РЕШЕНИЕ
№ 49
гр. Русе,
26.11.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, IV-ти
състав, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесет
и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ГАЛЕНА
ДЯКОВА
при
секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА
докладваното от съдия ДЯКОВА адм. дело
№ 510 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на М.Т.А. *** срещу Решение № Ц1040-17-58/23.07.2021
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане №
171-00-493-3/10.06.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с
което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени възражения за
незаконосъобразност на оспорения административен акт поради нарушение на
материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и несъответствие
с целта на закона. Основното възражение касае приложението на Споразумението за
оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от
Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (Споразумението за
оттегляне) и свързаното с него прилагане на европейските регламенти за
координация в областта на социалната сигурност. Претендира се отмяна на акта,
както и присъждане на направените разноски.
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство
от юрисконсулт.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 958/22.02.2021 г.
по описа на Дирекция „Бюро по труда“ гр. Русе, (л. 8 от преписката)
жалбоподателката М.Т.А. е поискала отпускане на парично обезщетение за
безработица (ПОБ). По заявлението му в ТП на НОИ – Русе е образувана преписка №
171-00-493. В заявлението А. посочва, че от 22.01.2021 г. е прекратено
правоотношението й с осигурител във Великобритания, където е упражнявала
трудова дейност в периода 25.05.2019 г. – 22.01.2021 г. Не е декларирала, че
получила парично обезщетение за безработица в друга държава. Допълнително на 25.02.2021
г. А. е представила и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 12 от преписката), в
която е посочила като последен период на заетост периода от 12.11.2020 г. до 22.01.2021
г. в Англия, където е работила като наето лице. Декларирала е още, че през
периода на тази последна заетост партньорът й е живял също в Англия, а преобладаващата
част от роднините й са живели в България. На последно място А. е посочила в
декларацията, че не притежава собствено жилище, а преобладаващата част от
социалните й контакти са в България и възнамерява да се установи (установен е)
трайно в България.
С разпореждане № 171-00-493-1/26.02.2021
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 11-гръб
от преписката) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане
на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че
поради упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на СЕД U002
и СЕД U004
за потвърждаване на осигурителни периоди и доход от чужда осигурителна
институция, както и СЕД Н006 – за уточняване на пребиваването на лицето по
смисъла на европейските регламенти за социална сигурност. По административната
преписка липсват данни да са получени СЕД U002 и СЕД U004.
На 24.03.2021 г. е получен СЕД Н006
(л. 9-11 от преписката), в който е отразено, че жалбоподателката е била със
статут на наето лице във Великобритания като е посочен работодателят й - MACH RECRUITMENT LTD и адресът, на който е живяла във
Великобритания. Посочено е също така, че Великобритания се явява „държава на
престой“.
На 26.05.2021 г. А. представила в ТП
на НОИ – Русе преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Великобритания
(л. 14-16 от преписката). В документа е отразен периода на заетост на А. във
Великобритания – от 25.05.2019 до 21.01.2021 г.; изплатеното й възнаграждение в
паунди (£), както и причината за прекратяване на договора – изтичане на
срока на договора („contract expired“).
В т. 6 „Право на обезщетение за безработица“ от формуляра U1 изрично е направено отбелязване на
първата хипотеза от т. 6.2., която е със съдържание „Лицето няма право на
обезщетения за безработица от службата, издала настоящия документ, защото
съгласно законодателството на държавата не съществува право на обезщетения“
(превода е според българо езичния вид на унифицирания формуляр, с който съдът е
служебно запознат).
На 03.06.2021 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-493-2 (л. 7 – гръб от преписката), с което ръководителят
на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил
производството по заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че
по преписката са получени от лицето – преносим документ U1 и по ел. обмен на
социалноосигурителна информация СЕД Н006, издаден от компетентната институция
на Великобритания. Последвало издаване на Разпореждане № 171-00-493-3/10.06.2021
г., с което на основание чл.54ж, ал. 1 и чл. 54а, ал. 1 от КСО е отказано
отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на М.Т.А.. В
мотивите на разпореждането е посочено, че осигурителните периоди в Обединеното
кралство са от 25.05.2019 г. до 21.01.2021 г. вкл., след което няма български
осигурителни периоди. В случая според административния орган не е приложим чл.
