Р Е Ш Е Н И Е

 

№…………                              08.04.2016 г.                            ГР. П Л Е В Е Н

 

ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД                         ІІ възз. граждански състав

На шести април                              през  две хиляди и шестнадесета година

в открито заседание в следния състав:

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА

                                                ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА

                                                                    МЛ.С. КАЛИНА ФИЛИПОВА

Секретар:    Т.А.

Прокурор: 

като разгледа докладваното от МЛ. СЪДИЯ ФИЛИПОВА

В. ГР. ДЕЛО  № 189 по описа за 2016 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:                              

   Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение №1633/20.11.2015 г., постановено по гр.д.№2937/2015 г. по описа на РС-гр.Плевен, съдът е осъдил на основание чл. 200 от КТ „********“ ООД гр.Плевен, ЕИК  ******** със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ж.к. „***************** представлявано от И. С.-управител да заплати на  К.П.Ц. ЕГН ********** ***  сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на  03. 04. 2015 год., ведно със законната лихва, считано от 03. 04. 2015 год. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 10 000 лв. е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Със същото решение на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК е осъдил К.П.Ц. ЕГН ********** ***  да заплати на „********“ ООД гр.Плевен ЕИК  ******** със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ж.к. „*****“, бл. 326 вх.В ап.15 представлявано от И. С.-управител сумата от 677,50 лв., представляваща деловодни разноски по компенсация.

Със същото решение е осъдил на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК  „********“ ООД гр.Плевен ЕИК ******** със седалище и адрес на управление гр. Плевен, ж.к. „*****“, бл. 326 вх.В ап.15 представлявано от И. С.-управител да заплати по сметка на Плевенския районен съд сумата от 60. 00 лв., представляваща държавна такса върху уважената част от иска, и сумата от 120. 00 лв., представляваща разноски за вещо лице.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищеца пред първоинстанционния съд К.П.Ц., чрез процесуалния му представител адв. Н.Д. ***, с която се иска отмяната му в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.200 ал.1 КТ за разликата над уважения размер от 1500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., както и в частта за разноските. Излагат се доводи, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че процесът на лечение на въззивния жалбоподател е продължил повече от два месеца и половина, с приемане на назначените медикаменти и провеждане на физиотерапия. Налагало се негови приятели да го обгрижват и да му пазаруват. Сочи се, че след увреждането на крака въззивният жалбоподател продължава да търпи и понастоящем болки и страдания, като не бил пълноценен както за себе си, така и за близките си. Претендира се обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от въззивния жалбоподател по справедливост.

Претендират се разноски пред първата и въззивната инстанции.

          Ответникът по жалбата „********“ ООД гр.Плевен чрез процесуалния представител адв.Г.А. *** в законоустановения срок не е депозирал отговор по същата.

В о.с.з. въззивният жалбоподател К.П.Ц. се явява лично и чрез процесуалния си представител адв. Н.Д. ***, като поддържа депозираната въззивна жалба и претендира присъждане на по-висок размер обезщетение за претърпените от него в резултат на станалата трудова злополука неимуществени вреди, като излага доводи по същество.

В о.с.з. ответникът по жалбата „********“ ООД гр.Плевен чрез процесуалния представител адв.Г.А. *** претендира въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение-да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По поставените въпроси във въззивната жалба, които определят рамката на въззивния съдебен контрол, настоящият съдебен състав намира, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната му част по аргумент от чл. 271, ал. 1 ГПК, като съдът ползва и възможността, предоставена му законодателно по чл. 272 ГПК, с препращане към мотивите на първоинстанционния съд, които инкорпорира в настоящите като свои.

Наред с това и следното:

По делото не се спори, и от представените пред първоинстанционния съд доказателства става видно, че въззивният жалбоподател е бил назначен с трудов договор №181/12.01.2015 г. на основание чл.67 ал.1 т.1 вр. чл.70 ал.1 КТ на длъжност „общ работник“ в „********“ ООД, считано от 12.01.2015г. Определена му е месторабота в гр.Плевен, обект „търговия на едро“ на ул. „********“ №*** в същия град. Не се спори, че на 03.04.2015г. в 11,30 ч. К.П.Ц. е претърпял трудова злополука при работа в склада на дружеството, като по делото е представена декларация за трудова злополука, подадена от осигурителя „********“ ООД пред ТП на НОИ. По делото не се спори, че декларираната злополука от осигурителя „********“ ООД се приема за трудова злополука по чл. 55 ал.1 от КСО, като в същата за вид на увреждането е посочена травма на няколко мускула и сухожилия на ниво долен крайник-десен.

Спорен е въпросът за характера на травматичните увреждания, които е получил въззивния жалбоподател, както и за продължителността на претърпените от същия във връзка с това болки, страдания и дискомфорт. При съобразяване на събрания по делото доказателствен материал и установеното с него, а именно: характерът и степента на претърпяното увреждане, видът и начинът на провежданото лечение, неговата продължителност, болките и страданията, претърпени както при причиняване на увреждането, така и при провеждане на лечението през всичките му етапи, районният съд е приел, че размерът на обезщетението, което следва да се определи на ищеца като паричен еквивалент на претърпените в резултат на злополуката неимуществени вреди, е в размер на сумата от 1500 лв., като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв.

Досежно изложените във въззивната жалба доводи, с искане за увеличаване присъдения размер на обезщетението съдът намира следното:

Последователно в практиката си ВКС на РБ е посочвал, че размерът на претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди е ограничен от законодателя единствено от критерия на справедливостта (чл.52 ЗЗД). Както е посочено в раздел ІІ на ППВС № 4 от 1968 г., определянето на размера следва да стане след отчитане на характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване на здравето, морални страдания, осакатявания и т.н. /Решение № 211/29.03.2010 г. по гр.д.№ 719/ 2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/.

Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. Принципът за справедливост включва в най -пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. /така и Решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д.№ 1273/2009 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/.

На първо място с оглед изложените във въззивната жалба доводи и наведените в о.с.з. такива досежно продължителността на периода на възстановяване, както и твърдяния ексцес на травмата, следва да се отчете заключението на назначената и приета без възражения по делото СМЕ, от която става видно, че  на  03.04.2015 г. въззивният жалбоподател е получил травма на дясната подбедрица, прегледан е същия ден  от ортопед в УМБАЛ и на базата на клиничните прояви-болка и ограничени движения, с данни за разкъсване на мускулни влакна на срединно разположената /вътрешна, медиална/ глава на триглавия мускул му е поставена диагноза травма на няколко мускула и сухожилия на ниво подбедрица. На поставените въпроси вещото лице е отговорило, че при трудовата злополука въззивният жалбоподател е получил разкъсване на мускулни влакна на дясната подбедрица и в частност медиалната глава на триглавия мускул, проявена клинично с оток, болка, кръвонасядане, ограничени движения. Проведеното по отношение на възизвния жалбоподател лечение включва са компреси за 24 часа, покой до отминаване на острата болкова симптоматика, нестероидни противовъзпалителни медикаменти, раздвижване за предотвратяване на късните усложнения.  ВЛ е установило, че при прегледа на въззивния жалбоподател на 10.09.2015г. липсва остатъчна симптоматика от травмата на долния десен  крайник, не се установяват данни за болезненост, трофични промени, ограничени движения. От заключението е видно, че полученото от въззивния жалбоподател увреждане е позволило консервативно /без операция/ лечение, като оздравителният процес е протекъл без усложнения. Продължителността на оздравителния процес зависи от обема на разкъсването и е около 1-1,5 м., в резултат на полученото увреждане Ц. е търпял болки и страдания около 1-1,5 месеца, като болката е била по-силно изразена в първите дни след травмата. ВЛ е дало заключение, че към настоящия момент функцията на крайника е възстановена напълно.

Така приетата по делото експертиза следва да се кредитира като компетентно изготвена въз основа на приложената по делото медицинска документация, като същата кореспондира частично с показанията на разпитаните по делото пред първоинстанционния съд свидетели Д. Д. и В. М., от които се установява, че около месец и нещо въззивният жалбоподател не е излизал от вкъщи, бил е с патерици и е имал нужда от помощ. Същевременно от експертното заключение на вещото лице не се установяват данни оздравителният процес и възстановяването на въззивния жалбоподател да са протекли със затруднения, в рамките на два и половина-три месеца, като и към момента същият да не е възстановен от травмата.

Следва да се отчете също така обстоятелството, че по отношение на въззивния жалбоподател не е прилагана оперативна интервенция, а същият се е възстановявал у дома си, като видно от заключението на вещото лице, по-дългият период на временна нетрудоспособност е свързан с възстановяване годността за физически труд.

В тази връзка неоснователни се явяват наведените във въззивната жалба доводи, че след увреждането на крака въззивният жалбоподател продължава да търпи и понастоящем болки и страдания, като не бил пълноценен както за себе си, така и за близките си, което го потискало и разстройвало, за което по делото липсват представени доказателства.

Ето защо настоящият съдебен състав намира, че определеният от районния съд размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди почива на анализа на фактите по делото и е справедливо определен да компенсира в най-пълна степен и адекватно понесените от жалбоподателя вреди с оглед принципа на справедливостта, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент.

От друга страна, пред въззивния съд самият въззивен жалбоподател сочи, че към момента е започнал работа на друго място и че на този етап би казал, че се е възстановил. В този смисъл настоящият съдебен състав намира, че определеното от районния съд обезщетение в размер на 1500 лв. с оглед фактите по делото е справедливо и постановено при съобразяване всички доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), в който смисъл атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, както и в частта му за разноските, доколкото същите се явяват правилно пресметнати от районния съд с оглед уважената, респ. отхвърлена част от предявената искова претенция.

При този изход на делото разноски не следва да бъдат присъждани, доколкото въззиваемото дружество не прави искане за присъждане и не доказва сторени такива пред въззивната инстанция.

          Водим от горното и на основание 271 ГПК, Плевенски окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

             ПОТВЪРЖДАВА решение №1633/20.11.2015 г., постановено по гр.д.№2937/2015 г. по описа на РС-гр.Плевен, в обжалваната му част.

  

             Решението подлежи на обжалване пред ВКС на основание чл.280 ал.2 т.3 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                ЧЛЕНОВЕ: