Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Б“ въззивен
състав, в публично
съдебно заседание,
проведено на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.съдия: ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при секретаря Вяра
Баева, като разгледа докладваното от мл. съдия Карабашева в.гр.дело № 12952 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
20232564 от 22.10.2020 г., постановено по гр.д. № 95 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО,
78 състав е признато за установено по отношение на В.П.К. с ЕГН: ********** с
адрес ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: *******със седалище и адрес на
управление *** Б на основание чл.415, ал.1 от ГПК сумата от 2 317.60 лева, представляваща стойността
на потребена топлинна енергия за периода от 04.07.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 04.07.2019 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 87.97 лева, представляваща обезщетение
за забавено плащане на главницата от 2 317.60 лева за периода от 14.09.2016г. до 18.06.2019 г., като
исковите претенции са отхвърлени за разликите над приетите за дължими размери
на главницата за потребена топлинна енергия от 2 317.60 лева до пълният
предявен размер от 3 476.40 лева и на обезщетението за забавено плащане
върху главницата над сумата от 87.97 лева до пълният предявен размер от 131.96
лева. Решението е постановено с участието на трето лице-помагач на страната на
„Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу него е
постъпила въззивна жалба с вх.№25156331/30.10.2020 г. на „Т.С.“ ЕАД, подадена
чрез юрисконсулт Т.Ж.с приложено по делото пълномощно, в частта, с която са
отхвърлени предявените искови претенции по чл.415, ал.1 от ГПК над приетите за
дължими парични суми за главницата за потребена топлинна енергия и за
обезщетението за забава до пълните им предявени с исковата молба размери. Релевирани
са съображения за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните му
части. Заявява се, че за претендирания период от месец май 2015 г. до
30.04.2018 г. са били в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди на потребители от 2016 г., като съгласно чл.33, ал.2 от същите
клиентите заплащат стойността на фактура за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 45 дневен срок за периода, за който се отнасят.
Сочи се, че издаваната обща фактура през месец юли или август е за целия
предходен отоплителен сезон, както и че задълженията за общата фактура от
31.07.2016 г. ставали изискуеми след 15.09.2016 г., като според ищцовото
дружеството от този момент следвало да тече погасителната давност. Излага се,
че вземанията от общата фактура от 31.07.2016 г. не са погасени по давност и
същите стават изискуеми след издаването на общата фактура. Прави се искане
въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да
постанови решение, с което да признае пълната дължимост на сумите по исковите
претенции над приетите за дължими парични притезания. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна В.П.К., представлявана от особен представител – адв. М.Т. – САК, с който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи за правилност
и законосъобразност на първоинстанционното решение, поради което се моли за
неговото потвърждаване.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по въззивната жалба.
Съдът,
след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *******, срещу В.П.К.
с ЕГН: ********** с адрес ***, с която е поискало от съда на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД да признае за установено,
че В.К. с ЕГН: ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД ЕИК *******сума в размер на 3 476.40
лева, представляваща стойността на незаплатена за периода от м.05.2015 г. –
м.04.2018 г., отразена в Общи фактури № **********/31.07.2018 г., №
**********/31.07.2017 и № **********/31.07.2016 г. реално потребена топлинна
енергия, ведно със законната лихва върху главницата от 3 476.40 лева,
считано от 04.07.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 131.96
лева, представляваща изтекла мораторна лихва върху главницата за периода от 14.09.2016
г. до 18.06.2019 г. Ищцовото дружесво е навело твърдения, че ответникът К. е
собственик на имота и като такъв е потребител на топлинна енергия, потребила е
енергия в имота за процесния период в количества и на стойност, за които са
предявени исковете, изпаднала в забава на плащаната главница, като страните
били обвързани от договор при Общи условия. Претендирало е разноски.
Ответникът В.К.,
чрез назначения пред първата инстанция с определение от 18.08.2020 г. особен
представител – адв. М.Т., е депозирала писмен отговор на исковата молба в
законоустановения срок по чл.131 от ГПК с твърдения за неоснователност на предявените
искови претенции по основание и размер. Заявява се, че ответникът няма
договорни отношения с ищцовото дружество за доставка на топлинна енергия и няма
качеството на потребител на основание чл.154, ал.1 от ЗЕ. Ищецът не доказвал,
че К. е собственик на топлопреносния имот. Поддържа се, че доставянето на
топлинна енергия представлявало услуга, квалифицираща се като търговска сделка
и че за същата са дължими качество и надлежен отчет на изпълнение като
предпоставки за заплащане на суми. Ответникът К. оспорва за исковият период да
е ползвана топлинна енергия и че до топлопреносния имот не е доставяна такава.
