Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Б“ въззивен
състав, в публично
съдебно заседание,
проведено на седми април през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря Методиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия
Карабашева в.гр.дело № 15313 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от Л.Д.Т. и М.Л.Е. чрез надлежно упълномощен адвокат В.Я.
срещу Решение № 175788 от 25.07.2019 г. на СРС, II ГО,
75 състав по гр.д. № 67149/2018 г. в частта, с която е признато за установено
по отношение на Л.Т., че дължи на „Т.С.“ ЕАД по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1.
пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 740.26 лева,
представляваща главница за стойността на доставена и потребена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140,
находящ се в гр.София, ж.к. „*****, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 130.00 лева, представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г.; сумата
от 37.63 лева, дължима за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законните лихви върху главницата,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата и сумата от 8.60 лева, представляваща лихва
за забава върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от
16.09.2015 г. до 20.04.2018 г., както и в частта, с която е признато за
установено по отношение на М.Е., че дължи на ищеца по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1.
пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 740.26 лева,
представляваща главница за стойността на доставена и потребена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140,
находящ се в гр.София, ж.к. „*****, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 130.00 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до
20.04.2018 г.; сумата от 37.63 лева, дължима за услугата дялово разпределение
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законните лихви върху
главницата, считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК -
14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 8.60 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за услугата дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г., за които суми е
издадена на 26.07.2018 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №39534 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО,
75 състав. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.
Във въззивната
жалба се релевират подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност
на обжалваното решение в атакуваните части. Твърди се, че първоинстанционният
съд е нарушил материалния закон и не е съобразил, че претендираните суми не се
дължат. Излагат се доводи, че липсват законови основания за ангажиране на
отговорността на Т. и Е.. Поддържа се, че експертизите по делото не установяват
предпоставките на предявеното спорно материално право. Оспорват се приложените
към исковата молба доказателства. Прави се искане съдът да постанови решение, с
което да отмени съдебния акт на СРС в обжалваните части и да отхвърли изцяло
исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД, с който се прави искане въззивната жалба да
бъде оставена без уважение. Претендират се разноски.
Третото
лице-помагач „Т.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Въззивната жалба
е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл. 259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени релевираните от
жалбоподателите доводи относно неговата правилност.
Първоинстанционният
съд е сезиран с кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1
от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът
„Т.С.“ ЕАД,
ЕИК: *****със седалище и адрес на управление ***
твърди, че ответниците Л.Д.Т. и М.Л.Е. са собственици на топлоснабдения
имот ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****, до който е била доставяна
топлинна енергия, като страните били обвързани от договор при Общи условия.
Поради изпадането им забава, ищецът е поискал спрямо тях да бъде признато за
установено, че му дължат поотделно и по равно в условията на разделна
отговорност сумите от по 747.86 лева, представляваща главници за стойността на
доставена и потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****,
ведно със законните лихви върху главниците, считано от датата на депозираното
заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на
сумите; сумите от по 133.36 лева, представляващи обезщетения за забава върху
двете главници за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г.; сумите от по 37.63
лева, дължими за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г., ведно със законните лихви върху главниците, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното
изплащане на сумите и сумите от по 8.62 лева, представляващи лихва за забава
върху двете главници за услугата дялово разпределение за периода от 16.09.2015
г. до 20.04.2018 г., за които суми е издадена на 26.07.2018 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №39534 по описа за
2018 г. на СРС, II ГО, 75 състав.
Претендират се разноски.
В
срока по чл.131 от ГПК са постъпили два писмени отговора (възражения) от Л.Т. и М.Е.,
които общо и бланкетно оспорват дължимостта на претендираните спрямо всяка от
тях поотделно парични суми.
С определение по
чл.140 от ГПК от 15.02.2019 г. първоинстанционният съд е разпределил
доказателствената тежест за предявеното спорно материално право. След първото
открито съдебно заседание от 09.04.2019 г., на което не е бил даден ход,
ответницата Т. е поискала да й бъде назначен служебен защитник. Искането
ѝ е било уважено от първоинстанционния съд с определение от 07.05.2019
г., като определеният служебен защитник - адвокат Н.П.е депозирала писмено
становище, след призоваването ѝ с призовка на 17.05.2019 г. за открито съдебно
заседание. Същата оспорила исковите претенции на ищеца по основание и размер.
Релевирала е възражение за изтекла погасителна давност. Прави искане исковите
претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
По делото е
приложено заповедно дело № 39534/2018 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав,
образувано по заявление с вх. № 3048348/14.06.2018 г. по чл. 410 ГПК и със заповед от 26.07.2018
г. районният съд е разпоредил длъжниците Л.Д.Т., ЕГН: ********** и М.Л.Е., ЕГН:
********** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК: *****със седалище и адрес на управление *** поотделно и поравно в
условията на разделна отговорност сумите от по 747.86 лева, представляваща
главници за стойността на доставена и потребена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140, находящ се в
гр.София, ж.к. „*****, ведно със законните лихви върху главниците, считано от
датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане на сумите; сумите от по 133.36 лева, представляващи
обезщетения за забава върху двете главници за периода от 16.09.2015 г. до
20.04.2018 г.; сумите от по 37.63 лева, дължими за услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законните
лихви върху главниците, считано от датата на депозираното заявление по чл.410
от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумите; сумите от по 8.62
лева, представляващи лихва за забава върху двете главници за услугата дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г., както сумите от по
43.55 лева, представляващи сторените в заповедното производство разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. За издадената заповед длъжниците
са уведомени на 21.08.2018 г., като на 28.08.2018 г. всеки от тях е подал
възражения, в които са релевирали оспорвания, че не дължат претендираните суми.
На 17.09.2018 г. заявителят е уведомен
за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението,
че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е
представил на 17.10.2018 г.
По делото е
приет протокол от Общо събрание на собствениците на етажната собственост за
избор на фирма, която да извършва дялово разпределение, както и списък на
етажните собственици от 07.10.2001 г., ведно с договор № 95/18.10.2001 г.,
сключен между „Т.“ ООД за предоставяне на услугата дялово разпределение в
Етажната собственост, находяща се в гр.София, ж.к. „*****.
Като част от доказателствената
съвкупност е и писмен договор №У-96/02.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Т.“
ООД за предоставяне на услугата дялово разпределение.
Представено е и
удостоверение за актуално състояние на „Т.С.“ ЕАД и „МХ Елвеко“ ООД.
По делото са
приети извлечение от сметки за дялово разпределение по месеци за процесния
период за абонатен № 306744, които установяват размера на дължимите суми за
топлинна енергия.
В
първоинстанционното производство е представен неоспорен от страните нотариален
акт за дарение на имот № 104, том XI дело2035/1991
г., с който М.Л.Е. дарявала на своята майка Л.Д.Т. ½ ид.ч от собствения
си имот ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****. В тази връзка двете ответници
са съсобственици на посочения имот при ½ ид.ч. за всяка от тях от
правото на собственост.
Съгласно чл. 32
и чл. 33 Общи условия, одобрени от ДКЕВР с решение от 03.02.2014 г., сумите по
фактурите следва да се заплащат в 30-дневен срок от публикуването им
интернет-страницата на продавача-както месечните, публикуват се по същия начин
и изравнителните сметки, като обезщетение за забава се дължи след изтичане на
срока за плащане на сумата по изравнителната сметка.
Съгласно чл. 32
и чл. 33 от ОУ, одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г., задълженията следва да се
платят се дължи след изтичане на 45 дни от изтичане на периода, за който се
отнасят.
С приетото по
делото заключение по съдебно-техническата експертиза, която съдът кредитира
като обоснована, мотивирана и правилна, вещото лице, след запознаване с
представените по делото документи и проверки при ищеца, е посочило, че в
топлоснабдения имот - ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „***** не се доставя
топлинна енергия за отопление, а само такава за сградна инсталация и битово
горещо водоподаване. ТЕ за БГВ се начислявала по показанията на два броя
водомера, монтирани в имота за топла вода. За процесния период абонатът е
осигурил реален достъп за отчет на уредите за търговско измерване, а главните
отчети на фирмата за дялово разпределение са подписани от абоната към датите на
проверките на 28.04.2015 г., 12.05.2016 г. и 17.05.2017г. Експертизата е
установила, че сумите за отдаваната ТЕ за сградна инсталация са начислявани от
фирмата за дялово разпределение за отопляем имот 200.00 куб.м. В тази връзка
заключението на вещото лице е, че заложените в подробните изравнителни сметки
количества и стойности на доставяната в имота топлинна енергия съответства на
данните от отчетената топлинна енергия през общия топломер. Разпределението на топлинната енергия в имота
е извършвано в съответствие с нормативните разпоредби и закони. Вещото лице е
констатирало, че стойността на реално потребената енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. е в общ размер на 1480.51 лева, по фактурирани
от ищеца суми и коригирана с резултата от изравнителните сметки.
За дължимата
според съдебно-техническата експертиза сума за топлинна енергия в размер от 1480.51
лева не са извършвани плащания от страна на ответниците Т. и Е. съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира като
обоснована, мотивирана и правилна.
По правилността
на решението в обжалваните части:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. с 415 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 86 от ЗЗД – иск за установяване на
съществуване на вземане за обезщетение за забава на плащането на цената на
дялово разпределение на топлинна енергия, за които е издадена заповед
за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК. За да се уважи този
иск по делото следва да се установи, че за процесния период ищецът е носител на
вземане срещу ответника за цена на дялово разпределение на топлинна енергията в сградата, че ответникът е изпаднал в забава на
плащането ѝ.
От приложеното
заповедно дело се установи, че по заявление по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно
производство, по което е издадена заповед и с нея е уважено искането на
заявителя „Т.С.“ ЕАД длъжниците да му заплатят в условията на разделна
отговорност по равно стойността на потребена топлинна енергия и
цена на дяловото й разпределение за процесния имот за процесния период в
размерите на процесните суми, обезщетения за забава върху отделните главници,
за които е предявен иска за топлинна енергия и за лихва върху нея,
като възраженията срещу заповедта са депозирани в срок, а заявителят в срока
по чл. 415 от ГПК е
предявил установителните искове.
Решенията на СРС
и заповедта за изпълнение са надлежно издадени от компетентен съд и не са
нищожни или недопустими. Нищожен е съдебен акт, постановен от лице, което няма
съдийска правоспособност или е постановено от незаконен състав (напр.
еднолично, вместо от съдебен състав). Нищожен е съдебен акт постановен по
предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт напр. когато
делото, решено по реда на ГПК не е гражданско, както и акт по спор, който е
извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд, тъй
като е в изключителната компетентност на чуждестранен съд. Нищожен е устно
постановен съдебен акт, ако е предвидено в закона да се постанови в писмена
форма или съдебен акт, изготвен в писмена форма, но останал неподписан, когато
липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от
членовете на съдебния състав да го подпишат / решение № 391 от 16.06.2009 г по гр.
д. № 2525/2008 г, ГК, ІІ ГО на ВКС на РБ /. Нищожен е и съдебен акт, който е
напълно неразбираем и от който не може да се изведе правораздавателно
волеизявление.
В случая не е
налице нито един от посочените случаи и решенията на СРС и заповедта за
изпълнение не са нищожни. Издаването на заповед за изпълнение и на решения
по чл. 422 ГПК са
от компетентността на граждански районен съд. Районният съдия разполага с
правораздавателна власт като съдия по процесния спор и не са нарушени
положителни или отрицателни процесуални предпоставки. По делото не е доказано
районният съдия да е проявил предубеденост и пристрастност по отношение на
въззивника. Съдебните му актове имат необходимото съдържание и са мотивирани.
Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и исковата молба не са нередовни – налице са
надлежни основание и петитум на исковете и между тях няма противоречия.
