№ 2554
гр. Бургас, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20252120105029 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод искова молба от Д. И. Г. против „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която са предявени главен иск за нищожност на договор за кредит и
осъдителен иск за връщане на платена сума по недействителния договор.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба, с който се
оспорват исковете като неоснователни.
В съдебно заседание, проведено на ** г., съдът прие на основание чл.214, ал.1 от ГПК
изменение на размера на осъдителния иск чрез неговото увеличаване от 100 лева на 475,29
лева.
В съдебно заседание процесуален представител на ищеца не се явява. Преди
съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество, адв. И. депозира писмено
становище, с което моли съда да уважи исковете и да присъди на страната сторените по
делото разноски.
В съдебно заседание процесуален представител на ответника не се явява. Преди
съдебното заседание на ** г., процесуалният представител на ответника депозира писмено
становище, с което моли съда да отхвърли исковете.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На 11.01.2024 г. между „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в качеството на кредитор, и
Д. И. Г., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит № *** (за краткост Договора), по силата на който на Г. е отпуснат
кредит в размер на 700 лева, при договорен годишен процент на разходите (ГПР) в размер
на 49,03 %. Кредитополучателят се задължава да върне заема на 4 вноски, като първата
падежна дата е *** г. Възнаградителната лихва е в размер на 59,29 лева при лихвен процент
25,41 %. Кредитополучателят следва да върне на кредитора общо сума в размер на 759,29
лева, представляваща сбор от главницата (700 лева) и възнаградителната лихва (59,29 лева).
1
Според чл.5 от Договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„***“, в полза на кредитора. С одобряването от кредитора на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на
Договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител.
Според чл.6 от Договора извън тези индивидуални условия, за уреждане на
взаимоотношенията между страните, възникнали по повод предоставените от кредитора на
кредитополучателя потребителски кредити, се прилагат Общите условия за предоставяне на
потребителски кредити на „Фератум България“ ЕООД (за краткост ОУ).
В отговора на исковата молба ответникът признава, че договорът за гаранция е
възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, защото се касае за
допълнителна услуга, която се предоставя от трето лице по силата на отделно облигационно
правоотношение. В молба от 09.10.2025 г. ответникът посочва, че договорът за гаранция е
сключен между потребителя и „***“.
Според ОУ, съдържащи се на интернет страницата на кредитора, под „гарант“ следва
да се разбира одобрено от кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на
договор за поръчителство се задължава в полза на кредитора да гарантира изпълнението на
задълженията на кредитополучателя по Договора. Според Общи условия към договор за
гаранция (поръчителство), които се прилагат към договор за гаранция, сключен между „***“
и кредитополучател, валидни към 2024 г., които са налични на интернет страницата на
кредитора, клиентът е длъжен да плати такса на гаранта за предоставяне на гаранцията.
Точният размер на таксата за предоставената гаранция зависи от размера на кредита,
съдържащ се в договора за кредит с кредитора и в индивидуалния договор за гаранция.
Според настоящия съдебен състав независимо от употребения термин „такса“, касае се за
възнаграждение на гаранта за това, че предоставя поръчителство.
Според заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа
експертиза платените в периода от ***.2023 г. до *** г. от ищеца по Договора суми са в общ
размер на 1 175,29 лева, с които са погасени: 700 лева главница; 59,29 лева възнаградителна
лихва; 80 лева такса напомнително писмо; 336 лева услуга „***“. В съдебно заседание на **
г. експертът уточни, че сумата от 336 лева, която е посочена в заключението, че е за услуга
„***“, е получена от дружеството ответник, а впоследствие е преведена на поръчителя.
По доказателствата:
Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени доказателства и на заключението на вещото лице по
назначената съдебно-икономическа експертиза.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Предявен е установителен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1, т.10 и
т.11 от ЗПК. Предявеният осъдителен иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
По установителния иск за прогласяване на нищожност на Договора:
С петитума на исковата молба ищецът моли съда за прогласи Договора за нищожен,
като противоречащ на императивни изисквания на ЗПК, т.е. противоречие със закона. С
уточняваща молба от 31.07.2025 г. ищецът уточнява, че Договорът е нищожен и поради
противоречие с добрите нрави и като заобикалящ разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Според Решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о.,
когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на
исковете не зависи от волята на ищеца. Всички искове са предявени в условията
евентуалност, тъй като сделката не може да бъде нищожна на повече от едно основание.
Съдът е длъжен във всички случаи да разгледа основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока, като най-тежкият е противоречие на закона или заобикалянето
му, а след това е противоречието с добрите нрави.
2
В определение № ***/19.09.2025 г. съдът изрично е указал на страните, че следи
служебно за неравноправни клаузи в Договора.
От граматическото тълкуване на разпоредбата на чл.5 от Договора следва, че
кредитополучателят при кандидатстването за кредит „сам и недвусмислено“ е посочил „***“
като лице, което да предостави поръчителство. В този смисъл, още към момента на
подписване на Договора е ясно, че „кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено
от „***“ в полза на кредитора“. По аргумент от чл.5 от Договора, след като кредитът е
одобрен, то е одобрено и обезпечението (поръчителството) и уговорката, свързана с
обезпечението, не може да се отмени, т.е. ищецът дължи „такса“ на поръчителя. С оглед
горното Договорът е нищожен, поради следното:
Ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и пар. 13, т. 1
от ДР на ЗЗП. Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК Договорът следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Договорът формално отговаря на това
изискване, доколкото в него е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от
потребителя. Размерите на тези величини, посочени в Договора, не съответстват на
действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения чрез договор за
поръчителство.
Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК в „общ разход по
кредита за потребителя“ попадат всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит.
В хода на производството ответникът потвърди, че разходите за възнаграждение на
поръчителя не се включват в ГПР по кредита. Независимо че посочените разходи се дължат
на друго лице, същите са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК следва да бъдат включени в
Договора при изчисляване на ГПР.
Тъй като посочените в Договора размери на ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, Договорът не отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем
начин на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за нищожен.
Според Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о.
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията
на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на този
компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването му. Предвид изложеното, следва да се приеме, че
Договорът е нищожен, поради противоречие със закона – неточно посочване в Договора на
ГПР.
На последно място, според т.55 и т.56 от решение на 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на
СЕС с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията
си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички
3
разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че „посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“ – така
Определение № 2582 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 653/2024 г., II т. о., което е
постановено по спор между потребител и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, при който
поръчител също е „Фератум Банк“, като върховните съдии споделят извода на въззивния
съд, че договорът за кредит е нищожен поради невключване в ГПР на разходите за
възнаграждение на поръчителя. Това, от своя страна, води и до заобикаляне на максимално
предвидения размер на ГПР според чл.19, ал.4 от ЗПК – ако в ГПР се включи и
възнаграждението на поръчителя, размерът му ще надхвърли 68,95 % (5-кратният размер на
законната лихва към *** г.).
Ето защо, установителният иск следва да бъде уважен, като не подлежи на
установяване дали Договорът противоречи на добрите нрави.
По осъдителния иск:
Според чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Следователно ищецът би дължал по Договора само сумата от
700 лева главница. Установи се, че той е платил по Договора сума в размер на 1 175,29 лева
или 475,29 лева „в повече“, които са недължимо платени за такса напомнително писмо,
възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчителство.
Ето защо и осъдителният иск се явява основателен и следва да бъде уважен така,
както е приет след изменението на размера му.
По въпроса за разноските:
С определение № ***/*** г. съдът освободи ищеца от заплащане на държавни такси и
разноски за производството по делото. Ето защо и на основание чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.2 от
ГПК ответното дружество следва да заплати в полза на съда държавните такси за уважените
искове, които са в размер общо на 100 лева (50 лева за всеки иск). На същото основание
ответникът следва да заплати в полза на съда и сумата от 200 лева, представляваща разноски
за възнаграждение за вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза,
платени от бюджета на съдебната власт.
При този изход на делото право на разноски има само ищецът, но няма доказателства
за платени от него суми, поради което разноски не следва да му се присъждат.
Процесуалният представител на ищеца ЕАД Е. И. моли съда да му присъди
адвокатско възнаграждение заради оказана безплатна правна помощ на ищеца в настоящото
производство. Видно от договор за правна защита и съдействие процесуалното
представителство е безплатно, тъй като Г. е материално затруднено лице (чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА). Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на
нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания
съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-
нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има право на възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв, когато по отношение на представляваната от него страна са налице общите
предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е благоприятно за нея, без да е нужно
непременно да са й присъдени разноски с решението, още повече, че в редица случаи това
ще е обективно невъзможно.
Тук се налага следното уточнение:
С определение № 654 от 27.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 720/2020 г., II т. о., ТК, на
4
въпроса „Може ли при направено възражение от ответната страна, че представляваната от
адвоката друга страна не е материално затруднена, съдът да откаже присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв при наличие на договор, с който е
уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1
ЗАдв?“, е прието, че за съда не съществува задължение да извършва проверка дали
посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна
адвокатска помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да
окаже безплатна помощ. Настоящият съдебен състав споделя това становище.
Към датата на сключване на договора за правна защита действа Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (за краткост Наредбата), като в случая с
оглед материалния интерес би била приложима разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата,
като възнаграждение се определя за всеки иск – чл.2, ал.5 от Наредбата. Съдът обаче не е
обвързан от размерите, посочени в Наредбата, и може да определи възнаграждение и под
него – аргумент от Определение № 50004 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2021 г., IV
г. о. и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Делото не се отличава с фактическа
и правна сложност. По делото са проведени две открити съдебни заседания, в които
процесуален представител на ищеца не се явява. Предвид изложеното и с оглед извършените
от процесуалния представител на ищеца процесуални действия съдът намира за справедливо
адвокатско възнаграждение в размер на 384 лева с ДДС за всеки иск или общо 768 лева с
ДДС, защото адвокатът е регистриран по ДДС – в този смисъл решение от 23.10.2025 г. по
дело С-744/23 на СЕС, според което член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112
трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат
представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази
доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка
предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се
осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство
размер.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.19, ал.4
и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договор № *** за предоставяне на потребителски кредит от *** г.,
сключен между Д. И. Г., ЕГН – **********, и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК –
*********, поради неточно посочване в договора на годишен процент на разходите.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК – *********, да заплати на Д. И. Г.,
ЕГН – **********, с адрес гр. Б. ****, сумата от 475,29 лева (четиристотин седемдесет и пет
лева и двадесет и девет стотинки), платени без основание такса, възнаградителна лихва и
възнаграждение за поръчител във връзка с нищожен договор № *** за предоставяне на
потребителски кредит от *** г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.2 от ГПК „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК – *********, да заплати в полза на съдебната власт по сметка на БРС сумата от
300 (триста) лева, представляваща сбор от дължимите държавни такси за уважените искове и
от заплатените от бюджета на съда разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК – *********, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е.
И.“, ЕИК – ***, с адрес гр. П. ***, сумата от 768 (седемстотин шестдесет и осем) лева с
ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на ищеца Д. И. Г. в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
5
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6