30 от Споразумението за оттегляне, тъй като със завръщането си в България
лицето прекъсва трансграничната ситуация, в която се е намирало към 31.12.2020
г. и положението му не обхваща едновременно държава-членка и Обединеното
кралство. Чл. 32 от Споразумението за оттегляне регламентира само сумиране на
осигурителни периоди, придобити, придобити преди и след 31.12.2020 г. с цел
придобиване на социалноосигурителниправа, чиято преценка се извършва при
прилагане на националното законодателство. В случая тъй като жалбоподателката
не била упражнявала трудова дейност в България, въз основа на прекратяването на
която да се преценява право на обезщетение за безработица, то няма и български
осигурителни периоди, които да бъдат сумирани с британските периоди за
придобиване на право на обезщетение.
Разпореждането е връчено на
жалбоподателката на 24.06.2021 г., след което тя го оспорила пред директора на
ТП на НОИ – Русе, навеждайки възражение, че по отношение на нея намира
приложение именно чл. 30 от Споразумението за оттегляне, а не чл. 32, както е
прието от административния орган, при което следва да бъдат приложени Регламент
№ 883/2004 г. и по-конкретно чл. 65, § 2 от него, тъй като съобразно нормата на
чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 г. за времето на заетостта си във
Великобритания, жалбоподателката е запазила обичайното си пребиваване в
България.
Горестоящият орган се е произнесъл по
жалбата на А. с обжалваното в настоящото производство Решение № Ц1040-17-58/23.07.2021
г., с което е отхвърлил жалбата й. Мотивите, с които горестоящият орган е е
потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично
обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбите на чл.
30-32 от Споразумението за оттегляне. Прието е, че жалбоподателката попада в
персоналния обхват на нормата на чл. 30 от това споразумение само за времето, в
което е работила във Великобритания и от момента на завръщането си в България е
прекъсната така създадената трансгранична ситуация и по отношение на А. вече не
се прилагат европейските регламенти в сферата на координацията на социалната
сигурност, а само уреденото в чл. 32 от Споразумението за оттегляне изключение.
В заключение, с позоваване на нормата на чл. 31, § 1 от Споразумението за
оттегляне, горестоящият орган е посочил, че в хипотезата на чл. 30 от
споразумението (очевидно ако все пак се приеме, че тази хипотеза е приложима по
отношение на жалбоподателката), то компетентна институция се явява институцията
на държавата, в която лицето е упражнявало последно трудова дейност, а в случая
това е Великобритания.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателката на 30.07.2021 г., видно от приложеното по
преписката известие за доставяне (л. 2-гръб от преписката), след което на 09.08.2021
г. А. е подала чрез куриер (л. 9 от делото) жалба чрез административния орган до
настоящия съд.
От така установеното фактическо положение съдът достигна до
следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е
предписаната от закона писмена форма, като се съдържат реквизитите по чл. 59,
ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. Административният орган в
съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значение за случая, по които факти впрочем не е налице
формиран спор между страните.
При анализа им обаче е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона. В тази връзка съдът счита, че спорът е от правен
характер и се свежда до разграничаване на приложното поле на разпоредбите на
чл. 30 и чл. 32 от Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия, както и до определяне на това коя е
компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след
като последната заетост на жалбоподателката е била на територията на Великобритания.
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че М.А. е гражданин на Република България, т.е.
на държава-членка на ЕС, както и че за времето на последната си заетост същата
е била подчинена на законодателството на Великобритания. Тази държава обаче е
била държава членка на ЕС само за част от периода, в който А. е упражнявала
трудова дейност в нея. Друга част от трудовата дейност на А. е била в периода
на преход към излизане на страната – Великобритания от ЕС, а е налице и част от
периода на заетост, който е след окончателното излизане на страната от ЕС.
С оглед на това
приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на А.
следва да бъде преценявано в светлината на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство
Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за
атомна енергия, с което според отразеното в преамбюла на самото споразумение се
цели да се гарантира организирано оттегляне на Обединеното кралство от Съюза и
Евратом и да се осигури реципрочна защита на гражданите на Съюза и гражданите
на Обединеното кралство, както и на съответните членове на техните семейства,
когато те са упражнили правото си на свободно движение преди определената в
настоящото споразумение дата, и да се гарантира, че правата им по настоящото
споразумение могат да бъдат упражнени и се основават на принципа на
недискриминация; като признават също, че правата, произтичащи от периодите на
социално осигуряване, следва да бъдат защитени.
На първо място следва да
се посочи, че персоналният обхват на споразумението, т.е. лицата спрямо които
то намира приложение, е дефиниран в чл. 10 от него и съгласно § 1, букви „а“ и
„в“ без да се засяга дял
III, настоящата част (на споразумението) се прилага за следните лица: а)
граждани на Съюза, които са упражнили правото си на пребиваване в Обединеното
кралство в съответствие с правото на Съюза преди края на преходния период и
продължават да пребивават там след това;
в) граждани на Съюза, които са упражнили правото си като погранични работници в
Обединеното кралство в съответствие с правото на Съюза преди края на преходния
период и продължават да го упражняват след това. Тук следва да се отбележи
изрично, че споразумението съдържа определение за понятието „погранични работници“
в чл. 9, буква „б“ („погранични работници" означава граждани на Съюза или
граждани на Обединеното кралство, които упражняват икономическа дейност в
съответствие с член 45 или 49 от ДФЕС в една или повече държави, в които
не пребивават), което определение се различава от даденото определение на същия
термин в Регламент № 883/2004 г. – в чл. 1, б. „е“ („пограничен работник"
е всяко лице, упражняващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице
в една държава-членка и което пребивава в друга държава-членка, в която се
завръща по правило всекидневно или поне веднъж седмично). Видно е, че
споразумението третира като погранични работници, всички граждани на съюза,
които работят на територията на Обединеното кралство, но са запазили
пребиваването си в друга държава членка, независимо дали се завръщат в нея в
указаната в регламента честота.
Дял ІІІ от Споразумението за
оттегляне регламентира правилата за координация на системите за социална
сигурност. В чл. 30 е дефиниран персоналния обхват именно на тези правила и
съгласно § 1 от тази норма Дял ІІІ от Споразумението за оттегляне се прилага за
следните лица: а) граждани на Съюза, спрямо които се прилага законодателството
на Обединеното кралство в края на преходния период, както и членовете на
техните семейства и преживелите ги лица; както и за в) граждани на Съюза, които
пребивават в Обединеното кралство и спрямо които се прилага законодателството
на държава членка в края на преходния период, както и членовете на техните
семейства и преживелите ги лица. Освен това според чл. 30, § 3 от
Споразумението за оттегляне настоящият дял се прилага и по отношение на лица,
които не попадат или които вече не попадат в обхвата на параграф 1, букви а) —
д) от настоящия член, но които попадат в обхвата на член 10 от настоящото споразумение, както и членовете на техните
семейства и преживелите ги лица.
Изрично също така е предвидено, че
лицата, посочени в параграф 1, попадат в персоналния обхват дотогава, докогато
продължават да се намират без прекъсване в една от ситуациите, посочени в същия
параграф, обхващащи едновременно държава членка и Обединеното кралство (чл. 30,
§ 2 от Споразумението), а лицата, посочени в параграф 3, са обхванати, докато
продължават да имат право на пребиваване в приемащата държава съгласно член 13 от настоящото споразумение или право на работа в държавата на
месторабота съгласно член 24 или 25 от настоящото споразумение (чл. 30, § 4 от Споразумението).
Съгласно чл. 31, § 1 от Споразумението
за оттегляне по отношение на лицата, попадащи в обхвата настоящия дял, се
прилагат правилата и целите, определени в член 48 от ДФЕС, Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета, т.е. прилагат се правилата, действащи до момента на излизане на
Великобритания от ЕС. В тези случая Великобритания се третира като страна
членка на ЕС.
Като особени случаи в чл. 32 от
Споразумението за оттегляне са предвидени хипотези (правила), отнасящи се само
до лица, които не попадат или вече не попадат в обхвата на член 30. Една от тези хипотези предвижда, че
граждани на Съюза, както и лица без гражданство и бежанци, пребиваващи в
държава членка, и граждани на трети държави, отговарящи на условията на Регламент (ЕО) № 859/2003, по отношение на които преди края на
преходния период се е прилагало законодателството на Обединеното кралство,
както и членовете на техните семейства и преживелите ги лица попадат в обхвата
на настоящия дял за целите на използването и сумирането на периоди на
осигуряване, заетост, самостоятелна заетост или пребиваване, включително права
и задължения, произтичащи от такива периоди, в съответствие с Регламент (ЕО) № 883/2004.
Именно тази последна разпоредба е
дала основание на ответния административен орган да приеме, че по отношение на
жалбоподателката би било налице само право на сумиране на придобитите във
Великобритания осигурителни периоди, в случай че се преценява правото й на
обезщетение за безработица отпуснато на основание прекратено осигуряване в
България, каквото в случая не е на лице.