Предметът на исковете по чл. 422 ГПК съответства на предмета на
заповедта за изпълнение. Ответникът е имал възможност и е възразил срещу
заповедта за изпълнение, поради което и е /било/ висящо настоящото исково
производство.
Българската
уредба на заповедното производство съответства на международните стандарти и на
правото на ЕС и дава необходимите възможности на ответника да осъществи правото
си на защита. Заповедното производство е част от законодателството на повечето
европейски страни и винаги е уредено като едностранно в частта за подаване на
заявлението и издаване на заповед за изпълнение. Целта на заповедното
производство е да се избегне водене на искови производства за безспорни
вземания, а при подаване на възражение от ответника се преминава към общия
исков ред и производството вече е двустранно.
Действащата към
периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която ги
урежда, се съдържа в Закона за енергетиката (ЗЕ),
и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени
общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в един централен
и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя, без да е нужно
потребителят изрично и писмено да ги е приел. Съгласно разпоредбите на ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139-148 от ЗЕ и в действалите към
процесния период Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за
топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ,
бр. 34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите
части и топлинна енергия за отопление на имотите,
а съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички носители
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители
на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според ал. 2 на същия текст
когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са
длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от
тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение, като съгласно
ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за потребители на топлинна енергия до
датата на прекратяване на топлоснабдяването.
По аргумент
от чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и
чл. 76 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. следва и че потребителите в сграда
- етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура остават потребители
на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат
заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение № 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело № 11361/2005 г. на 5 чл.
състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал. 5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в
имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител. Съдът приема, че по делото е установено че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия, както и че е дружество, регистрирано по Търговския закон и вписано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията, с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Съдът приема за
установено, че ответниците са клиенти на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153 от ЗЕ съответно
потребители на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ЗЕ (отм) и между страните е
налице облигационна връзка за доставка на топлинна енергия по договор за
покупко-продажба при Общи условия. Това обстоятелство се установява от
приложения и приет без възражения от страните нотариален акт за дарение на имот
№ 104, том XI дело2035/1991 г., по силата на който М.Л.Е. и Л.Д.Т.
са съсобственици на топлоснабдения имот ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****
при ½ ид.ч. за всяка от тях от правото на собственост. При обосноваване
на тези изводи районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна
норма, поради което и съобразно ограниченията по чл. 269 от ГПК въззивният съд приема
същото за установено по делото.
Съдът приема за
установено по делото с оглед ценените по реда на чл.202 от ГПК заключения на
неоспорените съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, че ищецът е
носител на вземания срещу ответниците, които му дължат поотделно и по равно сумите
от по 747.86 лева, представляваща главници за стойността на доставена и
потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за
топлоснабден имот – ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****, ведно със
законните лихви върху главниците, считано от датата на депозираното заявление
по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумите; сумите
от по 133.36 лева, представляващи обезщетения за забава върху двете главници за
периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г.; сумите от по 37.63 лева, дължими за
услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г.,
ведно със законните лихви върху главниците, считано от датата на депозираното
заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на
сумите; сумите от по 8.62 лева, представляващи лихва за забава върху двете
главници за услугата дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до
20.04.2018 г.
Съдебно-счетоводната
експертиза установява, че за претендираните дължими суми за очертаните периоди
липсват плащания и такива не са налице. Двете
експертизи по делото са допуснати в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост на специални знания в
съответните области на науката, в това число и относно изчисленията по
нормативно установените формули, в които са заложени технически показатели,
като същите не са изготвени само по документи, едностранно издадени от ищеца, а
въз основа на документите за главния отчет, който е подписан от потребител,
установяващ действителното количество потребена енергия,
съгласно снетите показания по уредите за разпределение за процесния период,
които документи са приети по делото. По делото са приложени и приети и
съобщения към фактурите за процесния период. Въззивната
инстанция приема, че след като е установена
доставката на топлоенергия в топлоснабдения имот, ответниците дължат заплащането
ѝ без значение дали ищцовото дружество е издало фактури за тези доставки.
