.06.2023 г. до завеждане на исковата молба. Твърди, че процесната сума е
преведа от ищеца по банкова сметка на ответника. Посочва, че на 12.06.2023 г.
на основание чл.84, ал.2 ЗЗД е изпратила покана за доброволно изпълнение до
ответника, получена от него на 14.06.2023 г., но до момента същият не е
изпълнил доброволно задължението си за връщане на заетата сума.
В срока за отговор ответникът е оспорил твърденията, че е сключил с
ищеца, който е баща на съпругата му договор за заем и е поел задължение за
връщане на процесната сума. Изтъква, че получената сума е дадена за
подпомагане на младото семейство за закупуване на собствено жилище и с
цел уравняване на полученото от двете му деца. Посочва, че дори в
основанието за превода ищецът не е посочил, че дадената сума е в заем.
За да отхвърли предявения иск, в мотивите на обжалваното решение
ТРС е приел, че в производството по делото не са доказани уговорки между
страните, характеризиращи престацията на ищеца като такава, направена във
връзка със заемни правоотношения между страните - липсва основание,
съгласие, срок за връщане на твърдяната като заета сума.
3
От приложеното по делото извлечение от сметка на ищеца в „Алианц
Банк България“, ФЦ - Троян се установява, че на 07.03.2018 г. П. Г. Т. е
превела по банкова сметка на ответника сума в размер на 24 000.00 лв. с
посочено основание за превода „вноска“.
Между страните не се спори, че ищецът е баща на бившата съпруга на
ответника. По делото е приложено и удостоверение на Община – Троян, от
което е видно, че ответникът К. Т. К. и Д. П. Т.а са сключили граждански брак
на **.**.**** г.
От представения НА № 147, т.III, рег. № 5431, дело № 479 от 2019 г. на
Нотариус Д. К. се установява, че на 21.11.2019 г. К. Т. К. и Д. П. К.а са
закупили ½ ид.ч. от ПИ в гр.Т., заедно с построените в него три сгради.
По делото е представена покана от ищеца и Д. М. И. до ответника, с
която последният е поканен в 10-дневен срок от получаването й да върне на Д.
М. И. сумата 5 600.00 лв., преведени по банковата му сметка на 07.05.2022 г., а
на П. Т. сумата 24 000.00 лв., преведени по банковата му сметка на 07.03.2018
г., представляващи два отделни безлихвени заема. Видно от приложената
обратна разписка, поканата е получена от ответника на 14.06.2023 г.
В подкрепа на своите твърдения, всяка от страните е ангажирала гласни
доказателства пред първоинстанционния съд. В показанията си ангажирания
от ищцата св.С. С. излага, че през 2017 г. ищецът изтеглил заем, за да си купи
къща в Т. от ДСИ, но други спечелили търга. През август 2017 г. дъщерята на
ищеца се оженила за К.. В началото на 2018 г. П. му споделил, че К. искал да
му помогне финансово, а той му казал, че не би трябвало да има проблем, тъй
като са роднини. Свидетелят си спомня, че през месец октомври 2022 г.
ищецът дал на семейството пари за закупуване на климатици, но се
притеснявал дали К. ще му върне парите, защото започнал да строи къща от
нулата. През есента на 2022 г. К. и съпругата му се пренесли в къщата, а в
апартамента в гр.Т. живее сина на ищеца когато се прибира от А.. Свидетелят
е категоричен, че не е присъствал на уговорки между П. и К. за т.нар. „заем“, а
ищецът само се е консултирал с него.
В показанията си свидетелят на ответника Т. К., който е негов баща
твърди, че около Коледа на 2018 г. на една сбирка в гр.Т., сватът П. казал, че
„ще подпомогне децата за закупуване на къща“. Тогава те живеели в
апартамента му в Т., но ищецът казал, че той ще остане за сина му. К. му
4
споделил, че е получил 24 000.00 лв., но никога не е ставало на въпрос тези
пари да се връщат.
При така приетата за установена фактическа обстановка настоящата
инстанция приема, че правното основание на предявените от П. Г. Т. искове е
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240 и чл.86 от ЗЗД. Според нормата на чл.240,
ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя
пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество.