Съдът намира този извод на ответника
за необоснован и несъответстващ на целта на закона като счита, че прилагането
на нормите на Споразумението за оттегляне е станало при буквалното и
стеснителното им тълкуване.
От данните по делото безспорно се
установява, а това не се и оспорва от административния орган, че за периода на
заетостта си във Великобритания, жалбоподателката попада в обхвата на чл. 30, §
1, б. „а“ от Споразумението за оттегляне, тъй като за този период по отношение
на А., която като гражданин на България е гражданин на Съюза по смисъла на чл. 2,
б. „в“ от Споразумението за оттегляне, се прилага законодателството на
Обединеното кралство и този период обхваща момента към края на преходния период
по споразумението (т.е. към 31.12.2020 г.). Това означава, че именно по силата
на чл. 30, § 1 от Споразумението за оттегляне правата на А., произтичащи от
трудовата й заетост във Великобритания се уреждат от действащите преди
излизането на Великобритания от ЕС европейски регламенти, а именно Регламент №
883/2004 и Регламент № 987/2009. Това се отнася и за правото й на обезщетение
за безработица, породено от прекратяване именно на тази й заетост. За него
следва да се приложат правилата на Дял ІІІ, Глава шеста „Обезщетения за
безработица“ от Регламент № 883/2004. Обстоятелството, че правото на
обезщетение за безработица се реализира фактически в момент след приключване на
заетостта, т.е. и след прекъсване на т.н. трансгранична ситуация не води до
извод, че по отношение на жалбоподателката намира приложение единствено
хипотезата на чл. 32, § 1 от Споразумението за оттегляне. Такова тълкуване
априори води до лишаване на лицата, упражнявали трудова дейност във
Великобритания от обезщетение за безработица след завръщането им в държавата на
пребиваване. Не такава обаче е целта на сключеното споразумение, която се
извежда от преамбюла му. Точно обратното страните по споразумението изрично са
заявили, че целта е да се запазят всички права на гражданите на Съюза, придобити
от тях във връзка с упражняването на трудовата им дейност в Обединеното
кралство. Именно поради тази причина за тези лица, които към края на преходния
период продължават да пребивават или да упражняват трудова дейност във
Великобритания е предвидено същите да се ползват изцяло от правата си по
действащите преди това европейски регламенти. По отношение на останалите лица,
граждани на Съюза, които към 31.12.2020 г. не са в т.нар. трансгранична
ситуация, пък е предвидено да не загубят придобитите по-рано (по време на
членството на Великобритания в ЕС) права като запазят правото на сумиране на
осигурителни периоди или правата си на придобита професионална квалификация. В
случая жалбоподателката би била в такава хипотеза при последващо упражняване на
права по българското социално законодателства, за които се изисква придобит
осигурителен стаж (осигурителни периоди) какъвто например би бил случай на
ползване на обезщетение за бременност и раждане или за майчинство.
Не така стои въпроса с разглеждания в
настоящото дело казус, който както се посочи по-горе е свързан с права,
придобити в период, за който намира приложение чл. 30 от Споразумението за
оттегляне, респективно Регламент № 883/2004. Доводите на ответния
административен орган в обратната посока са формирани при превратно тълкуване
на посочената разпоредба.
В чл. 11, § 1 Регламент №
883/2004 определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на
законодателството само на една държава-членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено
правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият жалбоподател, и това
правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като
самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на
тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип,
че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, §2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че: a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това,
работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения
за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство
е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо
получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва
да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на
държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол,
установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази
държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията,
ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата,
когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва
за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало,
при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата
продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право
съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или
институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която
лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Великобритания.
За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се
изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е
дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че
„пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от
понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл.
1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на
пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането
на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата
на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при
различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно
определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В
конкретния случай очевидно се касае за временно пребиваване на А. във
Великобритания за периода на нейната трудова заетост там, което временно
пребиваване Регламент № 883/2004 дефинира като „престой“ съгласно чл. 1, б. „к“.
Великобритания е определена като „държава на престой“ в издадения от
компетентната институция на Великобритания СЕД Н006 и тази констатация не се
опровергава от останалите данни по делото, сочещи, че жалбоподателката се е
намирала временно в страната по месторабота и се е завърнала в държавата си на
обичайно пребиваване след приключване на трудовата заетост във Великобритания.
