РЕШЕНИЕ
№ 124
гр. Перник , 16.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20201700500711 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260008 от 27.08.2020 г., постановено по гр.д. № 4812 по описа на РС
гр. Перник за 2019 г., първоинстанционният съд е признал за установено по отношение
на по отношение на „Мини открит въгледобив” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, че дължи на „Пътнически превози – Перник” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление *** сумата в размер на общо 21190.51
лева, от които 17452.80 лв. – главница за дължими, но неизплатени суми за извършени
превози по Договор за специализирани превози на работници и служители № *** г. и
Анекс към този договор, от *** г., с който договорът е продължен от *** г. до *** г. и
сумата от общо 3737.71 лв. лихва за забава върху главницата от 17452.80 лв. за периода
от 11.02.2017 г. до 12.06.2019 г., считано от датата на която е следвало да бъде
заплатена сумата но всяка от петте фактури, а именно до 10-то число на следващия
месец (месеца следващ този, през който е извършен превоза, за който се търси
плащането), до датата на заявлението за издаване на ЗИПЗ – 12.09.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението, за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № № 3709 по описа за 2019 г.
на Районен съд Перник.
Със същото решение предвид изхода на делото „Мини открит въгледобив” ЕАД е
осъден да заплати на „Пътнически превози – Перник” ЕООД сумата от общо 1817.62
лв. – разноски в исковото и заповедно производство.
1
Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 261236 от
14092020 г., подадена от процесуалния представител на „Мини открит въгледобив”
ЕАД юрисконсулт М. А., с която същото се оспорва.
В жалбата се оспорват по същество основателността на предявените искове и
изводите на съда. В тази насока се навеждат подробни съображения, че при
постановяване на атакуваното решение Районният съд не се е съобразил със събраните
по делото доказателства, а освен това е нарушил и материалния закон.
Излагат се доводи, че в процесния период не е била налице валидна облигационна
връзка.
Твърди, че погрешно първоинстанционният съд е приел, че процесиите фактури
№ *** г., фактура № *** г., фактура № *** г. и фактура № *** г., представляват
доказателство за реално извършен превоз за месеците *** г. от страна на „Пътнически
превози Перник” ЕООД.
Изложени са съображения, че в противоречие със събраните доказателства по
делото, първоинстанционният съд е приел, че „Мини открит въгледобив” ЕАД дължи
сумата по фактура № *** г. заради неспазване срока на предизвестието за прекратяване
на договора.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна е подала
писмен отговор на жалбата, с който я оспорва и моли въззивният съд да остави без
уважение, като потвърди обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване, поради което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по
същество.
Окръжен съд Перник, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба
до Районен съд Перник, подадена от „Пътнически превози – Перник” ЕООД. Със
същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422, вр. чл. 415 ГПК като се иска
съдът да признае за установено, че „Мини открит въгледобив” ЕАД дължи на
дружеството сумата от 21190.51 лева, от които 17452.80 лв. – главница за дължими, но
неизплатени суми за извършени превози по Договор за специализирани превози на
работници и служители № *** г. и Анекс към този договор, от *** г. и сумата от общо
3737.71 лв. лихва за забава върху главницата от 17452.80 лв. за периода от 11.02.2017 г.
до 12.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на
задължението, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3709
по описа на Районен съд Перник за 2019 г.
Исковете са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.
367 и сл. от ТЗ, вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване вземането на
ищеца към ответника за извършван превоз на работници и служители по договор
2
между страните, за което е издадена Заповед № *** г. по ч.гр.д. № 3709 по описа на РС
Перник за 2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. С
Разпореждане от 09.07.2019 г. заповедният съд е указал на заявителя да предяви
установителен иск в едномесечен срок от връчване на съобщението, като довнесе
дължимата държавна такса, тъй като е постъпило възражение от длъжника.
Съобщението е връчено на 23.07.2019 г., като в указания срок на 22.08.2019 г. е
предявен установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка
предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила, след
установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство.
В исковата молба се твърди, че съгласно Договор за специализирани превози на
работници и служители извън маршрутите и разписанията на редовните автобусни
линии с № *** г., са били уредени отношенията между страните относно извършван от
ищеца превоз на работници и служители на ответника по маршрути и разписания,
уточнени от страните и поискани от ответника, извън редовните автобусни линии. С
Анекс от *** г., действието на този договор е било продължено от *** г. до *** г.
Уговорената цена, съгласно т. 1, раздел II от договора е била 1.20 лева на километър.
Съгласно раздел IX, т. 11 от договора, превозите се заплащали на превозвача до 10-то
число на следващия месец срещу издадена фактура от превозвача на база пропътувани
километри. Твърди се, че през процесния период ищецът е изпълнил договорно
установеното си задължение за превоз на работници и служители, но от ответника не е
заплатена договорената цена по издадените за това фактури. По тази причина
„Пътнически превози – Перник” ЕООД подали Заявление въз основа на което било
образувано ч. гр. д. № 4717 по описа на Районен съд Перник за 2019 г. за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответникът е оспорил
исковете по основание и размер, като моли да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В хода на делото пред първостепенния съд са разпитани в качеството на
свидетели две лица, както и е извършена и са приети две заключения по съдебно
икономическа експертиза, които не са оспорени от страните.
Към гр.д. № 4812 по описа на РС Перник за 2019 г. е приложено ч. гр. д. № 4717
по описа на същия съд за 2019 г.
Въз основа на събраните доказателства и твърденията на страните
първоинстанционният съд е приел за установено, че през процесния период от
представените писмени доказателства се установявало, че страните са били във
валидна облигационна връзка въз основа на договор № *** г., по силата на който
ищцовото дружество се задължило срещу заплащане да извършва превоз на работници
и служители на ответното дружество по зададен график за маршрут, дни и часове. В
договора било уговорено възнаграждение в размер на 1,20 лв., платимо до 10 – то
число на следващия месец срещу издадена фактура на база пропътувани километри.
Срокът на договора бил една година считано от *** г., който срок можело да се
продължава по взаимно съгласие на страните. Впоследствие е бил подписан и Анекс
от *** г., по силата, на който действието на този договор е било удължено от *** г. до
*** г., като Районният съд приел, че за този факт страните не спорят по делото. На
основание клаузите на договора ищцовото дружество издало 5 броя фактури, за
3
периода от месец *** г. до *** г. включително, които възлизат на сума в размер на
17452,80 лв., за която сума е било подадено заявление по чл. 410 ГПК и е била
издадена Заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 03709 по описа на съда за 2019 г. Във
връзка с оспорванията на ответната страна досежно фактурите че не отговарят на
изискванията на закона за счетоводството, тъй като нямат подпис на лицето получило
услугата, Районният съд е счел, че възраженията в тази насока са неоснователни.
Посочил е, че съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за счетоводството, чл. 114 от ЗДДС и чл.
78 от ППЗДДС, печатът и подписът не са задължителни реквизити на данъчната
фактура. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за счетоводството, първичен счетоводен
документ, адресиран до външен получател не трябва да съдържа печат на
предприятието издател и име и подпис на съставителя, респективно име и подпис на
получателя. В чл. 114 от ЗДДС, регламентиращ реквизитите, които следва да съдържа
фактурата, за да отговаря на изискванията на закона, също няма изискване за наличие
на подпис и печат на издателя, както и за подпис на получателя. След анализ на
представените документи и относимите правни норми първоинстанционният съд
стигнал до извод, че е издадените първични счетоводни документи ( 5 бр. фактури), в
които липсват, реквизитите печат и подпис, следва да се считат за редовно издадени и
съответстващи, както на изискванията на Закона за счетоводството, така и на ЗДДС. В
подкрепа на тези изводи на съда било и заключението по съдебно-икономическата
експертиза, от което се установявало, че поради отказ на ответникът да осигури достъп
на вещото лице до счетоводството си, вещото лице извършило проверка в НАП дали
процесиите фактури са включени в дневниците за покупка на ответното дружество. От
заключението по съдебно-икономическа експертиза се установило, че 4 броя от
процесиите фактури са отразени в дневниците за покупки на ответното дружество,
като сумите по тях напълно съвпадали с представените по делото фактури, като само
фактура № *** г. на стойност 3456 лв. не била отразена в дневниците за покупки на
ответника в НАП. Относно тази фактура Районният съд е изложил подробни мотиви за
счита, че същата е издадена въз основа на същото облигационно отношение, по което
са издадени другите 4 фактури.
На следващо място въз основа на извършената съдебно икономическа експертиза
първостепенният съд е приел, че сумите претендирани от ищеца за процесния период,
са изчислени правилно и законосъобразно, но не са били заплатени в срок от
ответника. По тези съображения първостепенният съд е приел за установено, че „Мини
открит въгледобив” ЕАД дължи на „Пътнически превози – Перник” ЕООД, сума
размер на общо 21190.51 лева, от които 17452.80 лв. – главница за дължими, но
неизплатени суми за извършени превози по Договор за специализирани превози на
работници и служители № *** г. и Анекс към този договор, от *** г., с който
договорът е продължен от *** г. до *** г. и сумата от общо 3737.71 лв. лихва за забава
върху главницата от 17452.80 лв. за периода от 11.02.2017 г. до 12.06.2019 г., считано
от датата на която е следвало да бъде заплатена сумата по всяка от петте фактури.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
4
Решението на Районен съд Перник е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Районния съд.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба, е необходимо
да се добави и следното:
Първото възражение във въззивната жалба е, че в процесния период не е била
налице валидна облигационна връзка между „Пътнически превози – Перник” ЕООД и
„Мини открит въгледобив” ЕАД, тъй като договора от 2013 г. бил сключен за срок
от*** г. до *** г. и не било установено, че процесният договор е действал в периода
между ***г. (когато е изтекъл срокът му) и *** г. (когато е подписан анексът за
продължаване срока на договора). Ответникът „Мини открит въгледобив” ЕАД е подал
отговор, в който оспорва исковете по основание и размер, като оспорва приложените
към исковата молба фактури, с довода, че не отговарят на изискванията на Закона за
счетоводството. В отговора ответното дружество не е оспорило наличието на валиден
договор между страните, нито представените от ищцовото дружество в тази връзка
договор от *** г. и Анекс от *** г. В първо о.с.з. няма направено възражение в тази
насока, нито в хода на производството. За първи път в жалбата се твърди, че липсва
валидна облигационна връзка в процесния период. Това възражение е късно въведено,
доколкото не се твърди, че страната не е могла да го заяви пред първата инстанция
поради конкретно нарушение на съдопроизводствените правила (по арг. от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Тъй като
възражението е преклудирано, въззивният съд не дължи произнасяне по него.
Като приема, че между страните е налице валидно облигационно отношение по
договор за превоз на работници и служители, съдът следва да разгледа останалите
възражения на ответника, насочени към оспорване на претенцията на ищеца по размер.
Във въззивната жалба е направено възражение, че първоинстанционният съд
погрешно е приел, че процесиите фактури № *** г., фактура № *** г., фактура № *** г.
и фактура № *** г., представляват доказателство за реално извършен превоз за
месеците *** 2017 г. от страна на „Пътнически превози Перник” ЕООД. Съгласно
формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, и
служебно известната на настоящия съдебен състав (Решение № 96 от 26.11.2009 г., по
т.д.№ 380/2008 г., но І т.о.; Решение № 30/08.04.2011 г., по т.д.№ 416/2010 г. на І т.о.;
Решение № 118/05.07.2011 г., по т. д. № 491/2010 г. на ІІ т.о.; Решение № 42/2010 г., по
т.д.№ 593/2009 г. на ІІ т.о., Решение № 211/ 30.01.2012 г., по т.д.№ 1120/2010 г. на ІІ т.
