№ 54
гр. Ловеч, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВАНЕТА Й. МИТОВА
при участието на секретаря ИВАНКА СТ. ВЪЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ИВАНЕТА Й. МИТОВА Гражданско дело №
20214310102320 по описа за 2021 година
иск с правно основание чл.415, ал.3 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД и ЗПК:
Постъпила е искова молба от адв. Д.В. М., адвокатска колегия ***, с адрес на
кантора и съдебен адресат: гр. ***, ***., в качеството на пълномощник на М.Ц., против:
„МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.с. ап. 14,
представлявано от В. С. - Изпълнителен директор , по която се излага, че доверителката й
ЦАНКОВА е страна по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от
29.06.2021П, сключен с „Макроадванс" АД. Съгласно ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., и Приложение №1 към него, тя трябва да върне сумата
по кредита която се явява сума от 1 163,94 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при
ГПР 49.65%, годишен лихвен процент-38.95 %. Спрямо ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., трябва да заплати неустойка в размер на 1 313.28 лева,
подробно описана в Погасителния план към договора, като по този начин общото
задължение по договора за паричен заем е в размер на 2 477,22 лева. Счита, че така
уговорената клауза за неустойка в чл.10 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
134630 от 29.06.2021г., спрямо която трябва да заплати неустойка в размер на 1 313.28 лева,
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на
нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр, с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от
ЗЗП, като съображенията ми за това са следните:
Па първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3-то, вр. от ЗЗД е налице
именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
1
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на
ВКС /Решение№4/2009г. по т.д. №395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д. №5093/2007г.,
определение №877 по т.д.№662/2012г. и др. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение-чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1,предд.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3
от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на заемополучателя с цел
извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение, клаузата за неустойка в чл. 10 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., е нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез
нея в размер на 1 313.28 лева е в размер на почти ЕДИН ПЪТ И ПОЛОВИНА над сумата на
отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност й
справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.
Именно и въз основа на това, така уговорената клауза за неустойка в чл. 10 от
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит,
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл. 10 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021п, според които се дължи неустойка в
размер на 1313.28 лева при неосигуряване на някое от обезпеченията по чл. 20 от договора,
се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
2
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.20Юг. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза по чл. 10 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ №
134630 от 29.06.2021п, в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от
протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така
уговорените клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още
% от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС -
*** по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции , е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по т.д.№
818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд *** по в.гр.д.№ 324/2018г.
Наред с това, счита че клаузата по чл. 10 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ №134630 от 29.06.2021г., предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузата по чл. 10 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., не се явява индивидуално уговорена
по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит, по
безспорен начин се установява, че клаузата на чл. 10 от същия е част от едни стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В
този смисъл е и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в чл. 10 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., се заобикаля и разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя ,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения
3
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл. 10 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на
основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита
на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП. В тази насока е и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в
страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- *** по гр. д. № 8333/2017 г., Решение №
1445 от 07.06.2019 г. на PC- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г., Решение № 373 от 14.11.2018 г.
на PC- Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на PC- Пазарджик
по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04..2019 г. на PC- *** по гр. д. № 18339/2018
г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 г., Решение № 95 от
12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г.
На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо
разпоредбата на чл.113 от ГПК е Районен съд Ловеч. Доколкото отпуснатия кредит на
доверителката й, като физическо лице, представлява финансова услуга по смисъла на § 13,
т.12 от ДР на ЗЗП, тя има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.З от ЗПК, както и
по смисъла на § 13,т.1 от ДР на ЗЗП, т.е е приложима разпоредбата на чл.113 от ГПК. В този
смисъл са: Определение № 105 от 12.01. 2017 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. № 1594/2016 г.,
Определение № 242 от 23.10. 2015 г. на ОС -Търговище по в. ч. т. д. № 127/2015 г.,
Определение от 20.05. 2010 г. на ОС - Търговище по в. ч. гр. д. № 144/2010 г., Определение
№ 166 от 7.07. 2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 81/2015 г., Определение № 123 от
1.06. 2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 71/2015 г. и много други.
Моли да се постанови решение , с което да се приеме, че клаузата на чл. 10 от
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., сключен между
доверителката й и ответната страна, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1
313.28 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.
143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена и да се осъди и ответната
4
страна да й заплати направените в настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК, е постъпил отговор от ответника чрез пълномощника
юрисконсулт М.К., по която се счита иска за недопустим, тъй като не се сочат доказателства
визираната клауза да е произвела действие и да е начислена сумата въз осонва на същата
като счита и, че е видно, че са формирани и две суми и в едната не е включена неустойката,
т.е не е наице правен интерес от предявяването на иска, а и съответно по същество:за
неоснователен и недоказан и моли да се отхвърли,ведно с разноските в размер на 300,00
лева. Възразява по размера на разноските поради прекомерност и моли за извършване на
прихващане; да се определи след представяне на д-ва за неговото плащане - нередовности по
чл.128, ал.1 , т.2 ГПК, които следва да се отстранят по чл.129,4 ГПК.
