Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 733 27.02.2020 година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети януари две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 7774 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Бърз кредит“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ №
82, представлявано от *** К. Р. Ж. против С.Е.К., ЕГН **********, с адрес: ***
и Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес: ***, с която е предявен установителен иск с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 и чл. 79
от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за потребителски кредит № **** от 19.01.2018 г., по силата на
който ищецът предоставил на С.К., в качеството й на кредитополучател и на Д.К.,
в качеството й на солидарен длъжник, сумата от 1000 лева. Сумата била предадена
на ответниците на същата дата, за което бил подписан Разходен касов ордер №
**** от 19.01.2018 г. Съгласно клаузите на договора, ответниците следвало да
погасят предоставения им кредит и начислените лихви и разноски, в размер от
общо 1761,19 лева /формиран, както следва: сумата от 1000 лева – главница,
258,79 лева – възнаградителна лихва и 502,38 лева – гаранционна такса/ на
месечни анюитетни вноски, съгласно подписания от страните погасителен план, с
краен срок на издължаване на кредита: 19.01.2019 г. Длъжникът С.К., направила
частични плащания по кредата, като останала дължима сумата от общо 1040,48
лева, от която: 727,63 лева – главница; 106,36 лева – договорна лихва за
периода 19.06.2018 г. – 19.01.2019 г. и сумата от 206,49 лева – гаранционна
такса. Просрочените и неплатени вноски по договора били общо 8 на брой, с падеж
на плащане от 19.06.2018 г. до 19.01.2019 г.
Съгласно чл. 12, ал. 2 от договора, солидарният длъжник поема и се
задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на
задълженията му за погасяване на кредита по
договора от момента на възникване до окончателното погасяване. За
събиране на дължимите суми било образувано ч. гр. д. № 1278/2019 г. по описа на
ХХІ гр. с., по което била издадена заповед № 769 от 24.01.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, която била връчена на длъжниците
по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което се предявявал и настоящият
установителен иск.
С оглед изложеното от съда се иска да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответниците дължат на ищеца
сумата от 727,63 лева – остатък от главница, дължима по договор за
потребителски кредит № **** от 19.01.2018 г., с падеж: 19.01.2019 г.; 106,36
лева – договорна лихва за периода 19.06.2018 г. – 19.01.2019 г.; 206,49 лева –
гаранционна такса, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата
на постъпване на заявлението в съда – 23.01.2019 г., до окончателното
погасяване. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от
ответницата С.Е.К. не е постъпил писмен отговор на исковата молба. Извън срока
по чл. 131 ГПК е постъпило становище, наименувано „отговор на исковата молба“
от назначения особен представител на ответника – адв. Й.-П., с което оспорва
иска по основание и размер. Изразява становище за нищожност на клаузите в
договора за неустойки, лихви и гаранционни такси, доколкото същите са в разрез
със закона. Позовава се на чл. 11, както и на чл. 10а от ЗПК. Липсвали Общи
условия към договора, както и данни относно това дали е запознат
кредитополучателят с тях. Счита, че уговорените в договора възнаградителна
лихва и гаранционна такса, противоречат на добрите нрави, поради което се
явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди се Накърняват договорното
равноправие между страните и са в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето. Моли за отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответницата Д.Й.К. не е
постъпил писмен отговор на исковата молба.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.
№ 1278/2019 г. по описа на ПдРС, ХХІ гр. с., в полза на ищеца е издадена
заповед № 769 от 24.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 727,63 лева /седемстотин двадесет и седем лева и шестдесет и три
стотинки/ - остатък от главница, дължима по договор за потребителски кредит №
****/19.01.2018 г., с падеж: 19.01.2019 г.; 106,36 лева /сто и шест лева и
тридесет и шест стотинки/ - договорна лихва за периода 19.06.2018 г. –
19.01.2019 г.; 206,49 лева /двеста и шест лева и четиридесет и девет стотинки/
- гаранционна такса, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
постъпване на заявлението в съда – 23.01.2019 г. до окончателното погасяване и
разноските по делото от 25 лева /двадесет и пет лева/ - държавна такса и 50
лева /петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжниците по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на ищеца било указано да предяви
настоящите искове за установяване на вземането, което той направил в
предвидения срок, поради което се явяват допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
По делото са приети като писмени доказателства:
заверен препис от договор за потребителски кредит № ******; разходен касов
ордер № ****от 19.01.2018 г., както и погасителен план към договора за кредит.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
Доколкото заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1278/2019 г. по описа на ПдРС, ХХІ гр.
с. е връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то и установителните
искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК и имат за предмет същите вземания.
Относно сключения между
страните договор за потребителски кредит от 19.01.2018 г., съдът намира да
важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. В този смисъл,
ответниците имат качеството на „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3 от
закона, съответно ищецът се явява кредитор /чл. 9, ал. 4/, тъй като е предоставен
кредит под формата на заем.
От приложените по делото
писмени доказателства се установява, че на 19.01.2018 г. между „Бърз кредит“ ЕООД
и ответниците С.Е.К., в качеството й на кредитополучател и Д.Й.К., в качеството
й на солидарен длъжник, бил сключен договор за потребителски кредит, по силата
на който на ответниците бил предоставен кредит в размер на 1000 лева, с падеж:
19.01.2019 г. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора била уговорена договорна лихва
в размер на 3,40% /като е посочено, че редовната главница по кредита се
олихвява с месечен лихвен процент, в посочения размер, върху оставащата
главница/, а годишният процент на разходите бил в размер на 49,36%.
Кредитополучателят следвало да заплати кредита на 12 равни месечни вноски,
всяка от които в размер на по 146,76 лева. В чл. 4, ал. 2, е уговорена и
еднократно начислена такса „Неустойка“ в размер на 526,66 лева.
Между страните няма спор, а
и се установява от приложения по делото в заверено копие разходен касов ордер №
**** от 19.01.2018 г., че кредитополучателят е получил заемната сума в размер
на 1000 лева.
Съгласно трайната практика
на ВКС, за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът
следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не /съгласно т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, І т.о., възражението
на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира
с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни. Ето защо съдът следва да обсъди наведените от особения представител
на ответника С.К. възражения за нищожност на клаузите в договора, касаещи
неустойка, лихва и гаранционна такса, както и да извърши проверка за спазване
на императивните изисквания на ЗПК, доколкото за тях съдът следи служебно. Горното
положение произтича и от разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като се има предвид и
това, че разпоредбите, уреждащи правата на потребителите по ЗЗП и изискванията
относно съдържанието и някои клаузи по потребителските договори са от
императивен характер.
Съгласно чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в
настоящия случай, доколкото процесният кредит не е предоставен под формата на
овърдрафт/.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗПК, който е приложим в
отношенията между страните, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер
на кредита и условията за усвояването му /т. 7/; лихвения процент по кредита
/т. 9/; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит /т. 10/;
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяване /т. 11/ и информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания /т. 12/.
От представения по делото заверен препис от договор за
потребителски кредит от 19.01.2018 г., се установява, че същият е изготвен на
разбираем език и съдържа изброените в чл. 11, ал. 1 ЗПК реквизити. В чл. 1, ал.
1 от договора е посочено, че на кредитополучателя се предоставя заем в размер
на 1000 лева. В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че редовната главница по
кредита се олихвява с месечен лихвен процент в размер на 3,40% върху оставащата
главница. В чл. 5, ал. 2 от договора е посочено, че ГПР по отпуснатия кредит е
в размер на 49,36%, съгласно изискванията на ЗПК, както и, че посочената
стойност на ГПР е изчислена по формулата посочена в приложение № 1 от ЗПК. В
договора е посочено, че неразделна част от същия е приложение № 1 – Погасителен
план, който е представен по делото в заверен препис. В представеното заверено
копие на погасителен план, е посочена общо дължимата сума – 1000 лева; посочено
е, че заемът следва да се върне на месечни 12 вноски, всяка от които по 146,76
лева, като е посочен и падежът на всяка една от тях. Лихвата е изчислена,
съгласно посочения в чл. 4, ал. 1 от договора начин, като общият й размер е
258,79 лева. В чл. 7, ал. 14 от договора е посочено, че кредитополучателят има
право при погасяване на главницата по договора за кредит да получи при поискване,
безвъзмездно, в офиса на кредитодателя във всеки един момент от срока на
договора, погасителен план за извършените и предстоящи плащания по договора за
кредит, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от Закона за потребителския кредит. В чл.
10, ал. 9 от договора, кредитополучателят и солидарния длъжник, изрично са
удостоверили, че им е предоставена преддоговорна информация, предварително са
уведомени за всички условия по кредита, прочели са договора и са съгласни с
условията му.
Особеният представител на ответника С.К., излага
конкретни твърдения, на които основава възражението си за недействителност на
уговорките, отнасящи се до неустойки, лихви и гаранционни такси, като сочи и,
че липсвали Общи условия към договора, както и данни относно това дали е запознат
кредитополучателят с тях.
По посочените конкретни възражения съдът намира
следното:
В чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че
кредитополучателят се задължава да заплати еднократно начислена такса „Неустойка“, срещу която
кредитодателят фиксира лихвения процент за срока на договора, в размера посочен
в чл. 4, ал. 1, като страните по договора се съгласяват еднократната такса в
размер на 526,66 лева да се заплати на равни месечни вноски без лихви и
неустойки. Съдът намира посочената клауза от договора за нищожна. Съгласно разпоредбата на
чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съдът намира, че с клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора очевидно не се търси
обезпечаване изпълнението на задължението, каквато е същността на неустойката,
а представлява такса, представляваща по своята същност допълнително
възнаграждение извън уговорения размер на договорната лихва. Съдът намира, че
клаузата за такса „неустойка“ изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост, като основната цел на уговорената клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още 52,66% от
предоставената главница. Тъй като противоречието между клаузата за такса
„неустойка“ и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва
извода, че в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие,
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, като нищожността
на тази клауза е пречка за възникване на задължението за заплащане на сумата от
526,66 лева.
Що се отнася до сумата от 502,38 лева, посочена в
погасителния план като гаранционна такса,
то съдът намира, че тя не се дължи от ответниците, доколкото в договора няма
валидно постигната между страните уговорка за същата. В представения по делото
договор, никъде не се споменава въпросната сума, нито какво представлява по
своята същност, като абсолютно неясно е как и защо същата е начислена. Страните
не са постигнали съгласие в договора за дължимостта й, поради което и същата не
се дължи от ответниците. С оглед пълнота на изложението следва да се посочи и,
че събирането
на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на
кредита е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, следва да се включат в ГПР, като включването на гаранционната
такса по своя характер представлява допълнително плащане, дължимо от ответниците,
което се отразява и на ГПР, макар формално да не е включено в него. Ето защо,
по този начин реално се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя – чл. 143 ЗЗП в редакция преди изменението с ДВ бр. 100 от 2019 г.
По
отношение на договорната лихва:
Претендираната договорната лихва има възнаградителен
характер и представлява цената на предоставения кредит, която кредитополучателят
се е съгласил да плати за ползуването му съгласно сключения договор за кредит.
При настъпване падежа на договора, кредитополучателят дължи връщане както на
неплатената главница, така и на начислените и дължими спрямо нея договорни
лихви. Договорните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на
задължението за връщане на заетата главница. От всичко изложено следва несъмнен
извод, че договорната лихва е дължима, за периода до настъпване на крайния
падеж на договора и върху неплатената до този момент главница, предвид
акцесорността на това задължение и неговата обусловеност. Към датата на
сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае
за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически,
поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме,
че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В тази
насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе
предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора
размерът на законната лихва е 10,00%. Следователно, уговорената с процесния
договор възнаградителна лихва в размер на 40,80% годишно /3,40% месечен лихвен
процент х 12 месеца/ е повече от четирикратно по-висок от размера на законната
лихва. С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
По
отношение възражението, че липсвали Общи условия към договора, съдът намира
следното:
Действително общи условия към договора не са
представени по делото, като нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда, че общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница
се подписва от страните по договора, но тази норма е приложима само когато
договорът за потребителски кредит е сключен при общи условия. В конкретния
случай обаче, в процесния договор не се констатира, да е налице препращане към
общите условия. Доколкото процесният договор има установеното от закона
задължително съдържание, а общите условия не са задължителен елемент от него,
то направените в тази връзка възражения за недействителност на договора се
явяват неоснователни. Изрично в разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от договора е
посочено, че кредитополучателят се задължава да ползва и върне кредита,
съгласно условията на договора, а не съгласно предвиденото в общи условия. Ето
защо, съдът намира, че потребителят е получил нужната му по договора
информация, като не е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК.
С оглед гореизложеното съдът намира, че доколкото
уговорките за „гаранционна такса“ и възнаградителна лихва са нищожни, то и
предявения установителен иск за установяване дължимостта на същите е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Искът за главница обаче е основателен
и като такъв следва да бъде уважен в търсения размер, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.01.2019 г., до
окончателното плащане.
По
отговорността за разноски:
Ищецът претендира и е представил доказателства за
направени разноски в заповедното производство в размер от 75 лв. – от които 25
лв. – държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. В исковото
производство ищецът претендира разноски в общ размер от 728,04 лв., от които 125
лв. – държавна такса, 300,04 лева – депозит за особен представител и 303 лева –
адвокатско възнаграждение. В полза на ищеца следва да се присъдят разноски в
заповедното производство, съразмерно на уважената част на иска в размер на 52,45
лева. В исковото производство съразмерно на уважената част от исковата
претенция следва ответниците да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 509,13
лева. – разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Е.К., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖАТ солидарно на „Бърз кредит“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ №
82, представлявано от **** К. Р. Ж., СУМАТА
от 727,63 лева /седемстотин двадесет
и седем лева и шестдесет и три стотинки/ - остатък от главница, дължима по
договор за потребителски кредит № ****/19.01.2018 г., с падеж: 19.01.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 23.01.2019
г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за признаване за установено спрямо ответниците, че дължат
солидарно на ищеца СУМАТА от 106,36 лева
/сто и шест лева и тридесет и шест стотинки/ - договорна лихва за периода
19.06.2018 г. – 19.01.2019 г., както и сумата от 206,49 лева /двеста и шест лева и четиридесет и девет стотинки/ -
гаранционна такса, за които суми в полза на ищеца „Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ № 82,
представлявано от *** К. Р. Ж. е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 769 от 24.01.2019 г. по ч. гр. д. № 1278/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, ХХІ гр. с.
ОСЪЖДА С.Е.К., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.Й.К., ЕГН **********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТЯТ на „Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ № 82, представлявано от **** К. Р. Ж.,
СУМАТА от общо 52,45 лева /петдесет
и два лева и четиридесет и пет стотинки/ – разноски по съразмерност в
заповедното производство по ч. гр. д. № 1278/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ХХІ гр. състав, както и СУМАТА от общо 509,13 лева /петстотин и девет лева и тринадесет стотинки/ –
разноски по съразмерност за производството по гр. д. № 7774/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, ІІ гр. с.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала!
Д. К.