В случая в исковата си молба ищецът твърди, че е дал на ответника
исковата сума в размер на 24 000.00 лв. по силата на сключен между тях на
07.03.2018 г. неформален безлихвен договор за заем. В съдебната практика
непротиворечиво се приема, че в производството по иск с правно основание
чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е
дал средства в заем, а ответник да докаже своите възражения: че средствата са
дадени на друго основание, че задължението е погасено , че е налице порок
във волята и др. Затова основанието, на което е сключен определен договор,
не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се
позовава на него, респ. търси изпълнение. Тъй като заемът за потребление е
реален договор, той се счита за сключен в момента, когато между страните е
постигнато съгласие едната да даде, а другата – получи в заем пари. Не всяко
плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор
за заем между тях. Основание за предаване на парични суми може да е в
изпълнение на друг сключен неформален договор, за погасяване на друго
задължение и др. Затова от самия факт на предаване на сумата и при липса на
други доказателства, не може да се направи извод, че страните сключват
договор за заем. В този смисъл е становището на ВКС, обективирано в редица
решения: решение № 390 от 20.05.20210 г. на ВКС по гр.д. № 134/2010 г., IV
г.о., ГК; решение № 218 от 14.02.2003 г. по гр.д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г.о.,
ГК; решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т.д. № 695/2008 г., I т.о., ТК;
решение № 205 от 28.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 278/2016 г., IV г.о., ГК,
определение № 305 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 159/2015 г., II г.о., ГК и
др.
В случая от представените по делото доказателства и техния анализ не
може да се направи извод, че ищецът е предал, а ответникът е получил сумата
5
от 24 000.00 лв. по договора за заем. От приложеното извлечение от сметка на
П. Г. Т. в „Алианц Банк България“, ФЦ - Троян се установява, че на 07.03.2018
г. същият е превела по банкова сметка на К. Т. К. сума в размер на 24 000.00
лв. с посочено основание за превода „вноска“, което не е доказателство за
поето от ответника насрещно задължение за връщане на процесната сума. От
показанията на разпитаните по делото свидетели не се установява, че между
страните по делото е постигнато съгласие за сключване на договор за заем, тъй
като нямат непосредствени впечатления за този факт. Техните твърдения
касаят единствено закупуването на жилище от ответника и бившата му
съпруга, но не и основанието, на което е получена процесната сума и поето от
него задължение за връщането й. Друг извод не може да се направи и от
дадените по реда на чл.176 от ГПК обяснения от страните, които са
отговорили на въпроси, за които по делото има представени писмени
доказателства или са неотносими към предмета на спора.
Поради изложените мотиви настоящият съдебен състав споделя изцяло
направения от районния съд правен извод и счита за недоказани твърденията
на ищеца, че правното основание за извършения превод е наличието на
валидно облигационно отношение по договор за заем между него и ответника.
В хода на производството пред районния съд от страните са ангажирани
и други доказателства, които съдът не следва да обсъжда, тъй като са
неотносими към предмета на доказване.
Неоснователността на главния иск води до извод за неоснователност и
на предявения акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата
229.36 лв. лихва за забава.
Поради съвпадане на направените изводи от въззивната инстанция с
тези от районния съд, атакуваното решение на ТРС като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено, а въззиваната жалба оставена без
уважение.
При този изход на процеса и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на К. Т. К. направените по делото разноски
за настоящето производство в размер на сумата от 2 560.00 лв. съгласно
приложения списък по чл.80 от ГПК, представляваща платено адвокатско
възнаграждение. Съдебният състав счита за неоснователно направеното от
пълномощника на въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като
6
платеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение е под определения в
чл.7, ал.2, т.3 размер от 2580.00 лв.
Водим от горното и на осн.271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно решение № 22/09.02.2024 г.,
постановено по гр.д. № 466/2023 г. по описа на РС - Троян, допълнено с
решение № 85/07.05.2024 г.
ОСЪЖДА П. Г. Т., ЕГН **********, да заплати на К. Т. К., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК направените съдебно-деловодни
разноски за настоящето производство в размер на сумата от 2 560.00 лв.,
представляваща платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7