№ …………….
гр. София, 23.03.2018г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, VІІІ въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на седми март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
мл. съдия АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ
при секретаря Гергана Цветкова и в
присъствието на прокурора Д. Младенов, като разгледа докладваното от съдия Мумджиева
ВНОХД № 542 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 26.06.2017 г. по НОХД № 5973/2015 г. на Софийски районен съд (СРС) –
Наказателно отделение (НО), 97-ми състав, подсъдимият Б.П.А. е признат за виновен за това, че в периода
от 08.09.2013г., до 26.09.2013г. в гр.София в условията на продължавано престъпление
с цел да набави за себе си или други го имотна облага, възбудил и поддържал у Д.А.Р.,
Г.В.А., В.Й.В. заблуждение, че ще им продаде лек автомобил марка БМВ, модел 530
дизел и с това им причинил имотна вреда в общ размер на 2200лв., като деянието
е извършено в условията на опасен рецидив, поради което на основание чл.211, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.26,
ал.1, вр. чл.29, ал.1 б. „а”, „б”, вр. чл.54, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от
свобода“ в размер на пет години, което да се изтърпи при първоначален строг
режим.
С така постановената присъда съдът е осъдил подсъдимия
А. да заплати на В.Й.В. с ЕГН: ********** сумата от 500.00лв. представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди от деянието, за което е осъден,
ведно със законната лихва от 26.09.2013г. до пълното ѝ изплащане, както и
да заплати направените разноски по делото в размер на 137,63лв., по сметка на
СДВР и 50.00лв. по сметка на СРС.
Недоволен от така постановената присъда е останал
подсъдимият А., който чрез служебно назначения му защитник – адв. Б.А., САК, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, подал
въззивна жалба и допълнение към нея. В последните се излагат доводи на несъгласие с постановената
присъда на районния съд. Твърди се, че от събраните в хода на съдебното
следствие доказателства не може по категоричен начин да бъде доказано, че
именно подсъдимият А. е извършител на вмененото му обвинение, като се излагат
подробни аргументи в тази насока. Посочва се, че в хода на съдебното
производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които
са довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Прави се искане
постановената присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за разглеждане
от друг състав на първоинстанционния съд. Алтернативно се прави искане за
намаляване размера на наложеното наказание.
С подадената жалба не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивния съд.
В разпоредително заседание от 06.02.2018 г.,
въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след като се е запознал с въззивната
жалба, допълнението към нея и с приложените по делото материали, е преценил, че
за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага повторен
разпит на подсъдимия и/или свидетели, както и изслушване на вещи лица, като в
този смисъл е счел, че за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция
по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото в случая не се
налага провеждане на въззивно съдебно следствие.
В откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция, проведено на 07.03.2018 г. защитникът на подсъдимия – адв. А. изразява становище, че в допълнението към
въззивната жалба е изложила подробни аргументи касателно
обжалвания първоинстанционен акт, като моли съда след като съобрази същите да
уважи едно от трите алтернативно направени искания.
Прокурорът
намира депозираната въззивна жалба за напълно неоснователна. Изразява становище,
че правилно първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен, като е
наложил справедливо наказание. Застъпва твърдение, че не е налице съмнение, че
когато подсъдимият е взимал капаро за въпросните автомобили, не е имал никакво
намерение да достави автомобилите, като в този смисъл са показанията на
свидетелите В., Р.и А.. Според представителя на държавното по делото се
доказва, че именно подсъдимият е автор на инкриминираното деяние, доколкото са
налице подписани от него документи (с оглед заключението на графическата
експертиза). Твърди се, че всички ангажирани доказателства сочат за вината на
подсъдимия. По отношение на наложеното наказание предвид факта, че подсъдимият
е осъждан и е извършил деянието при опасен рецидив, според прокурора
първоинстанционният съд е наложил справедливо наказание, като моли присъдата да
се потвърди в цялост.
Повереникът
на частния обвинител и гражданския ищец В.В. – адв. К. поддържа изложеното от представителя на СГП. Счита
първоинстанционния съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което моли
да бъде потвърден.
Подсъдимият А.
се придържа към казаното от адв. А.. В последната си
дума моли да бъде отменена постановената от СРС присъда.
Настоящият
съдебен състав, след като обсъди изложените доводи, доказателствата по делото и
в пределите на проверката по чл.314, ал.1 от НПК, намира за установено
следното.
Жалбата,
депозирана от защитника на подсъдимия, в частта, в която се иска отмяна на първоинстанционната
присъда поради допуснато съществено нарушения на процесуалните правила,
независимо от обстоятелството, че не е мотивирана с конкретни съображения за
това, се явява основателна.
Въззивната
инстанция въз основа на императивно вмененото ѝ задължение да извърши
цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт, намери, че при
първоинстанционното разглеждане на делото е допуснато съществено неотстранимо
нарушение на процесуалните правила, което обосновава отмяна на
първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд.
При
постановяване на присъдата първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение, изразяващо се във вътрешно противоречие между диспозитива и мотивите
на присъдата, доколкото в диспозитива на постановения акт не фигурира датата 12.09.2013
г., на която в мотивите към присъдата се сочи, че подсъдимият е извършил
конкретно описано престъпно деяние, част от състава на продължаваното
престъпление, за което последният е признат за виновен и наказан от страна на първия
съд.
В
диспозитива на присъдата решаващият съд е отразил, че признава за виновен
подсъдимия за това, че в периода от 08.09.2013г., до 26.09.2013г. в гр.София в
условията на продължавано престъпление с цел да набави за себе си или други го
имотна облага, възбудил и поддържал у Д.А.Р., Г.В.А. и В.Й.В. заблуждение, че
ще им продаде лек автомобил марка БМВ, модел 530 дизел и с това им причинил
имотна вреда в общ размер на 2200лв., като деянието е извършено в условията на
опасен рецидив, без обаче конкретно да е описал съставомерни признаци на
престъпната деятелност по чл.211, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, за която подсъдимият А. е признат за
виновен и за което му е наложено наказание (не са посочени броя на деянията,
съставляващи продължаваното престъпление, датите на осъществяването им, както и
каква имотна вреда е била причинена конкретно при всяко едно от тях).
В мотивите
на присъдата решаващият съд, е приел, че са били налице три деяния, с който подсъдимият
е осъществил състава на чл. 211, вр. чл.209, ал.1 от НК, в условията на продължавано престъпление по смисъла на чл.26 от НК, като
конкретно е посочил датата на осъществяване на деянията, както и в какво се
изразява всяко едно от тях. Видно от съдържанието на мотивите към присъда прави
впечатление, че освен фигуриращите в диспозитива на последната дати 08.09.2013
г. и 26.09.2013 г., за пръв път в мотивите на акта се повява и датата
12.09.2013 г., на която се сочи, че подсъдимият е извършил конкретно описано
престъпно деяние, част от състава на продължаваното престъпление. Предвид
констатираното противоречие между диспозитив и мотиви настоящият съдебен състав
намира, че не е ясна волята на контролирания съд относно съдържанието на
продължаваното престъпление, за което подсъдимият е признат за виновен и му е
наложено наказание.
Въпреки
условното си разделение на диспозитив и мотиви, присъдата представлява единен
краен акт на решаващия съд, състоящ се от диспозитив и мотиви. Мотивите са
логическо продължение на диспозитива, като двете заедно съставляват посоченото
единство. Мотивите към съдебния акт следва да обективират вътрешното убеждение
на съда, изразено с диспозитива на акт, както и недвусмислено
да изясняват волята на решаващия съд. Необходимостта от пълно съответствие
между диспозитива на присъдата и мотивите към него се основава на принципа на
логическо правно и фактическо единство на постановения съдебен акт, за да се счита
последният за правилен, законосъобразен и убедителен. Постигането на посочените
изисквания е възможно само като се съблюдава посоченото единство между
отделните части на присъдата. В конкретния случай, не е налице такова единство
като по отношение съставомерните признаци на престъпната деятелност, за която
подсъдимият е признат за виновен, е налице противоречие между мотивите и
диспозитива на присъдата (в диспозитива не фигурира дата 12.09.2013 г, броя на
инкриминираните деяния, както и в какво се изразява всяко от тях). С
допуснатото вътрешно противоречие между диспозитива и мотивите на постановената
присъда, освен, че волята на решаващия съд е останала неясна за страните, са
били ограничени процесуалните права на подсъдимия, по-конкретно, правото му на
защита – да разбере в извършването на какво конкретно престъпление, е признат
за виновен и наказан. Предвид изложеното първоинстанционният съд е постановил
окончателния си съдебен акт при съществено нарушение на процесуалните правила,
довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, като от друга страна допуснатото
от първоинстанционния съд противоречие между диспозитив и мотиви в голяма
степен лишава настоящата въззивна инстанция от възможността да извърши цялостна
проверка на постановения съдебен акт, тъй като не може да бъде установена каква
е действителната воля на контролираната съдебна инстанция.
Настоящият
съдебен състав, противно на застъпените във въззивната жалба доводи, намира, че
в конкретния случай е доказано участието на подсъдимия в престъплението, за
което е обвинен. Авторството на деянието в лицето на подсъдимия е установено от
показанията на разпитаните по делото свидетели – пострадалите В. В., Г. А. и Д.
Р., като показанията им обосновано са оценени от страна на СРС за достоверни,
доколкото са последователни, непротиворечиви, намиращи подкрепа в останалия
събран по делото доказателствен материал. Посочените гласни доказателства
кореспондират с приложените по делото писмени доказателства (ксерокопия на
типови договори за покупко-продажба на МПС и квитанции), като се потвърждават и
от назначената по делото графическа експертиза, от която се установява, че подписите
на приложените по делото договори и квитанции (удостоверяващи предадените на
подсъдимия суми) под името „продавач“ са именно на подсъдимото лице. С оглед
изложеното въззивният съд се съгласява с изводите на първоинстанционния съд в частта, в която същият е обосновал
участието на подсъдимия в тежко умишлено престъпление по чл. чл. 211, вр. чл.209, ал.1 вр. с чл.26,
ал.1 от НК. Отговорът на този въпрос е от съществено значение, тъй като в
случай на постановяването на оправдателна присъда подсъдимият реализира в пълна
степен своето право на защита. В настоящия случай обаче и доколкото не са
налице основанията за постановяването на нова, оправдателна присъда, отмяната
на първоинстанционната присъда на това основание, констатираното
от настоящия съдебен състав нарушение на процесуалните правила, не би могло да
бъде санирано от въззивната инстанция.
Съгласно константната практика на съдилищата противоречието между
диспозитив и мотиви всякога се явява отстранимо, съществено процесуално
нарушение, което ограничава процесуалното право на страните да участват
пълноценно в процеса. Това е така, защото те не могат да разберат ясно, точно и
безпротиворечиво кои факти се приемат за установени от решаващия съд и съобразно тези факти да изградят адекватна процесуална позиция. Особено
съществено това ограничение се отразява върху безусловното право на защита на
подсъдимия.
Предвид горното, доколкото допуснатото съществено процесуално нарушение не
може да бъде отстранено от настоящата въззивна съдебна инстанция, която не е
компетентна да замества волята на първоинстанционния
съд, а не са налице основания и за постановяване на оправдателна присъда, с постановяването
на която по принцип в най-пълна степен се реализира правото на защита, като се
отстраняват и такива процесуални нарушения, които са ограничили процесуалните
права на подсъдимия, то атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен, а
делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния
съд, за отстраняване и на допуснато отстранимо, съществено процесуално
нарушение, което е от категорията на очертаните в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. При
новото провеждане на съдебното заседание следва да бъдат отстранени допуснатите
съществени процесуални пороци, като производството по делото бъде завършено с
вътрешно непротиворечив, последователен и кореспондиращ във всичките си части
съдебен акт, който да дава еднозначно отговори на основните въпроси, поставени
пред съда за разрешаване, съобразно разпоредбата на чл. 301, ал. 1 от НПК.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 1, пр. 2, вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл. 348,
ал. 1, т. 2, вр., ал. 3, т. 1 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда от 26.06.2017г.
на СРС, НО, 97-ми състав по НОХД 5973/2015г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг
състав на Софийски районен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.