Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ………………г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Г” състав в публично заседание на 20. 10. 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Д. ЧЛЕНОВЕ: Соня Найденова
мл. с-я
Стойчо Попов
при секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от съдия Д.гр. д. № 10633/2020 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена въззивна жалба от въззивникът-ответник Г.З.З., ЕГН **********, срещу Решение № 145596/09.07.2020
г., постановено по гр. д. № 72317/2018 г. по описа на СРС, 33-ти състав, с което са уважени предявените кумулативно
обективно съединени искове от ищеца С.П.М., ЕГН: **********, с правно основание чл. основание чл. 240 и
чл. 86 от ЗЗД за сумата от 4 500 лв., представляваща главница по неформален
договор за заем от м. 10. 2012 г., както и законна лихва от 12.11.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба
жалбоподателят навежда съображения за неправилност на постановеното
първоинстанционно решение, поради противоречие с материалния закон. Признава,
че е налице валидно облигационно отношение по неформално сключен договор за
заем между страните през месец октомври 2012 г, който следва да бъде върнат в
срок до около две седмици, както и че задължението не е било изпълнено от
заемателя в срок. Релевира оплаквания, че вземането на ищеца е погасено по
давност, както и че признанието на задължението от страна на заемателя не
прекъсва погасителната давност, тъй като е направено след като е изтекла.
Излага подробни мотиви.
Въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба, която не е подписана,
същата моли съдът потвърди първоинстанционното
решение като правилно.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните
съображения:
Предявени са искове с правно основание е правно
основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД. За
да е изпълнен фактическият състав на договора за заем, който е реален договор,
ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че между
страните е постигнато освен
съгласие между страните и предаване на вещите, които са негов предмет на договора за заем. Следователно
елементите от фактическият състав на договора за заем са първо, съгласие на страните за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на претендираната парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Страните не спорят помежду си относно наличието на валидно
облигационно отношение, възникнало по договор за заем по чл. 240 ЗЗД, както и
уговорения срок за връщането на заемната сума, въззивникът не оспорва, че не е
изпълнил задължението си по договора, а именно да върне заетата сума от пари. Единственото
оплакване във въззивната жалба е по отношение на приложението на института на
погасителната давност /чл. 120 ЗЗД/, а именно, поддържа, че признанието, извършено
след изтичане на погасителната давност не може да заличи правните й последици.
Настоящата инстанция констатира, че
признанието за наличие на непогасен дълг към ищеца е направено в предаването
„Съдебен спор“ на дата 21.04.2018 г., когато петгодишният давностен срок вече е
бил изтекъл, тъй като сумата е предадена през месец октомври 2012 г., а са
постигнали съгласие, че заемателят следва да я върне в срок до две седмици,
тоест до месец ноември 2012 г.
Тъй като задължението се погасява с общия петгодишен
давностен срок, а давността е изтекла и
длъжникът не е направил преди изтичането на давносния срок признание на задължението, след изтичането на давностния срок признанието на погасените по давност вземания не
прекъсва теченето на давността, тъй като тя вече е изтекла.
Съгласно разпоредбата на чл.
113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се
направи само след изтичането й. Длъжникът, като знае същността на правото
си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на
погасителна давност. Ако
отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни
последици. Няма
форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното
право на погасителна давност. Отказът
може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по
несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от
последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение,
било само за част от него, но задължението следва да е
индивидуализирано. От представените по делото доказателства настоящият съдебен състав не
намира, че по несъмнен начин длъжникът се е отказал от последиците на
погасителната давност. Нещо повече, същият е направил възражение за изтекла
погасителна давност в негова полза в отговора на исковата молба. Безсъмнено, целта на погасителната давност е своевременното
упражняване на субективните граждански права. Чрез нея на кредитора се отнема възможността да иска принудително
осъществяване на своето право. Това
става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред
съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради
това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Според разпоредбата на чл. 120 ЗЗД
давността не се прилага служебно. Това означава, че освен изтичане на определен срок от
време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и
волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Възражението за изтекла
погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярът на
вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение. Ето защо възражението за изтекла
погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. / в този смисъл решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г., Г. К., ІV Г. О.
на ВКС/. С оглед изложеното, проверяваната инстанция не
правило е смесила институтите на признаване на задължението и отказ от
субективни права, като наличието на първото не води автоматично до съществуване
на отказ от правните последици на погасителната давност.
Следователно, настоящата съдебна инстанция, че
признанието на задължението е направено след като давността е изтекла, поради
което същото не може да я прекъсне, нито да заличи правните й последици. Това
може да бъде постигнато единствено чрез валиден отказ от субективни права след
изтичането й съгл. чл. 113 ЗЗД, като такъв не е направен, в случая се касае за
телевизионно шоу и това признание в никакъв случай не може да се тълкува като
отказ от позоваване на изтекла погасителна давност. Процесният дълг е погасен
по давност, а възражението затова е направено в исковия процес, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно.
При това положение ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
строените по делото разноски по представения списък по чл. 80 ГПК в размер на
660 лева адвокатско възнаграждение. Направеното възражение за прекомерност
съдът намира да е неоснователно, с оглед материалите по делото, неговата
фактическа и правна сложност.
Така мотивиран
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 145596/09.07.2020
г., постановено по гр. д. № 72317/2018 г. по описа на СРС, 33-ти състав, като
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ
обективно и кумулативно
предявените искове по чл. 240 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 4 500 лв. представляваща главница по неформален
договор за заем от м. 10. 2012 г., както и законна лихва от 12.11.2018 г.
ОСЪЖДА
С. Д.М. ЕГН ********** да заплати на Г.З.З. ЕГН ********** сумата в
размер на 660 лева адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: