Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 04.03.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13891 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №153908 от
28.06.2019г.,
постановено по гр.дело №44090/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, е
осъдена ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ - МВР да заплати на Н.З.А. на основание чл.78 ЗДСл. вр. §5 от
ПЗР на ЗМВР сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания,
вследствие на претърпяна на 13.10.2017г. в град София трудова злополука, като е отхвърлен предявения иск за разликата
над присъдената сума от 5000 лв. до пълния
предявен размер 8878 лв.. С решението е осъден Н.З.А. да заплати на
ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ -
МВР на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
от 21.84 лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено съразмерно на уважената
част на предявения иск. С решението е осъдена ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ - МВР да заплати по сметка на СРС сумата от 340.80 лв., сторени по
делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ - МВР, чрез юрисконсулт Т.Б., с
която се обжалва решение №153908
от 28.06.2019г., постановено по гр.дело №44090/2018г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 172-ри състав, в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.78 ЗДСл., както и в частта на възложените разноски. Релевирани са твърдения за неправилност, необоснованост
и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваната част, като постановено
в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че СРС не е анализирал
правилно събраните доказателства и е обосновал погрешен извод за частична основателност
на предявения иск с правно основание чл.78 ЗДСл.. Твърди се, че пасивно
легитимиран да отговаря по предявения иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от настъпила трудова злополука, е органът по
назначаване на ищеца, който в случая е Министъра на вътрешните работи, предвид
на което предявеният иск срещу ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ – МВР е неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен. Поддържа се още, че определеният от СРС размер
на обезщетение за причинени неимуществени вреди е значително завишен и
несъобразен с установения принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД,
както и не са отчетени конкретните обстоятелства, при които е настъпила
трудовата злополука, а именно не са взети предвид констатациите на вещото лице
в приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, че причиненото на ищеца
увреждане не се отличава с особена тежест, както и че след проведеното му лечение
не са установени трайни негативни последици и усложнения за здравето му,
съответно не е засегната възможността да
води пълноценен живот и да полага труд. Излага се още, че първоинстанционният
съд при определяне на размера на полагащото се на ищеца обезщетение за
причинени неимуществени вреди неправилно не е приспаднал изплатеното на ищеца
застрахователно обезщетение в размер на сумата от 110 лв.. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваната
част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната от ищеца трудова злополука
на 13.10.2017г. като неоснователен и недоказан, алтернативно да бъде намален размера
на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - Н.З.А., чрез адв.
Ю.Б., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ответника.
Постъпила е насрещна въззивна жалба от ищеца - Н.З.А., чрез адв.
Ю.Б., с която се обжалва решение №153908 от 28.06.2019г., постановено по гр.дело
№44090/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, в частта, в която
е отхвърлен предявения иск с правно
основание чл.78 ЗДСл., като са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
решението на СРС в обжалваната част, като постановено в противоречие на
материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд при определяне на размера
на обезщетението за причинените неимуществени вреди не е спазил принципа за
справедливост, регламентиран в нормата на чл.52 от ЗЗД. Излага се, че не са
преценени в съвкупност всички доказателства относими
при определяне на справедлив размер на обезщетението. По изложените аргументи
моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното съдебно
решение в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск като присъди претендираното в пълен размер от 8878 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът по насрещната въззивна жалба - ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ - МВР, чрез юрисконсулт
Т.Б., взема становище за неоснователност на подадената насрещната въззивна жалба от ищеца - Н.З.А.. Излагат се доводи, че
първоинстанционният съд при постановяване на решението в обжалваната част е
анализирал събраните по делото доказателства и правилно е приложил материалния
закон като е приел, че предявеният иск следва да се отхвърли за разликата над присъдената сума от 5000 лв. до пълния
предявен размер 8878 лв.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно решението на СРС в обжалваната част. Претендира направени
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Предявен
е от Н.З.А. срещу ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ - МВР иск
с правно основание чл.78 ЗДСл., вр.
§5 от ПЗР на ЗМВР за заплащане на
сумата 8878.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука,
настъпила на 13.10.2017г. в
град София.
С оглед предмета на постъпилите
въззивна и насрещна въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи
изцяло постановеното първоинстанционно решение.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната и насрещната въззивна жалба са
допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, съответно в срока по
чл.263, ал.2 от ГПК, от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивната и насрещната въззивна жалба са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
За
да постанови обжалваното съдебно решение, с което частично е уважен предявения
иск с правно основание чл.78 ЗДСл., вр. §5 от ПЗР на
ЗМВР и е присъдено в полза на ищеца обезщетение в размер на сумата от 5000 лв.
за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,
вследствие на претърпяна на 13.10.2017г. в град София трудова злополука и е отхвърлен
предявения иск за разликата над присъдената сума от 5000 лв. до пълния предявен
размер 8878 лв., първостепенният съд е анализирал събраните по делото
доказателства и правилно е приложил материалния закон като е приел, че са се осъществили фактите, включени във фактическия състав на претендираното вземане - доказани са претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживени от него
болки, страдания и значителен емоционален
дискомфорт, в резултат от настъпилата
трудова злополука, призната за такава по надлежния ред. Обоснован е извод, че е доказана причинна връзка между настъпилата трудова злополука и претърпени
от ищеца неимуществени
вреди. Прието е, че са налице предпоставките,
предвидени в нормата на чл.78 ЗДСл. за възникване отговорността
на ответника - ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ – МВР,
за заплащане на
ищеца на обезщетение на претърпените от него неимуществени вреди, доколкото соченият ответник е самостоятелно
юридическо лице, разпоредител с бюджетни средства и в неговата структура ищецът
е полагал труд и изпълнявал служебните си задължения. Настоящият съдебен
състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях, като намира, че не следва отново да преповтаря
изводите на СРС в обжалваното решение, които са правилни и законосъобразни. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с правилността на обжалваното решение.
Отговорността на работодателя по чл.78 ЗДСл. е винаги обективна, т.е. без
значение за реализирането й, е дали негови служители са действали виновно, или не, дали са
създадени безопасни условия
на труд или не. В конкретната хипотеза при анализ на събраните по делото доказателства се налага извода,
че е спазен административния
ред за установяване на процесната трудова злополука, станала на 13.10.2017г.,
както и е установена причинната връзка между процесната трудова злополука и причинените на ищеца неимуществени вреди. В трайно
установената съдебна
практика се приема, че фактът на признаването
на злополуката за трудова
от компетентния орган е достатъчно
основание за настъпване на задължението
на работодателя за обезвреда. В конкретния случай и с оглед ангажираните пред настоящата
инстанция доказателства - разпореждане №21293/25.10.2017г. на
ТП-НОИ-град София, се налага извода, че на 13.10.2017г. около 17.30 ч. ищецът претърпява трудова злополука по смисъла на
чл.55, ал.1 от КСО, изразяваща
се в това, че по
време на придвижване от работното място към основното място
на живеене, при слизане по
стълби ищецът получава счупване на пръст на
ляво стъпало, като степента на нараняванията на ищеца е определена като средна телесна повреда, довела до временна неработоспособност, съгласно медицинско удостоверение №105/25, издадено от ЦЕЛК при Медински институт – МВР. Приетото като доказателство по делото разпореждане №21293/25.10.2017г.
на ТП-НОИ-град София представлява стабилен административен акт, поради което гражданският съд е длъжен да приеме
/поради забраната да ревизира законосъобразността му/, че е настъпило увреждането по описания в него начин и същото
съставлява трудова злополука. По тези съображения въззивният съд
приема, че в случая е доказано, че е налице настъпила
трудова злополука по смисъла на
чл.55, ал.1 от КСО с ищеца - Н.З.А. като механизът на същата е описан в разпореждане №21293/25.10.2017г.
на ТП-НОИ-град София.
В конкретната
хипотеза не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник, че доколкото
не е орган по назначаване на ищеца не е пасивно процесуалноправно легитимиран
да отговаря по така предявения иск. В случая въззивният съд счита, че независимо от факта, че служебното правоотношение
на ищеца е възникнало със заповед на
министъра на вътрешните работи, който се явява орган по назначаването му, след като
ищецът е полагал труд и е изпълнявал трудовите си задължения в административната структура на ответника - ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“ – МВР, който е изплащал трудовото му възнаграждение и предвид обстоятелството, че
ответникът е самостоятелно юридическо лице /по аргумент на чл.37, ал.2 от ЗМВР/, второстепенен разпоредител с бюджетни средства /съгласно ПМС №73/27.03.2015г./ се налага извода, че същият се явява пасивно легитимиран
да отговаря по предявения иск за заплащане на обезщетение за
причинени на ищеца неимуществени вреди от трудова злополука. В тази връзка неоснователно се явява поддържаното във въззивната жалба
възражение за недопустимост на предявения иск срещу ответника - ДИРЕКЦИЯ „К.и И.С.“
– МВР поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация.
На следващо място не може да бъде
споделен доводът на въззивника-ответник, че определеният от СРС размер на
обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е значително завишен и
несъобразен с установения принцип за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД,
както и не са отчетени конкретните обстоятелства, при които е настъпила
трудовата злополука. При задълбочен анализ на всички
събрани по делото доказателства първоинстанционният съд
правилно е определил размера на обезщетението
за ищеца в съответствие с
критерия за справедливост, залегнал
в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, след като е извършена индивидуална преценка на конкретните морални вреди, причинени на ищеца. От конкретните
констатации на вещото лице д-р Р.Д., специалист по
ортопедия и травматология, обективирани в съдебно-медицинска експертиза, която следва да бъде кредитирана като обективно и компетентно изготвена, неоспорена от страните, се установява, че в резултат от претърпяната трудова злополука ищецът е получил травматично увреждане – счупване на базата
/основата/ на пета ходилна кост,
ляво ходило – закрито, което е причинило на пострадалия трайно затруднение на движение на ляв
долен крайник за срок по - дълъг от 30 дни.
Експертът сочи, че причинените болки и страдания са били
най-интензивни непосредствено
след увреждането, след поставяне на имобилизацията в първите 10-15 дни и в началото на раздвиждането.
На ищеца му е била
поставена имоб. ортеза за 45 дни,
извършена контролна рентгенография на 27.11.2017г., след което е извършена
рехибилитация в амб. условия. Поради болки, оток, ограничена
подвижност в ляв глезен, хипотрофия на лява подбедрица,
нарушена походка, ищецът е бил хоспитализиран и е бил временно неработоспособен
за три месеца.
Експертът уточнява,
че няма настъпили трайни негативни последици за здравето на ищеца вследствие на претърпяната от него трудова
злополука и причинено травматично увреждане. Експертът е посочил, че при интензивно натоварване и промени във времето ищецът
може да се
оплаква от болки в мястото на счупването, но към настоящия
момент оздравителният период е приключил. Полученото травматично увреждане
в резултат на претърпяната трудова злополука е причинило на ищеца силни болки
и страдания, отразило се е негативно върху психиката му, което
се установява от показанията
на разпитаната свидетелка –
С.Х., която живее на съпружески
начала с ищеца, които следва да бъдат кредитирани като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени
впечатления, логично последователни са, не са противоречиви,
а напротив – коресподират с останалите
събрани по делото доказателства. Предвид на всички обсъдени по делото в тяхната съвкупност доказателства следва да се приеме за установено,
че процесната трудова злополука е имала изключително негативен ефект върху физическото и психическото състояние на ищеца, който е преживял силни болки и страдания особено
интензивни непосредствено след увреждането, след поставяне на имобилизацията
в първите 10-15 дни и в началото на раздвиждането, освен това на ищеца е бил причинен значителен емоционален
дискомфорт и допълнителни неудобства, свързани с нормалното му ежедневие в периода на проведеното лечение. През периода
на възстановяване на полученото
травматично увреждане на ищеца са причинени
неудобства от невъзможността да се обслужва пълноценно
сам, който
факт е указал влияние върху психичното
му състояние, довел е до стрес и допълнителен дискомфорт. Предвид горното
и противно на поддържаното във
въззивната и насрещната въззивна жалба
настоящият състав счита, че първостепенният съд като е определил размер на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от
5000.00 лв., е извършил правилна преценка на тежестта на уврежданията, техният интензитет, периода на възстановяване, отчел е факта, че
към настоящия момент функционалното възстановяване
на левия крайник е завършено, няма настъпили трайни неблагоприятни последици върху здравето му, но от друга страна е взета предвид и констатацията на експерта в смисъл, че е възможно при интензивни натоварвания и при промени във времето ищецът
да се оплаква от болки в мястото на счупването, съобразена е възраст на ищеца към момента на злополуката – 57 години, а
също така е взет предвид обществения
критерий за справедливост и съдебната
практика. Въззивният съд счита,
че определеният размер от 5000 лв.
представлява справедливо обезщетение,
с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди, за която
сума е уважен предявения иск.
На
следващо място неоснователен се явява доводът на въззивника-ответник, че
неправилно първоинстанционният
съд при определяне на размера на полагащото се на ищеца обезщетение за
причинени неимуществени вреди не е приспаднал изплатеното му застрахователно
обезщетение в размер на сумата от 110 лв.. По делото в доказателствена тежест на ответника няма ангажирани
доказателства за платено на ищеца застрахователно обезщетение, поради което
правилно такова не е взето предвид от първостепенния съд при определяне на
размера на полагащото се на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди от процесната трудова злополука.
С
оглед горните аргументи първостепенният съд като е достигнал до правния извод,
че предявеният иск за присъждане на обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от
настъпила на 13.10.2017г. трудова злополука е основателен и доказан за сумата
от 5000 лв., до който размер е уважил
предявения иск и съответно е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума от 5000 лв. до
пълния предявен размер 8878 лв., е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта на разноските, който следва да
бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция страните нямат право на разноски и сторените от
тях такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са направени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №153908 от 28.06.2019г., постановено по гр.дело
№44090/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./