№ 109
гр. гр. Димитровград, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на втори
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Гергана Т. Стоянова Денчева
при участието на секретаря Дарина М. Петрова
като разгледа докладваното от Гергана Т. Стоянова Денчева Гражданско дело
№ 20245610101716 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит. Ищецът Т. Т. Ч., чрез
процесуален представител твърди в искова молба следното: На 19.04.2024г.
между доверителя ми и ответното дружество "Кеш Пойнт България" ЕООД е
сключен Договор за потребителски кредит № 1058180 от 19.04.2024, по силата
на който е усвоена главница в размер на 1300 лв. Срокът на кредита е около 8
месеца, при лихвен процент в размер на 50 % и Годишен процент на разходите
в размер на 62.71 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 и 2 от договора, потребителят е
задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да
предостави обезпечение, а именно: предоставяне на банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на условията по чл. 5, ал. 1, т. т. 2.1, т. 2.3. т. 2.4, т. 2.5 и
т. 2.6 от Договора. В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 11, ал. 1 от
договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 1239.45
лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по
кредита видно от чл. 11, ал. 2 от договора и от самия погасителен план. В
резултат на това за усвоена главница в размер от 1300 лв. и ползване на
кредита за период от около 8 месеца, от кредитополучателя се изисква да
заплати сума в размер на 2898 лв., от която главница в размер на 1300 лв.,
неустойка в размер на 1239.45 лв. и договорна лихва в размер на 358.55 лв.
Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за 1 потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на
1
основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК) във връзка с чл.
26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречи
на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Процесният договор за кредит е
сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с
размер на шрифта по малък от 12. Наред с изложеното считам, че процесният
договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за кредит, в
същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е
сключен нито на хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10,
ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така и електронни подписи.
Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на основание чл.
10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК. 2. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.
11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по
своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка Изискванията, които
клаузата на чл. 4, ал. 1 и 2 от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва
(което като величина явно представлява повече от чистата стойност на
получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. В тази връзка,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния
процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор,
предоставя погасителен план, в който е включена вноска с неустойка, като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за
"неустойка". В тази връзка може да се направи обоснован извод за
изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да
не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход
за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа
2
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В
договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са
включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са
допусканията, които са използвани при изчисляването. В договора е уговорен
лихвен процент в размер на 50 % и ГПР в размер на 62.71 %. Не става ясно
какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.
С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест за длъжника. Ето защо считам че
неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС. Предвид изложените съображения, считам, че посочените
клаузи на договора са нищожни, което от своя страна влече цялостната
нищожност на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Считам, че клаузите на чл.
11, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 5, ал. 1 и 2 от договора нарушават
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от договора противоречат на
добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно
уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение,
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5
ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера
на самата главница по кредита. Наред с изложеното считам, че същите не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП,
като в това число и клаузите не позволяват на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнява
3
договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е
в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което
същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор
/per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/. Договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Налице е заобикаляне
на закона по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от ЗПК по повод
предвидените в Тарифата на таксите за допълнителните услуги, предоставяни
от „Кеш Пойнт България“ ЕООД по повод предвидените в нея такси и разходи
за събиране, представляващи разходи за СМС и разходи за посещения, както и
неустойки (уговорени в чл. 6, ал. 2 от договора). Разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Уговарянето на
посочените суми като покриване на направени от кредитора разходи всъщност
представлява опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
предвид което и считам, че клаузите на чл. 10 и чл. 11 са нищожни и на
основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В процесния случай се явява неприложима
хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от
договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния
лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните
правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от
разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат
заместени по право от 6 повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или
за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид описаното дотук считам, че процесният договор е недействителен на
основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12 ЗПК вр. чл. 22 от
ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 22 от
ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на
един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на
разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски
кредит е недействителен.
Петитум: Да се постанови решение, с което: 1. Бъде прогласена нищожността
на Договор за потребителски кредит № 1058180 от 19.04.2024г., сключен с
"Кеш Пойнт България" ЕООД, като противоречащ на императивните
4
изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и
договорите и Закона за защита на потребителите. 2.Да се осъди ответника да
заплати направените разноски в настоящото производство ведно с адвокатско
възнаграждение.
Ответникът „Кеш Пойнт България“ЕООД депозира отговор на исковата
молба, в който поддържа, че предявеният иск е недопустим и неоснователен.
Производството било недопустимо, тъй като правото на иск било упражнено
при условията на злоупотреба с право. В срока за отговор е депозиран такъв от
ответника, чрез процесуален представител, в който твърди следното:
Неоснователни са претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на
договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД,
доводите за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Не е налице
недействителност по смисъла на ЗПК. На първо място следва да се посочи, че
на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не
влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не
е част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. Също твърдим, че в случай че неустойката се
приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между
страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Валидността на договора за
кредит произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са
валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а
именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 5 68,95% а, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то
същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно
поради това законодателят е установил императивното задължение за
институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и
компонентите на ГПР. Предвид изложеното, двете понятия не бива да се
смесват, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.
5
Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си.
Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния
план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено
изрично в плана за погасяване, и в съответната бележка след плана е посочено,
че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно са посочени размерите
на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и
главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно
пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. В
настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия срок на
договора, като при това обстоятелство „“КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ” ООД,
ЕИК ********* не си е запазило правото да променя едностранно същата.
Между страните е уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във
всяка една от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя
еднократно в пълен размер. По този начин се цели поставяне на
кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от
връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. Погасителният план, който
е неразделна част от Договора включва пълна и точна информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
каква част от вноската представлява главница и каква лихва. На следващо
място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
договора е 68,95%. От това следва, че максималният възможен размер на
договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено.
Неоснователни и необосновани са и аргументите за нарушение на
изискванията за шрифт и форма. Явно е от представения към самата искова
молба договор за кредит, че текстът не е написан с по-малък шрифт от 12.
Абсолютно неверни и голословни са твърденията в исковата молба, че
договорът не е сключен нито на хартия, нито на друг траен носител. Видно и
от приложения договор за кредит към исковата молба, същият е подписан
между страните на 19.04.2024 г. Не са налице и никакви нарушения във връзка
с погасителния план към договора. Същият е неразделна част от него –
съдържа се на последната страница. В него ясно, недвусмислено и детайлно са
посочени всички възможни вноски по кредита, разбити по пера. Погасителния
план е представен към исковата молба. При така формулираните клаузи и от
съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването му
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се
задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на
6
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при
сключването му, както и след това. Изложеното оборва и твърдението за
заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от
ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и
това недвусмислено е уговорено между страните. При сключване на
процесния договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което
да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем,
въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в
хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва
да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът
има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато
договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка . Не е налице
неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за нищожност на процесната клауза
за неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на
договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят
на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е
налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно
описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти
на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора са
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да представи
7
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че в
периода 2023 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо 8 договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Договорите са сключени с две от дружествата, които са финансови
институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС, ЕИК/ПИК ********* – чиято
собственост са „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, и КЕШ ПОЙНТ
БЪЛГАРИЯ ООД, ЕИК *********. Ако целта не беше такава, то потребителят
щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 8 при
същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а
впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на
претенциите за недействителност. Отделно от недобросъвестността на
кредитополучателя, гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
в продължение на 2 години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. Настоящият договор следва да
се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на
база 8-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и
предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това е
необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие. От тук е явно, че в случая
е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в
тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно представеното от страна на ответника Искане за сключване на
договор за кредит от 19.4.2024г., подадено до него от ищеца Т. Т. Ч.,
последната е поискала да й бъде предоставен кредит в размер на 1300 лева,
като е декларирала, че работи и получава трудов доход от 1900 лева.
Декларирала е, че кредита й е необходим за покупка на техника/съоръжение. В
тази връзка, на ищеца е бил предоставен Стандартен Европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, като в него са били
дадени параметрите на бъдещия договор за кредит- размер 1300 лева, брой
дължими погасителни вноски, срок на договора, обезпечения, размер на
възнаградителната лихва, ГЛП и ГПР. Видно от приетия като доказателство
по делото Договор за потребителски кредит №1058180/19.04.2024г.
ответникът, в качеството на кредитор, е предоставил на ищеца, в качеството на
потребител, кредит в размер на 1300 лева, за срок от 9 месеца. Страните се
8
договорили ищецът да върне на ответника предоставения кредит на 9 вноски,
съгласно Погасителен план, който бил неразделна част от процесния Договор.
Посочено било, че общия размер на всички плащания по кредита е в размер на
1658.55 лева, при лихвен процент от 50% и ГПР 62.71%. Първата вноска по
Договора била дължима на 20.5.2024г., а последната на 20.1.2025г. В чл.5 от
Договора кредитополучателят се задължил в срок до 3 дни от сключване на
договора, да предостави на кредитора обезпечение а именно: банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл.5, ал.1, т. 2.1, т. 2.3. т.
2.4, т. 2.5 и т. 2.6 от Договора. В случай че това условие не било изпълнено в
срок, в чл.11, ал.1 от Договора се предвиждала неустойка за
кредитополучателя в размер на 1239.45 лева. Заплащането на тази сума било
разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от чл.11, ал.2 от
Договора и от представения погасителен план. Договорът е изготвен на
хартиен носител и подписан от представител на дружеството кредитор, както
и от страна на кредитополучателя Т. Ч.. За изясняване на обстоятелствата по
делото, по искане на ищеца, съдът назначи и изслуша заключение на съдебно-
счетоводна експертиза. Според заключението на вещото лице К. Н., което
съдът възприема като обективно и безпристрастно дадено, общата сума, която
Т. Т. Ч. е заплатила на „Кеш Пойнт България“ЕООД по процесния договор е в
размер на 1320 лева. От тази сума 195.17 лева е главница, 216.68 лева е
договорна лихва, 878.15 лева е неустойка и 30 лева са такси за
администриране на просрочен кредит. С помощта на софтуерен калкулатор
вещото лице е извършило проверка на посочения в Договора ГПР от 62.71
лева, като е установено, че реалния му размер би следвало да бъде 63.211%. В
случай, че при изчисляването на ГПР се включат всички заплатени от ищеца
разходи по кредита, така както са посочени за платени по-горе, то размера му
би бил 587.3093%.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи: Безспорно установено по делото е, че на 19.4.2024г.
между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит №1058180,
съгласно който на ищеца е бил предоставен кредит в размер на 1300 лева,
който тя е трябвало да върне на ответника на 9 месечни вноски, всяка от които
в размер на 322 лева, в които освен дължимата главница са включени
възнаградителна лихва и неустойка. От страна на ищеца не се оспорва, че е
получила реално сумата от 1300 лева. Между страните няма спор и относно
това ,че по процесния договор ищеца е заплатила на ответното дружество
общо сума в размер на 1320 лева. За да бъде уважен така предявения иск,
ищецът следва да установи, недействителност на клаузи от договора, на
посочените в исковата молба основания, както и че тази нищожност води до
недействителност на целия договор. Обратно, в тежест на ответника е да
докаже валидност на клаузите на договора и в частност на тези за плащане на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК,
9
поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.
11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно, част от изискванията на чл.11, ал.1 от
закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението
им влече нищожност на сключения договор. Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойката, се
съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойката, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./.
Съгласно разпоредбата на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да
заплати необосновано високо обезщетение за неустойка, като съгласно чл.145
ал.1 от ЗЗП, неравноправността се преценява към момента на сключването на
договора при вземане предвид видът на стоката и услугата- предмет на
договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който зависи, а
според чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от кредитора
методика за изчисляване на неустойката в размер, многократно завишен
спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата
вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи,
създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя на кредита, като последния е задължен да заплати
необосновано висока неустойка. В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в срок до 3 дни от подписване на договора, а именно да представи
поръчител, отговарящ на изискванията на чл.5 от Договора за потребителски
кредит, или банкова гаранция, като при неизпълнение е предвидено да се
заплати неустойка във фиксиран размер от 1239.45 лева, съгласно чл.11 от
Договора. Видно от Погасителния план към процесния Договор за кредит,
общо дължимата сума по кредита- главница, лихва и неустойка е 2898 лева,
като посочената в него неустойка е в размер на 1239.45 лева, а сумата от
249.34 лева представлява месечната погасителна вноска, която длъжника
следва да заплаща. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение на
договора за потребителски кредит противоречи на чл. 21 ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
10
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Уговорената в Договора неустойка от 1239.45 лева е в размер на повече от 1/3
от размера на предоставената в заем сума от 1300 лева, като по този начин
безспорно е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26,
ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие. Предвид изложеното, съдът счита, че клаузата, предвидена в чл.5 от
Договор за потребителски кредит №1058180 от 19.4.2024г., сключен между
ищеца и ответното дружество и предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 1239.45 лева, е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави. На следващо място, съдът счита, че
нищожността на горепосочената клауза от процесния договор, води до
недействителност и на самата сделка сключена между страните. Изхождайки
от предмета на Договор за потребителски кредит и страните по него
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. За
да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло нищожен,
поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на
глава VІ от ЗПК- „Недействителност на договора за потребителски кредит.
11
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и т.10 на
чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение No 1 начин. В §1, т.2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В
договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата
1658.55 лева, която включва отпуснатия кредит 1300 лева и 358.55 лева-
лихва, при фиксиран годишен лихвен процент 50%. Посочено е, че ГПР е
62.71%, който не е ясно от какво се формира. Не са посочени взетите предвид
допускания, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР,
което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/.В общата сума не е включено
допълнителното плащане за неустойка от 1239.45 лева, съгласно
Погасителния план. Според чл.5 от Договора, кредитът се обезпечава с поне
едно от две обезпечения банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
посочени в същия член от Договора условия. При неизпълнение на
задължението да представи обезпечение на кредита в 3-дневен срок,
кредитополучателя дължи неустойка на кредитора. Сумата за неустойка
несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с
включването на неустойката, към ГПР от 62.71%, действителния такъв би
нараснал многократно и би бил в размер на 587.3093%, съгласно
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. По този
начин, ГПР значително би надхвърлил максимално допустимия размер, който
е до пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева
/ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно
включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване
на договора, за да може потребителя да прецени дали да сключи договора за
кредит при така определените условия за връщането на заетата сума. С оглед
на това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез
12
предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива. Налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поради
това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор. На последно място, Договор за
потребителски кредит №1058180 от 19.4.2024г. е нищожен и поради това, че
клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави".
Противоречаща на добрите нрави е уговорката, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити — двукратния размер на законната лихва. В
настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 50% годишно,
който размер надхвърля повече от три пъти законната към датата на
сключване на договора, което представлява нарушение на добрите нрави, като
критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза
за възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. В тази
връзка съдът счита, че недействителността на уговорката относно договорната
лихва води до нищожност и на целия договор. В заключение, съдът намира, че
сключения между страните Договор за потребителски кредит №1058180 от
19.4.2024г. следва да бъде прогласен за недействителен, на основание чл.26
ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със
закона, както и като накърняващ добрите нрави.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски. Видно от представения по делото
Договор за правни услуги е, че ищеца Т. Т. Ч. е упълномощила адв.П. П. от
САК да я представлява в настоящото производство, като й е предоставена
адвокатската правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна
адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да
13
бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на
тълкуването на чл.101, пар.1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като
съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните
минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е
посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на
потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение
на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена,
като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на
наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и
не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Въз
основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи
установената в чл.101, пар.1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не
са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски
съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т.
д. № 75/2024г. на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на
фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведените две
открити съдебни заседания, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал.1, т.2 от ЗА, в полза на адв.П. П. следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер от 200 лева, което е в границите за съответния вид
дейност, определени с чл. 25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС №
4/2006 г. и следва да бъде заплатено от ответника на адв. П. П. от САК.
Предвид разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца Т. Ч. деловодни разноски за държавна такса в размер на
118.92 лева, както и възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза – 300
лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
14
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№1058180 от 19.4.2024г., сключен между „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, район ***,
представлявано от *** и Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от Димитровград,
бул.“****, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ на
императивните разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от
ЗПК и на чл.21 ЗПК.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на адв.П. С. П.- пълномощник на ищеца Т. Т. Ч., адвокатско
възнаграждение в размер на 200/двеста/ лева.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД, с ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Т. Ч., с ЕГН **********, от Димитровград, бул.“****
деловодни разноски в общ размер на 418.92/четиристотин и осемнадесет лева
и 92 ст./.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
15