о.; и много други), фактурите отразяват възникналата между страните облигационна
връзка и осчетоводяването им от търговското дружество – ответник, включването им в
дневника за покупко – продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по
смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва
5
неговото съществуване. Нещо повече, според прието в Решение № 42/2010 г., по т. д.
№ 539/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС и в Решение № 92/2011 г., по т. д. № 478/2010 г. на ІІ
т.о. (а, в този смисъл е и Решение № 47/2013 г., по т. д. № 137/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС),
дори да се счете, че издадената фактура е неистинска (неавтентична), или е останала
неподписана за „получател“ от страна по договор, тя може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите
на съществените елементи на конкретната сделка и отразена е счетоводно от двете
страни. В Решение № 2011/2012 г., по т. д. № 1120/2010 г. на ІІ т.о. е посочено още, че
само по себе си отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити
във фактурата не е основание за отричане на търговско правоотношение, като е
необходимо да се цени с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези,
относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат
да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като
вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача,
отразяването на стойността и в справки - декларации и ползването на данъчен кредит
по нея, са обстоятелства несъмнено релевантни за възникване на процесното
правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Също така изводът за
съществуването на задължението следва не само от фактурата, но и от преценката й в
съвкупност с останалите доказателства по делото. В този смисъл по делото са
представени множество пътни листове и двустранно подписани протоколи, от които се
установява, че през процесния период ищцовото дружество е изпълнявало
добросъвестно задълженията си по договор за превоз на пътници и служители. В
подкрепа на изложеното е и заключението на вещото лице, от което се установява, че
от информационната система на офис на НАП П. при ТД на НАП С., 4 броя от
процесиите фактури са отразени в дневниците покупки на „Мини Открит въгледобив”
ЕАД по данъчни периоди за месеците *** г., като единствено Фактура № *** г. на
стойност 3456 лв. с ДДС не е отразена в дневниците за покупки на „Мини Открит
въгледобив”ЕАД. В допълнение следва да се отбележи, че е ако е счело, че фактурите
не отговарят на Закона за счетоводството, ответното дружество е разполагало с
възможност по този закон да извърши анулиране на фактурите, които са първичен
счетоводен документ, но това не е сторено именно защото задължението съществувало
реално, по реална извършена услуга.
Относно Фактура № *** г. на стойност 3456 лв. във въззивната жалба се твърди,
че в противоречие със събраните доказателства по делото, първоинстанционният съд е
приел, че „Мини открит въгледобив” ЕАД дължи сумата по фактура № *** г. заради
неспазване срока на предизвестието за прекратяване на договора.
Настоящият въззивен състав счита, че сумата по тази фактура се дължи от
ответното дружество по следните съображения: С Писмо изх. № *** г, „Мини открит
въгледобив” ЕАД е уведомило „Пътнически превози Перник” ЕООД, че считано от
6
*** г. отпада необходимостта от превоз на негови работници и служители. Видно от
допълнителната съдебно-икономическа експертиза, през месец *** г. са извършени 5
броя курсове, за което са издадени 5 броя пътни листове, като последният е с дата ***
г. До момента на получаване на писмото страните са били във валидна облигационна
връзка и всички извършени от ищцовото дружество превози са дължими въз основа на
тази връзка. По делото не са ангажирани доказателства от ответното дружество, че
ищецът не е изпълнявал стриктно задълженията си по процесния договор и през месец
*** г., до момента на получаване на Писмо с изх. № *** г., поради което същото дължи
заплащане на сумата по тази фактура. Следва да се добави и обстоятелството, че
„Мини открит въгледобив” ЕАД не са оспорили размера на фактурата, а само нейното
основание, което оспорване с оглед изложеното се явява неоснователно.
Предвид гореизложеното, ОС Перник счита, че въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение на РС Перник е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото разноските в първоинстанционното производство
остават така, като са изчислени от Районния съд, а на жалбоподателя не следва да се
присъждат такива за въззивното производство.
Въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на разноски в
настоящото производство, поради което и такива не следва да й се присъждат.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260008 от 27.08.2020 г., постановено по гр.д. №
4812 по описа на РС гр. Перник за 2019 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7