Твърди се, че същата не е дала писмени потвърждение, че приема Общите условия
на дружеството за доставка на топлинна енергия, позовава се на Закона за защита
на потребителите за наличие на неравноправни клаузи в Общите условия на „Т.С.“
ЕАД за доставка на топлинна енергия, доколкото не са били индивидуални
уговорени. С подробни съображения се оспорват от ответника К. приложените към
исковата молба едностранно съставени писмени доказателства. Заявява се, че
липсвала покана до ответника К. за претендираните вземания и се оспорва
исковата претенция за мораторната лихва за забава. Твърди се, че вземанията по
предявените искови претенции са погасени по давност на основание чл.111, б. „в“
от ЗЗД за периода от м.05.2015 г. до 04.2017 г. за главницата за топлинна
енергия и за периода от м.05.2015 г. до м.04.2018 г. за мораторната лихва върху
главницата.
По делото е
приложено заповедно дело № 38311/2019 г. по описа на СРС, ГО, 78-ми състав,
образувано по заявление с вх. № 3046341/04.07.2019 г. по чл. 410 ГПК и със заповед от 15.07.2019г.
районният съд е разпоредил В.К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *******сума в
размер на 3 476.40 лева, представляваща стойността на незаплатена за
периода от м.05.2015 г. – м.04.2018 г. потребена топлинна енергия, ведно със
законната лихва върху главницата от 3 476.40 лева, считано от 04.07.2019
г. до окончателното й изплащане и сумата от 131.96 лева, представляваща изтекла
мораторна лихва върху главницата за периода от 14.09.2016 г. до 18.06.2019 г., както
и сумата от 122.16 лева за сторените в заповедното производство разноски, от
която сума в размер на 72.17 лева за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50.00 лева. За връчване на издадената заповед спрямо
длъжника е изпълнена надлежна процедурата по чл.47, ал.1 от ГПК, като в
законоустановения срок от залепване на уведомлението по чл.47, ал.1 от ГПК и
след получаване на съдебните книжа, от длъжника К. е постъпило възражение по
чл.414, ал.1 от ГПК, с което е оспорена недължимостта на вземанията по издадената
заповед за изпълнение от 15.07.2019 г. На 06.19.2019 г. заявителят е уведомен на основание чл.415,
ал.1 от ГПК за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от
съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и
такива е представил на 03.01.2020 г.
Като част от
доказателствената съвкупност е приет протокол от Общо събрание на собствениците
на етажната собственост от 26.10.2001 г за избор на фирма, която да извършва
дялово разпределение, както и списък на етажните собственици от 26.10.2001 г.
от ЕС в гр.София, ж.к. „*******., както и договор сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“
ЕООД от 29.07.2015г. за предоставяне на услугата дялово разпределение.
По делото е
приет договор, сключен между собствениците на етажната собственост и „Т.С.“
ЕООД за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия № 2034/18.02.2002
г., съгласно който етажните собственици на сграда в в гр.София, ж.к. „******* са
избрали и възложили на „Т.С.“ ЕООД да извършва дялово разпределение на
енергията в сградата за срок от 2 години, като при липса на възражения от
страните този срок се подновява автоматично за всяка следваща година.
Приложени са и
съобщения към издавани фактури № **********/31.07.2018 г., №
**********/31.07.2017 и № **********/31.07.2016 г. за топлофикационния имот за
периода от 01.05.2015г. – 30.04.2018г., извлечение от сметка за аб.№ 146316,
както и удостоверение за актуално състояние на „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД.
Съгласно писмено
удостоверение на Вр.И.Д. Кмет на Район „Младост“ – Столична община с №904-(1)
от 16.05.2019 г. имотът – *******, ж.к. „Младост“№ 2 гр.София е закупен от
ответника В.П.К. на 09.04.1990 г.
По делото са
приети извлечения от сметки за дялово разпределение по месеци за процесния
период за абонатен № 146316, установяващи размера на дължимите суми за топлинна
енергия за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2018 г.
Според чл. 32 и
чл. 33 Общи условия одобрени от ДКЕВР с решение от 03.02.2014 г., сумите по
фактурите следва да се заплащат в 30-дневен срок от публикуването им
интернет-страницата на продавача-както месечните, публикуват се по същия начин
и изравнителните сметки, като обезщетение за забава се дължи след изтичане на
срока за плащане на сумата по изравнителната сметка.
Съгласно чл. 32
и чл. 33 от ОУ одобрени от ДКЕВР на 27.06.2016 г. задълженията следва да се
платят се дължи след изтичане на 45 дни от изтичане на периода, за който се
отнасят.
С приетото по
делото и неоспорено от страните заключение по съдебно-техническата експертиза,
вещото лице, след запознаване с представените по делото документи и проверки
при ищеца, е посочило, че сградата, в която се намира процесният имот, е
топлофицирана. В нея се потребява енергия за отопление отчитана чрез 2 броя
ИРРО, монтирани на 3 броя радиатори с монтирани уреди за дялово разпределение,
топлинна енергия, отдавана за мощност, отопление, сградна инсталция и общи
части, и топлинна енергия за горещо битово водоснабдяване, отчитана чрез два
водомера за топла вода. СТЕ е установила, че по главните отчети на фирмата за
дялово разпределение абонатът е осигурил достъп за отчет и главните отчети са
подписани. Вещото лице е посочило, че е начислена енергия съобразно обем на
имота, че дяловото разпределение на енергията е било направено от „Т.С.“ ЕООД
по правилата на Наредбата за топлоснабдяване, а фактурираните ежемесечно суми
за топлинна енергия за абонатен № 146316 са изчислени съобразно Наредба №
16-ЗЗ4/06.04.2007 г., изм. и доп. ДВ, бр. 94 от 29.10.2013 г. Констатирано е,
че стойността на реално потребената енергия за периода от м. 05. 2015 г. до
30.04.2018 г. е в размер на 4 180.47 лева по фактурирани от „Т.С.“ ЕАД
суми и коригирана с резултата от изравнителните сметки.
По делото е
прието заключение по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от страните,
като вещото лице, след запознаване с представените по делото документи и на
базата на получени данни от ищеца, е посочило, че от страна на ответника К. липсват плащания на
суми за аб.№ 146316 за периода от м.05.2015 г. до 30.04.2018 г. по фактури и
изравнителни сметки в размер 4 418.85 лева за главница за топлинна енергия.
От посочената сума в размер на 4 418.85 лева „Т.С.“ ЕАД е осчетоводило
като дължима сумата в размер от 3 476.40 лева по счетоводни данни.
Вземането за мораторна лихва върху осчетоводената главница възлизала според
вещото лице в размер на 510.47 лева за периода от 14.09.2016 г. до 18.06.2019
г.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния
съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото
в жалбите.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо. По правилността
на решението:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. с 415 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 вр. чл. 150 и чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ)
вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД - иск за установяване на
съществуване на вземане за заплащане на стойност на доставена топлинна енергия
за битови нужди за имот в сграда - етажна собственост и обезщетение за забава
на плащане на същите, за които е издадена заповед за изпълнение по реда
на глава XXXVII от ГПК.
За да бъде
уважен, по делото следва да се установи, че за процесния период между страните
е съществувало валидно .договорно правоотношение, по силата на което ищецът се
е задължил да доставя на ответника К. топлинна енергия срещу задължението на ответника
да заплаща стойността й, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и
е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото в
съответствие с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ и Наредбата
за топлоснабдяване от 06.04.2007 г., ответниците са изпаднали в забава на
плащането на сумите.
В
настоящия случай ищецът твърди, че ответникът е потребител на топлинна енергия
като собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, с аб.№ 146316. Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ "битов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено
да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия,
респ. то е встъпило по силата на
закона в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Въззивният
съд отчита, че първоинстанционното решение в частта на уважените искови претенции
по чл.415, ал.1 от ГПК за главницата за доставена топлинна енергия за сумата в
размер на 2 317.60 лева за периода от месец 04.07.2016 г. до месец април
2018 г. и за мораторната лихва за забава в размер на 89.97 лева върху
главницата от 2 317.60 лева за периода от 14.09.2016 г. до 18.06.2019 г. е
влязло в сила и не подлежи на редовен инстанционен съдебен контрол от въззивния
съд, поради силата на пресъдено нещо. Така установено по делото е валидно
правоотношение между страните за доставяне на топлинна енергия в имота.
Установява се от съдебно-техническата експертиза и стойността на реално
доставената топлинна енергия.
С оглед
релевираните възражения във въззивна жалба, че не е настъпила погасителната
давност за вземанията, отхвърлени над дължимите до предявените с исковата молба
размери, спорен по делото е и въпросът дали част от претендираните вземания,
възникнали за периода от 01.05.2015 г. до 03.07.2016 г., са погасени по
давност.
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата
разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД с
три годишна давност се погасяват периодичните задължения, включително и тези за
лихви, като съгласно чл. 119 ЗЗД с
погасяване на главното задължение се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар за тях давността да не е изтекла. Съдът приема, че
процесните вземания са периодични, поради което и за тези вземания
съобразно чл. 111, б. "в" от ЗЗД погасителната
давност е 3 години. Касае се за трайно и периодично изпълнение на задължение по
договор за доставка на топлинна енергия. Задълженията са еднородни и
повтаряващи се през определен период от време, като неотносимо е
обстоятелството, че размерът на тези задължения е различен (в този смисъл е ТР
№ 3/2013 г. на ОСГК на ВКС).
Вземанията,
претендирани за периода от м. 05. 2015 г. до 30.04.2016 г., са възникнали при
действието на ОУ, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г., съответно приложими
за тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ, съгласно които
плащането на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца, следващ
този, за който е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата
на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат след
публикуване на фактура, то съдът приема, че това е съглашение, договорено между
страните, изискуемостта на задължението да настъпва след покана за плащане.
Това е така, понеже изискуемостта настъпва след активно поведение от страна на
кредитора, изразяващо се в отправяне на искане за плащане към длъжника, което
искане, съгласно ОУ, се приема за достигнало до длъжника при публикуване на
фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприетото, съдът
намира, че приложима в настоящата хипотеза е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът на
издаване на обобщените фактури от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му - те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са издавани
ежемесечните фактури. Издаването на обобщени фактури № **********/31.07.2018
г., № **********/31.07.2017 и № **********/31.07.2016 г. за тези вземания за
периода през 01.05.2015 г. – 30.04.2018 г., които включват начислени задължения
за месеци през целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно потребление за
процесните месеци, не е от естество да промени момента, от който започва да
тече погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за доставена
топлинна енергия в определен месец. Издаването на счетоводния документ от ищеца
за това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена фактура за това
вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от поведението по
издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на погасителната давност,
което противоречи на целите на института на погасителната давност. Моментът, от
който започва да тече погасителната давност, е определен от законодателя в
зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му.
При така
възприетото по-горе и след като съдът съобрази датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 04.07.2019
г., и по съображенията, изложени по-горе за началния момент на погасителната
давност на вземанията, възникнали при действието на Общите условия от 2014 г.,
то съдът приема, че част от вземането за главницата за топлинна енергия в
претендирания размер за периода от 01.05.2015 г. до 03.07.2016 г. е погасена по
давност или сумата от 1 158.80 лева от претендираната такава е погасена по
давност, изчислена по правилото на чл.162 от ГПК и с оглед изводите от
заключението на СТЕ за дължимите парични суми. Размерът на главницата за
топлинна енергия, необхваната от погасителната давност за периода 04.07.2015
г. до 30.04.2018 г., е за сумата от 2 317.60
лева като част от вземането за главницата за топлинна енергия в претендирания
размер. Вземанията са периодични и срокът на погасителната давност е 3 години.
Различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на
вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни задължения с
посочен в Общите условия падеж. При това положение, поради недължимостта на
главното вземане в отхвърления размер, недължима е и акцесорната претенция за лихва за забава на плащането на
главницата.
Въззивната
инстанция следва да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното
решение в частта на отхвърлените искови претенции за разликите над приетите за
дължими размери до предявените такива, а въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
тази част на обжалвания съдебен акт след да се отхвърли като неоснователна и
недоказана.
По отговорността за разноски пред СГС:
При този изход
на съдебния спор разноски на въззивника за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение са недължими, поради неоснователността на въззивната жалба.
Право на разноски има въззиваемата страна, но такива не ѝ се следват, тъй
като не са претендирани.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с
оглед размера на предявените искове настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване и е окончателно.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20232564 от 22.10.2020 г., постановено по гр.д. № 95 по описа за
2020 г.
на СРС, II ГО, 78 състав в обжалваната част.
Решението е
постановено с участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Първоинстанционното
решение в останалата част е необжалвано и е влязло в законна сила.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с
оглед размера на предявените искове настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.