С определение в закрито заседание по реда на чл. 140 от ГПК, съдът е приел като
относими допустими представените писмени доказателства, насрочил съдебно заседание,
произнесъл се е по възражението за недопустимост и представил проекто – доклад като е
приел, че не се оспорва наличие на облигационна връзка между страните - ищцата е страна
по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., сключен с
„Макроадванс" АД. Съгласно Приложение №1 към него, тя трябва да върне сумата по
кредита която се явява сума от 1 163. 94 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при ГПР
49.65%, годишен лихвен процент-38.95 %. Със падеж 24 месеца и лихвен процен 41%/чл.7/
или трябва да заплати неустойка в размер на 1 313.28 лева,месечно разбита на равни части в
размер на 54,72 лева, т.е по висока от месечната вноска 48,50 лева, подробно описана в
Погасителния план към договора, като по този начин общото задължение по договора за
паричен заем е в размер на 2 477.22 лева.
Оспорва се като нищожна клаузата на чл.10 от договора с най общо казано следните
аргументи-противоречаща на чл.11 и чл.19,ал.4 ГПК вр. чл.22 ЗПК,143,1 ЗЗП със следните
аргументи: Накърнява добрите нрави; неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 ЗЗП и
заобикабяща чл.33,1 ЗПК; води до неоснователно обогатяване на кредитора; в противоречие
на чл.146,ал.1 ЗЗП; заобикаля закона и по точно 19,4 от ЗПК/ГПР да не е по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения лев/валута, опред - ПМС
№426/2014г. и в крайна сметка представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д,ал.1, 2,т.1 ЗЗП, като се развиват подробни доводи.
Възражения на ответника са най-общо: спазени са изискванията за размера на ГПР
като според закона не изисква да се посочва конкретно как се формира той като методика
извън 19,ал.2 ЗПК; твърди, че клаузата на чл.10 има обезщетителен характер и е в
съответствие с чл.9,20 ЗЗД1 предвидена е за неизпълнение на конкретно договорно
задължение-осигураване на достатъчно обезпечение на задължението по договора /да се
върне главницата и лихвата/, поради което не се включва в ГПР и нейния размер не го
увеличава в нарушение на чл.19,ал.4 ЗПК, обуславящо по 19,ал.5 нищожност на клаузата; не
става въпрос за неустойка в особено големи размери/3-5% на ден/и няма краен срок за
изчисляването й.
Указал е доказателствената тежест: на ищеца: по иска с правно основание чл. 26, ал.
5
1 ЗЗД е да докаже наличие на облигационно отношение, наличие на неустоечни клаузи с
посоченото съдържание - ангажиране отговорността му поради неизпълнение на
задължението да представи обезпечение по договора, сочените различни основания за
недействителност-нищожност, а в тежест на ответника е да установи индивидуалното
уговаряне на оспорената клауза.
Постъпили са: Становище вх.№145/10.01.22г. от ответника чрез юриск. К.,
придружено със списък на разноски, възражение за прекомерност на адв. в-е и за преценка
по чл.38 ЗА, съобразно д-вата и искане да се задължи ищеца да посочи банкова сметка за
разноските, ако й се присъдят; писмено Становище вх.№410/17.01.2022г. от адв. М. по
същество, придружено със списък на разноски, пълномощно, ДПЗС ,докладвани в о.с.з.
В съдебно заседание, страните, редовно призовани не се представляват.
Съдът като съобрази приетите по делото по съответния ред писмени доказателства,
становищата на страните и предложените от тях практики, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, взаимна връзка и обусловеност , прие за установено следното:
Съгласно чл. 9 ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.Според чл. 11 ал. 1 от същия закон, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които: общият размер на
кредита и условията за усвояването му /т. 7/; лихвения процент по кредита /т. 9/; годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит /т.10/ и условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски /т.11/.
Част пета на договора между страните, неоспорен досежно неговата сключване, е
озаглавена Неустойки/10-14/ като чл.10,1 е уговорено,че к-лят дължи неустойка с
обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл.20. Неустойката е в размер на 5,76 лева+0,240% от усвоения размер на
кредита, за първия ден на забавата и 0,240 % от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден, за който кредита е обезпечен. В чл.2 се установява,че тъй като ЦАНКОВА е
отговаряла на определени изисквания като лоялен клиент неустойката се редуцира: 5,47%
съответно 0,228% в двете по-горни позиции.
Договора е обезпечен с поръчителство и именно във връзка с неосигуряването на
такова следва начисляване на неустойка при неизпълнението на чл.20 – не представи в три
дневен срок от сключване на договора поръчителство на 1 физ. л. , което да отговаря на
четири изисквания по чл.20, ал.3 в това число-да е с брутен осигурителен доход над 1400,00
лева и др. сериозни според съда изисквания.
По делото не е налице спор относно изпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечението, тъй като ответникът не твърди, че не е изпълнено обезпечението, нито,че
6
са начислени сумите.
Законът прогласява принципа на договорната свобода /чл. 9 ЗЗД/, но при договаряне
тя е ограничена от повелителните правни норми, вкл. от т. нар. „добри нрави“. В мотивите
на т. 3 ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е възприето становището за нищожност на клауза за
неустойка, когато условията, при които е договорена, влизат в противоречие с нейните
функции и с принципите на справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Уговорената между страните неустойка при непредставяне на обезпечение излиза извън
присъщата обезпечителна функции. Целта на неустойката, като вид договорна
отговорност, е да обезщетени кредитора за вредите от неизпълнението /непълното, неточно с
оглед количеството и качеството и във времето/.
При договор за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата
при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на
възнаграждение за тяхното ползване и разходите по събиране. Затова и уговорената между
страните неустойка не обезпечава възстановяването на вредите от това неизпълнение, а
евентуални такива от непредставянето на обезпечение, чрез поръчителство. Обезпечението
има цел, различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то
обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и
подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на
обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъда обект на обезвреда в
клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на
дадената в заем сума и възнаграждение за ползването кредитора ще се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133
ЗЗД. Казаното дава основание на съда да приеме, че уговорката между страните за
заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените функции, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка в размер на 190.52 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл. 4,
ал. 2 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е над цената на
заетата сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че неустойката ще
7
се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както към вноските се добавя
сумата от 54,72 лева.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, изцяло да го възпрепятства, т.е малко вероятно е да го изпълни. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото се сочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение.
Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води още до претърпяването
на вреди. Според съда основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още един път и половина от предоставената
главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка.
Затова съдът следва да откаже зачитане и прилагане на правните последици на
уговорката за неустойка по чл.10 и сл. от договора като напълно възприема всички доводи
по ИМ като осонвателни и съответно – отхвърля възраженията на противната страна .
Според съда горните са достатъчни за да обосноват извода му за основателност и
доказаност на иска, поради което следва да бъде уважен ведно със законните последици от
това – присъждане на разноските в тежест на ответника или сумата 52,54,00 лева – д.т.,който
да плати на Цанкова.
8
По отношение на приетето възражение за прекомерност за размера на адв. в-е и
възражението на ответника съдът сочи, че едва в писмено становище 410/17.01.22г. на
ищеца се уточнява, че е оказана безплатна адвокатска помощ на осн. чл.38,ал.1,т.3,пр.2 ЗА и
се прилага ДПЗС без копие за връчване, но договор за такава не е представен в ИМ – на това
съдът е обърнал внимание по р-нето по чл.140 ГПК и го е задължил по реда на чл.129,ал.4 да
отстрани нередовности. В такъв случай са представени писмени доказателствапреди
приключване на УС и следва да се съобразят горнияот 30.11.2021г. и списъка на разноските
където не е посочен размера. Затова, с оглед предмета на делото и броя на заседанията
следва да се определи в-е в размер на 300,00 лева с оглед интереса, платими на ищцовия
представител по указаната банкова сметка.ТО БЛАНКА се прилага приподписан от
поръчителя договор или договора е неразделната говорката за наказателна лихва по т.3.3.1,
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по молба от адв. Д.В. М., адвокатска колегия ***, с
адрес на кантора и съдебен адресат: гр.***, ***., в качеството на пълномощник на М.Ц.,
против: „МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.с.
ап.14, представлявано от В. С. - Изпълнителен директор, че клаузата на чл. 10 от ДОГОВОР
ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 134630 от 29.06.2021г., сключен между горепосочените
страни, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1 313.28 лева, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, поради
което я ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.с. ап.14, представлявано от В. С. - Изпълнителен директор, да заплати на
адв. Д.В. М., адвокатска колегия ***, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр.***, ***,
които да преведе по банкова сметка: УниКредит Булбанк, BG 87UNCR70001521514314 –
адв. в-е, и на М. Ц. АНТ. ЕГН – ********** от гр. Л. сумата 52,54 лева – д.т. за завеждане
на делото по същата банкова сметка.
Решението подлежи на обжалване пред ЛОВЕШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл.7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
страните.
Съдия при Районен съд – Ловеч: _______________________
9