Тук
следва да се посочи, че дори и ТП на НОИ – Русе като компетентна институция на
България да не е съгласно с констатацията на компетентната институция на
Великобритания по отношението на квалифицирането на последната като държава на
престой, то приложение следва да намери цитираната по-горе разпоредба чл. 11, §
2 от Регламент № 987/2009 и обичайното пребиваване на жалбоподателката следва
да бъде съобразено с декларираното и осъществено от нея намерение да се завърне
в България.
При
тези данни са налице предпоставките за приложение на чл. 65, §2 и §5 буква а)
от Регламент (ЕО) 883/2004 и правото на парично обезщетение за безработица на А.
следва да бъде преценявано от компетентната институция на държавата на
пребиваване, а това е НОИ и по-конкретно ТП на НОИ – Русе.
В
тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че не споделя становището на
административния орган, че компетентна институция следва да е институцията на
Великобритания като държавата по последната заетост на жалбоподателката, а от
там (без да е посочено изрично в решението на директора на ТП на НОИ – Русе) и за
приложимост на чл. 64 от Регламент № 883/2004 – за отпускане на обезщетението
от компетентната институция на държавата, в която лицето е било осигурено и
евентуалното му „изнасяне“ в друга държава членка, ако лицето се премести там.
Съгласно чл. 56 от Регламент (ЕО) № 987/2009 институцията на държавата-членка,
чието законодателство последно се е прилагало спрямо работника, е длъжна да
информира институцията по мястото на пребиваване, дали работникът има право на
обезщетения по член 64 от основния регламент. Видно от съдържанието на
представения по делото формуляр U1 (т. 6.2 от него), компетентната институция на Великобритания
изрично е отбелязала, че за жалбоподателката не е налице право на обезщетение
за безработица във Великобритания, т.е. не е налице такова право на основание
чл. 64 или по чл. 65, §5, б. „б“ от регламента (които основания са посочени в
т. 6.1. от U1).
В
обобщение на всичко изложено до тук може да се посочи, че по отношение на М.А.
в конкретния казус приложение намира разпоредбата на чл. 30 от Споразумението
за оттегляне на Обединеното кралство и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската
общност за атомна енергия, респективно разпоредбите на Регламент №
883/2004 и Регламент № 987/2009, според
които държавата на пребиваване на А. по време на последната й заетост във
Великобритания е Република България, където същата се е завърнала и обичайно
пребивава.
Според
т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност, ако при отсъствието на каквото
и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Всичко
изложено до тук налага отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ –
Русе, както и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването
за безработица, с който на А. е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица, поради несъответствието им с материалния закон и с целта на
закона. Административната преписката следва да бъде върната на длъжностното
лице издало разпореждането за ново произнасяне по същество, при което относно
определяне приложимостта на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 следва да
се имат предвид мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При
този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно. Адвокат М.К. е оказала
безплатна правна помощ в проведеното производство по адм. дело № 510/2021 г.
при условията на чл. 38, ал. 1
Закона за адвокатурата,
видно от съдържанието на представения по делото договор за правна защита и
съдействие на л. 17 от делото, като по чл. 2, ал. 1 от същия е посочено, че
правната защита по делото се предоставя при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА. Според представения по делото
списък се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 500
лева. Съгласно чл. 38, ал. 2, изр. ІІ от Закона за адвокатурата определянето на
размера на адвокатското възнаграждение е оставено на преценката на съда с
условието, че не може да бъде в по-нисък размер от предвидения в наредбата
по чл.
36, ал. 2 от Закона
за адвокатурата. В настоящия случай, съобразно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 350 лв., като предвид
липсата на фактическа и правна сложност на казуса, съдът счита, че същото
следва да бъде определено именно в минималния му размер. Поради това Националният
осигурителен институт (на основание §1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на
жалбоподателя разноските по делото в размер на 350,00 лева.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалба на М.Т.А. *** Решение №
Ц1040-17-58/23.07.2021 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с
него Разпореждане № 171-00-493-3/10.06.2021 г. на ръководителя на осигуряването
за безработица, с което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица за
ново произнасяне по Заявление вх. № 171-00-493/22.02.2021 г. за отпускане на
парично обезщетение за безработица, подадено от М.Т.А..
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт гр. София да заплати на адвокат
М.Л.К., вписана към Адвокатска колегия Варна, личен номер **********, ЕГН **********,
сумата от 350,00 (триста и петдесет) лева, представляващи разноски по делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: