Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 14.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 21.10.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Г.
В.
Иванова
при участието на секретаря Цветанка Павлова, разгледа докладваното
от съдия Г. въззивно гражданско дело № 254 по описа на съда за 2020 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
С решение № 216/06.12.2019г., постановено
по гр.д. № 753/2018г. по описа на Самоковския районен съд, е отхвърлен предявеният от И.В.П. срещу ответниците Й.П.Х., Г.Я.С.
и Х.Г.С. установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване правото му на
собственост върху 1/18 идеална част от поземлен имот с идентификатор
83243.7.317 (без построената в този имот жилищна сграда), с площ по скица от
444 кв.м., при граници - УПИ № № 83243.7.263, 83243.7.318, 83243.9.220,
83243.9.53 и 83243.7.316, както и претенцията по чл. 537 ал. 2 от ГПК за
обезсилване на констативен нотариален акт № 78 т. I, рег. № 1255, нот. дело № 71/2015г., за 1/18 идеална
част от признатата с този нотариален акт собственост върху същия имот в полза
на отв. Х., а също и е отхвърлен предявеният иск за недействителност на договора
за продажба на недвижим имот, сключен на 28.04.2015г., обективиран в нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 82 т. I, рег. № 1292 нот. дело № 79/2015г.
Настоящото производство е
по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по
въззивна жалба на И.П. срещу горното решение. Жалбоподателят счита обжалвания
съдебен акт за неправилен. Описва обстоятелствата по делото. Изтъква
наследственото правоприемство от П. М. К.. Оспорва извода на първоинстанционния
съд, че не се установявало, К. да е притежавал приживе процесния недвижим имот.
Твърди, че съдът не му бил указал, че не сочи доказателства за този релевантен
факт. Счита, че това съставлява съществено нарушение на процесуалното правило
на чл. 146, ал. 2 от ГПК. Навежда довод, че, ако бил получил такива указания,
би могъл да ангажира доказателства - напр. експертиза за идентичност на
имотите. Намира обжалваното решение и за необосновано поради превратно
тълкуване на събраните по делото доказателства. Сочи, че имотът бил придобит
през 1914г. от М. С., а впоследствие – по силата на доброволна делба между
неговите наследници – попаднал в патримониума на П. К., който получил всички
имоти на наследодателя, с изключение на изрично описаните в т. 1 – 6. Счита за
доказано правото на собственост на К. върху процесния имот, като нямало данни,
същият да се е разпоредил с него преди смъртта си през 1977г. Оспорва
възражението на отв. Х., че е собственик на имота. Твърди, че през 1984г. в
неин дял били поставени единствено построените в имота плевня и навес, но не и
самият поземлен имот. Намира за доказано придобивното си основание върху 1/18
ид.ч. от имота с идентификатор
83243.7.317 и моли съда да отмени обжалваното
решение, като постанови ново такова, с което уважава предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от тримата
ответници, с който същите оспорват жалбата. Навеждат довод, че същата е просрочена.
Считат за недоказано, че общият наследодател е бил собственик на процесния
поземлен имот. Изтъкват, че със съдебно решение от 16.03.1984г. в дял на Х. били
поставени само обор и плевня с навес. От този момент имотът бил владян и
ползван само от нея и нейното семейство в продължение на 40 години, а след
продажбата му – от ответниците Г. и Х. С.. Позовават се на ТР № 11/2013г. на
ВКС, ОСГК, както и на показанията на разпитаните по делото свидетели. Изразяват
становище за пороци на договора за доброволна делба. Молят съда да прекрати
производството по делото, а при условията на евентуалност – да потвърди
обжалваното решение. Претендират разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява.
Представлява си от адв. Г., който
поддържа жалбата, и от адв. Кирянов, който моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови
ново такова, с което уважава ищцовата претенция. Позовава се на приетото във
въззивното производство заключение по СТЕ, съгласно което процесният имот не е
идентичен с имотите, описани в решението от 1984 г. за съдебна делба. Намира възражението
на ответната страна за недоказано. Счита, че се установявали вещни права на
доверителя му върху имота и претендира, искът да бъде уважен. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар на пълномощника на ответниците.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемите не се явявт.
Представляват се от адв. Г., която поддържа
отговора и оспорва жалбата като неоснователна. Заявява, че Й.Х. е получила в
дял само сграда – плевня и навес. Изтъква, че, съгласно заключението по СТЕ, на
всички съделители са се паднали имоти в регулация, с изключение на Х., чиято
сграда е извън регулация. Счита за доказано придобиването на имота давност.
Навежда довод, че приобретателите Г.С. и Х.С. се явяват добросъвестни
собственици, които продължават да владеят имота явно, несъмнено и спокойно.
Същевременно свидетелите не били виждали в имота да влиза ищецът или родителите
му. Прави извод, че имотът се е владял единствено и само от въззиваемите. Моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски – адвокатски хонорар.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и
пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
С определение № 283/08.06.2020г. въззивният съд допуснал
съдебно- техническа експертиза със задачи, да проследи регулационния статут на
процесният УПИ с идентификатор 83243.7.317, както и да установи, дали този имот
е идентичен с някой от поземлените имоти, описани в нотариален акт № 230 (респ.
рег. № 1148) от 14.10.1914г., договор за доброволна делба от 29.06.1951г., и
протокол от 16.03.1984г. за съдебна делба по гр.д. № 565/1982г. на Самоковския
районен съд, намиращи се на л. 14, 15, 40 и 41 от гр.д. № 753/2018г. по описа
на Самоковския районен съд.
Съгласно приетото по делото заключение по тази
експертиза, процесният УПИ с идентификатор 83243.7.317 е идентичен с парцел V-317 по регулационния план на с. Ш., одобрен със
заповед № ЛС-01-126/16.03.1992г., и е създаден именно с този регулационен план.
Вещото лице не е установило идентичност между процесния имот и някой от
имотите, описани в нотариален акт № 230 (респ. рег. № 1148) от 14.10.1914г. или
в договор за доброволна делба от 29.06.1951г. Със сигурност заявява, че имотът
не е идентичен с никой от имотите, описани в Решение от 16.03.1984г. за съдебна
делба по гр.д. № 565/1982г. на Самоковския районен съд. Категорично сочи, че
процесният имот е извън тази делба.
При така установената фактическа обстановка, съдът
намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове. Неоснователно
е възражението на въззиваемите за просрочие на въззивната жалба. Видно от
клеймото върху пощенския плик, с който същата е била изпратена до съда,
подаването й е станало в последния ден от двуседмичния срок за обжалване –
13.01.2020г.
ІІI. По
същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените
от районния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на изложените в
жалбата доводи, следва да се отбележи следното:
Неоснователно
жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал съществено
процесуално нарушение като не му указал, че не сочи доказателства, дядо му П. К. да е притежавал приживе процесния недвижим имот. Според
настоящия съдебен състав, съдът дължи даване на такива указания само в случай,
че страна по делото не сочи никакви доказателства за твърдян от нея факт. И
обратно – ако страната е ангажирала доказателства в подкрепа на твърденията си,
но съдът ги намира за недостатъчни да докажат тези твърдения, той няма
процесуално задължение да дава съответни указания на страната, тъй като
преценката на доказателствата е въпрос по съществото на спора и се извършва
едва при постановяване на крайния съдебен акт по делото в съответната
инстанция. В случая ищецът е бил представил доказателства в подкрепа на
твърденията си, поради което съдът не е следвало да му дава указания, че те са
непълни и негодни да докажат исковата му претенция. Съответно, това поведение
на първоинстанционния съд не съставлява процесуално нарушение.
Неоснователен
по същество е и доводът на жалбоподателя, че, ако е бил получил надлежни
указания, той би имал възможност да ангажира експертиза, с която да установи
идентичност между процесния имот и поземлените имоти, предмет на н.а. № 230/2014г.
и на Договор за доброволна делба от 29.06.1951г. Във въззивното производство е
допусната експертиза именно с такива задачи, но експертното заключение по нея
не доказва това твърдение на ищеца. Точно обратното: вещото лице заявява, че не е установило идентичност
между процесния имот и някой от имотите, описани в нотариален акт № 230 (респ.
рег. № 1148) от 14.10.1914г., договор за доброволна делба от 29.06.1951г.
Също така
неоснователно жалбоподателят оспорва извършения от СРС анализ на останалите доказателства
и, въз основа на тях, счита за установено, че процесният имот бил придобит през
1914г. от М. С. по силата на н.а. № 250/2014г., а, по силата на Договор за
доброволна делба от 29.06.1951г., неговият наследник П. К. получил в дял всички
притежавани от наследодателя имоти (с изключение на описаните в т. 1 – 6 от
договора), намиращи се в землището на с. Шипочан, в това число – и процесния
имот. Според настоящия съдебен състав, цитираните от жалбоподателя доказателства
не обосновават тези негови твърдения. От
текста на договора за покупко- продажба, обективиран в н.а. № 230 от 1914г. е
видно, че М. К. С. придобива три земеделски имота в землището на с. Ш. (нива 6
дка., харман 7 дка. и градина 2 ара в местности „Над селото“ и „Под селото“)
като от тяхната индивидуализация не може да се направи извод за някаква връзка
с процесния имот (л. 15 от първоинстанционното дело). От друга страна, предмет
на Договора за доброволна делба от 29.06.1951г. са повече на брой имоти и с по-
голяма обща площ в землището на същото село (вкл. в други местности – „Валого“,
„Мосто валог“, „Карауло“, „Граго“), като точно П. К. получава „всички останали
недвижими и движими имущества находящи се в землището на с. Ш.“ (л. 14 от
първоинстанционното дело). Тази индивидуализация на имотите, както и неясното посочване
на „всички останали движими и недвижими имущества“, не позволяват да се направи
несъмнен извод, че процесният имот е именно част от имотите, придобити от М. С.,
респ. че при доброволната делба се е паднал в дял именно на дядото на ищеца – П.
К.. Поради това не може да бъде споделен и крайният извод на ищеца, че било безспорно
установено правото на собственост на П. К. върху имота, както и че същият не се
бил разпоредил с него до смъртта си през 1977г.
С оглед недоказване
право на собственост на наследодателя на ищеца върху процесния имот, неоснователен
се явява предявеният иск за собственост върху този имот, основан на
наследствено правоприемство.
На последно място, обективно
верен, но ирелевантен за изхода на делото е фактът, че с делбеното съдебно
решение от 16.03.1984г. в дял на ответницата Й.Х. били поставени единствено
сгради, но не и поземленият имот, в който са построени. Този факт изключва
единствено възможността за придобиване на процесния имот от Х. по наследство,
но в настоящото производство тя се легитимира като негов собственик не по
силата на наследствено правоприемство, а поради придобиването му по давност
(виж. Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно
владение – л. 5-6 от първоинстанционното дело). Давността е оригинерен
придобивен способ, поради което за придобиването на спорното право от страна на
Х. е ирелевантно, дали П. К. е бил собственик на процесния имот, както и дали
при делбата на неговото наследство, имотът се е паднал в дял на Х..
Други доводи не са наведени от жалбоподателя, поради
което и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд не е длъжен
служебно да формулира и обсъжда такива.
По тези съображения съдът намира, че въззивната жалба
е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Единствено за пълнота на
изложението и изцяло в хипотетичен аспект, съдът намира, че, дори да беше
доказано, че процесният имот е бил собствен на П. К., искът също би бил неоснователен
поради следните съображения: с оглед изричното становище на в.л. П., че
процесният имот не е идентичен с никой от имотите, описани в Решение от
16.03.1984г. за съдебна делба по гр.д. № 565/1982г. на Самоковския районен съд,
в този хипотетичен случай би следвало да се приеме, че той е останал неподелен
между наследниците на П. К., т.е. е останал съсобствен между всички тях. Тогава
ищецът наистина би притежавал право на собственост върху 1/18 част от него, но го
е изгубил поради придобиването му по давност от отв. Х.. След като тя вече
разполага с нотариален акт за собственост върху имота, придобит по давностно
владение, доверието в извършената от нотариуса проверка размества
доказателствената тежест и, съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, в тежест на оспорващата акта страна е да
обори неговите констатации за принадлежността на правото на собственост. По
настоящото дело това не е направено. Съответно, признатото на Х. изключително
право на собственост върху целия имот изключва претендираното от ищеца право
върху 1/18 ид.ч. от него, дори действително да го е притежавал.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, в полза на въззиваемите следва да се присъдят направените от тях
разноски във въззивното производство.
Такива се установяват в размер на 1000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение,
удостоверено с договора за правна защита и съдействие.
Във връзка с това съдът намира за неоснователно
възражението на насрещната страна за прекомерност на това възнаграждение. На
първо място, следва да се има предвид, че то е заплатено за осъществено
процесуално представителство на три лица. На второ място, с оглед
обстоятелството, че защитаваният материален интерес в производството е под 1000
лв., минималният размер на възнаграждението за всяко от представляваните лица е
300 лв., т.е. общо 900 лв. Следва да се има предвид, обаче, че всяка страна има
право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би
защитил интересите й, като не може да се очаква, той задължително да оценява
труда си по минималните цени от НМРАВ. Възможно и нормално е, с оглед
предоставяното качество на услугата, адвокатът
да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. за уникална квалификация на адвоката. В случая
заплатеното адвокатско възнаграждение не надхвърля тази граница, поради което
не може да се приеме за прекомерно, и следва да бъде присъдено в пълен размер.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
216/06.12.2019г., постановено по гр.д. № 753/2018г. по описа на Самоковския
районен съд.
ОСЪЖДА И.В.П.
с ЕГН ********** да заплати на Й.П.Х. с ЕГН **********, Г.Я.С. с ЕГН **********
и Х.Г.С. с ЕГН ********** сумата 1000 лв. – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.