Насрещното задължението за заплащане на топлинна енергия произтича от доставката ѝ до топлоснабдения
имот, а не от фактурирането ѝ. Доводите на ответниците за допуснати от
първата инстанция нарушения на процесуалните правила и необоснованост на
постановеното решение при обсъждане събраните в производството доказателства, съдът
намира за неоснователни. Съставените от ищеца първични счетоводни документи за
начислените от ищеца съобразно разпоредбите на ЗЕ прогнозни количества ТЕ за
битови нужди не налагат полагане на подпис от потребителя, не противоречат на
правилата на цитирания нормативен акт, както и на правилата на Закона за
счетоводството, в какъвто смисъл са и дадените от вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза констатации. Както е посочил последният
начислените задължения на ответниците се основават не само на прогнозно
начислените стойности за потребление, а и на реално извършени отчети на
средствата за дялово разпределение на потребената от абонатите ТЕ, за което са
съставени надлежни документи с подпис на потребителя.
При
така установеното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваните части.
Въззивната
инстанция намира, че релевираните възражения във въззивната жалба оплаквания,
включително и възражението за изтекла погасителна давност, поддържано и в
писменото становище на служебния защитник - адв. Петкова от първоинстанционното
производство са преклудирани на основание постановките на т.4 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по
тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са били заявени своевременно
в депозираните по делото писмени отговори на исковата молба по чл.131 от ГПК. Правото на ответника да направи възражение за
погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор
на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК –
аргумент от Решение № 85 от 17.06.2011 г.
на ВКС по т. д. № 682/2010 г., II т. о., ТК.
Съгласно Решение № 48 от 25.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2013 г., I г. о.,
ГК, преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за
факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право.
В тази връзка според Решение № 53
от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4041/2013 г., I г. о., ГК и по аргумент
от основание постановките на т.4 от ТР
1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС възраженията на ответника срещу предявения иск поначало
се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път
пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и
придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната
инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила
(например нарушаване на правото ѝ на участие в първоинстанционното
производство) не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В настоящия случай
не се установява нарушаване на съдопроизводствените правила на ГПК от
първоинстанционния съд, доколкото Е. и Т. са участвали по делото с подаване на
писмени отговори на исковата молба по чл.131 от ГПК, нито се установяват нарушения,
свързани с разпределение на доказателствената тежест с определението по чл.140
от ГПК. По тези съображения, възражението за изтекла придобивна давност от
въззивната жалба не може да се релевира за първи път.
В
заключение въззивната инстанция не споделя възраженията за отвод на съдебния
състав, поддържани във въззивното производство от процесуалния представител на
въззивниците по следните съображения. Решаващ орган на настоящото гражданско
производство е съдът. Процесуалният закон регламентира по императивен начин
задължението на всеки съдия, разглеждащ съдебни производства с искания за
защита, да бъде обективен, безпристрастен и независим. Тези нормирани от
конституционния законодател ценности във всяка правова и демократична държава,
намират опора в регламентацията им в множество международно правни договори със
значителна тежест в международното наказателно право. Решенията на съда по
гражданското производство срещу процесните страни се основават единствено и
само на доказателствата по делото, императивния процесуален и материален закон
и по вътрешно убеждение на съдебния състав, основано и обосноваващо се от
обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата на предявеното
спорно материално право от фактическата и правна страна при зачитане на
принципите на състезателност, равнопоставеност и правото на защита. Този
съдебен състав не се влияе от съдебните критики и становища на страните срещу
членовете на съдебния състав. По делото не са налице данни, че съдът е повлиян
или се повлиял, или че ще се повлияе от критиките и становищата на страните,
доколкото всеки магистрат с оглед публичността на своята позиция в обществото,
съгласно практиката на ЕСПЧ, е задължен да понася всякаква критика, дори и
по-силно изразена такава от страните и членовете на обществото. Нещо повече,
съгласно практиката на ЕСПЧ магистратите,
дори следва да бъдат подлагани на засилена критика, каквато е и идеята при
тълкуването на Решение на ЕСПЧ „Обершлик
срещу Австрия“ от 23.05.1991 г., дори според същото решение при свободата
на словото съществуват граници на допустима критика срещу лица, заемащи
публични държавни длъжности. Въззивната инстанция приема възраженията и
критиките на адвокат В.Я. от провелото се на 07.04.2022 г. съдебно заседание
към съдебния състав, са допустими съгласно практиката на ЕСПЧ, но същите не
влияят и не могат да влияят по никакъв начин на независимостта и
безпристрастността на решаващия съдебен орган. Съдебният състав няма нищо
против личността на защитника адвокат В.Я. или останалите страни по делото, тъй
като съдът е властен да преценява само определени юридически факти във връзка с
предмета на делото, с оглед събраните доказателства и приложимият материален и
процесуален закон. По делото са налице безспорни доказателства, че съдът е
безпристрастен, обективен и независим по установените от ЕСПЧ обективен и
субективен критерий – аргумент от решението по делото Пиерск от 1982 г. на
ЕСПЧ. Безпристрастността означава липса на предубеждение или пристрастие, при
което съдиите от въззивната инстанция са проявили висок за позицията си на
магистрати професионализъм, уважение към страните и търпение. Това е така,
защото съдилищата следва да внушават доверие спрямо всяка от страните. Съдът е гарантирал, при спазване на
принципите на ГПК, провеждането на състезателен процес в условията на
равнопоставеност и зачитане на правото на защита. Тези принципи и постулати
действат до приключването на гражданското производство с влязъл в сила съдебен
акт, като те предопределят провеждането на справедлив съдебен процес на
основание чл. 6 от КЗПЧОС и съгласно решението на ЕСПЧ по делото Барбера,
Месегий и Жабардо срещу Испания от 1988 г.
Доколкото
мотивите на СРС съвпадат с тези на въззивния съд, решението следва да се
потвърди в обжалваната му част.
По отговорността
за разноски пред СГС:
На
основание чл. 78, ал. 3 и ал.
8 от ГПК на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева за изготвен отговор на
въззивната жалба.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 175788 от 25.07.2019 г. на
СРС, II ГО, 75 състав по гр.д. № 67149/2018 г. в частта, с
която е признато за установено по отношение на ответницата Л.Д.Т., че дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД по предявените положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1. пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 740.26 лева, представляваща главница за стойността
на доставена и потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140, находящ се в гр.София, ж.к. „*****,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозираното
заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата; сумата от 130.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г.; сумата от 37.63 лева,
дължима за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2017 г., ведно със законните лихви върху главницата, считано от датата на
депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата и сумата от 8.60 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за услугата дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до
20.04.2018 г. и в частта, с която е признато за установено по отношение на
ответницата М.Л.Е., че дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1.
пр.1 от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 740.26 лева,
представляваща главница за стойността на доставена и потребена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот – ап.140,
находящ се в гр.София, ж.к. „*****, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК - 14.06.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата от 130.00 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до
20.04.2018 г.; сумата от 37.63 лева, дължима за услугата дялово разпределение
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законните лихви върху
главницата, считано от датата на депозираното заявление по чл.410 от ГПК -
14.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 8.60 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за услугата дялово
разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 20.04.2018 г., за които суми е
издадена на 26.07.2018 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. №39534 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО,
75 състав, както и в частта на присъдените разноски.
ОСЪЖДА М.Л.Е., ЕГН: ********** и Л.Д.Т., ЕГН: **********
с адрес *** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *****със седалище и адрес на
управление *** на основание чл.273 от ГПК вр. чл.78, ал.3 от ГПК общо сумата от
50.00 лева за сторените в производството разноски за юрисконсулт.
Решението е
постановено с участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ООД.
Първоинстанционното
решение в останалата си част е необжалвано и е влязло в законна сила.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.