РЕШЕНИЕ
№
гр.
София,…….2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
проведено на петнадесети март през две хиляди и двадесет и първата година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия:
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
с участието на
секретаря Ц. Добрева и като разгледа докладваното от мл. съдия Генадиева в. гр.
д. № 9024 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 -чл.273 ГПК.
С
решение №104737 от 30.04.2019 г постановено по гр.д.№ 48934/18 г. на Софийски
районен съд, I ГО, 51 състав, е уважил частично предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК от „Т.С. " ЕАД, ЕИК: *******срещу Е. А. Д. ЕГН ********** и Ц.
И.Д., ЕГН: **********, в условията на разделност, установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ за признаване за установено,
че всеки от ответниците дължи на ищеца сумата от по 1011,41 лева,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 10, находящ се в гр.София, ж.к.*********аб. № *****ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 20.02.2018г. до окончателното заплащане на
сумата, искове на основание чл. 86, ал.1
от ЗЗД сумата от по 19,97 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане
на главниците за топлинна енергия за
периода от 15.09.2017г. до 01.02.2018 г., както на основание чл. 422, ал.1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от по 4,20 лева, представляваща
възнаграждение за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от м.
05.2015г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от 20.02.2018г. до
окончателното заплащане на сумата, като иска е отхвърлен спрямо всеки един от ответниците за претенциите на
ищеца за главница за потребена топлинна енергия за сумата над 1011,41 лева до
пълния предявен размер от 1171,71,29 лв. за периода от м.05.2014г. до
м.01.2015г. като погасен по давност, както и за разликата над 19,97 лева до
претендираните 149,12 лева и за периода от 15.10.2015г. до 14.09.2017г., за
горницата над 4,20 лева до претендираните 22.05 лева и за периода от
м.05.2014г. до м.04.2015г., отхвърлен е изцяло и иска за сумата от 4,64 лева,
обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово разпределение за периода
от 15.10.2015г. до 01.02.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 01.03.2018 г. по ч.гр. дело №11677/2018 г. на СРС, ГО,
51-ви състав.
С
решението Е. А. Д. ЕГН ********** и Ц. И.Д., ЕГН: ********** са осъдени да
заплатят на "Т.С. " ЕАД, ЕИК: *****на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от по 267,45 лева - разноски в исковото и сумата от по 39,92 лева
разноски в заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищеца „Т.С.“
ЕАД е осъдено да заплати на всеки от ответниците по 92,63лева съдебни разноски
съобразно отхвърлената част от иска.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца "МХ
Е." ЕООД.
Срещу
решението в отхвърлителната му част, е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Въззивникът твърди,
че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, постанвено в нарушение на
материалния закон, тъй като съгласно чл.33 ал.1 от ОУ /2016 г, в сила от
12.08.2016 г/ купувачите са длъжни да заплащат дължимите суми в 45-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. СРС не бил съобразил, че сумите
по обща фактура за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2015г., издадена м.07.2015г.
стават изискуеми едва на 15.09.2015г. и процесните суми не са погасени по
давност, тъй като с подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение давността е прекъсната. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете - уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. С молба от 05.06.2019г. уточнява, че обжалва
решението в отхвърлителната част по всички искове.
В законоустановения срок са постъпили отговори
срещу жалбата на ищеца от всеки един от ответниците Ц. Д. и Е.Д. чрез техния
процесуален представител адв. А. И., които са идентични по съдържание. В
депозираните отговори се излагат съображения за правилност на решението на СРС,
като считат, че същото следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.
Сочат, че жалбата е нередовна, тъй като е внесена само една държавна такса от
25 лева, а не осем, тъй като претенцията за обжалване на решението в
отхвърлителната част по всички искове, с оглед уточнителната молба на
въззивника. Поддържа, че ищецът бил
признал още в исковата молба, че част от вземанията са погасени по давност съгласно
чл. 111, б. "в" ЗЗД. Давността за тези вземания била три години, като
с исковата молба се претендирали вземания, станали изискуеми в периода на
погасителната давност. Независимо, че т.нар. общи фактури били издадени
по-късно, същите включвали вземания, които били изискуеми още с възникването
им, след като потребителят имал задължение към датата на получаване на
прогнозните фактури да извърши плащане по тях. Издаването на последваща,
изравнителна фактура не променяло началната дата, от която започвал да тече
давностният срок. Длъжникът изпадал в забава в момента, в който изтичал срокът
за заплащане на прогнозната фактура - чл. 114 ЗЗД. Освен това удължаването на
погасителната давност било забранено с императивната норма на чл. 113 ЗЗД. По
силата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се погасявали и
допълнителните вземания /за лихви/, независимо че за тях давността не е
изтекла. Претендират се и разноски за въззивното производство.
Третото
лице "МХ Е." ЕООД не взема
становише по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, след преценка на доводите в жалбата и на доказателствата по
делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна
страна :
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено
на въззивника "Т.С. " ЕАД на 09.05.2019 г и е обжалвано в срок на
17.05.2019 г .
Във
връзка с поставения процесуалноправен въпрос от ответниците за нередовност на
въззивната жалба поради внасяне само на една държавна такса в размер на 25
лева, следва да се отбележи, че Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция
- Изм. - ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова молба в
защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 - за предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са
подчинени на принципа "един интерес - една такса", въведен от
законодателя, за да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за
определяне на размера на дължимата държавна такса е не броят на предявените
искове, а дали с всеки от тях се защитава един интерес или се защитават различни
интереси. Предявените от "Т.С." ЕАД искове са за парични вземания -
главници и обезщетения за забава в размер на законната лихва, чийто източник се
твърди, че е сключен между страните договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди. Поради това и въззивният съд приема, че дължимата държавна такса
е една по предявените в частност обективно и пасивно субективно съединени искове
и е била внесена от ищеца.
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената
част .
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми. Разгледано по същество е правилно.
Както
е посочил и първостепенния съд, съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/.
По
делото не е спорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата -
етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Това е и установено в хода на първоинстанционтото
производство и въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателствата
по делото – копие от справка от 07.10. 2011г. на Столична община, Район
Младост, че процесния имот е закупен от Ц. и Е. Димитрови през 1991 година; списък
на етажните собственици, неразделна част от протокол за Общо събрание на
етажните собственици от 18.09.2002г. на процесната сграда, който е подписан от
ответника Е.Д. /под № 10 в списъка, като авторството му не е било оспорено и
надлежно опровергано - чл. 180 ГПК, като същият обективира извънсъдебното
признание на посоченото лице, че е титуляр на права върху топлоснабдения имот и
че за същия е била открита клиентска партида с абонатен № 185837/, както и
кредитираното от СРС заключение на вещото лице изготвило назначената по делото
съдебно – техническа експертиза, от която се установява, че процесния имот е
бил топлоснабден. Предвид това и въззивният съд приема за установено, че през
исковия период ответниците са били собственици на процесния апартамент 10, находящ
се в гр. София, ж.к. „**********и се явяват потребител на енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр.
74 от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиент по смисъла на § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ /нова - ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ -
виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Според
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и
в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
За
установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната цена е прието заключение на СТЕ. Съгласно същото, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че през исковия
период в имота няма монтирани отоплителни уреди, начислявана е само такса за
сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване, като общата им стойност за
периода от м.05.2014г. до м. 05.2017г. възлиза на 2347 лева, която е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, както и
че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и че топломерите в
абонатната станция на процесната сграда са преминавали последващи метрологични
проверки и са изправни.
Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника
топлоенергия в определено количество, като въззивният съд приема, че при
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология.
Спорът
пред въззивната инстанция се концентрира върху това, дали вземанията за
стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от
м.май 2014 год. до м.януари 2015 год. включително са погасени по давност. А предвид и
направеното с допълнителна молба уточнение и за обезщетението за забава в
отхвърлената част, както и за вземането за дялово разпределение и обезщетението
за забава на това вземане.
На
първо място, с оглед задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по
тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало - чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
За
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за
периода м. май 2014 год. до м. януари.2015 год. въззивният съд приема, че е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата
през процесния период нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54
от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът
на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
"изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно
действалите през процесния период Общите условия на ищеца, приети с Решение по
т. 1 на Протокол 53/18.03.2003 г. на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, в
сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия
на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната
енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача - чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия.
Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия - в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Публикуването на месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В
този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
/прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който
е доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна
вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД
за вземанията за стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2014 год. до месец януари 2015 год. включително е започнала да тече от 1-во
число на съответния следващ месец, респективно от изготвянето на индивидуалната
справка, и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК на 20.02.2018 год. Следователно горепосочените главни
вземания за периода от 05.14г. до 01.2015г. се явяват погасени по давност,
ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото
от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца общи фактури,
с който същият свързва началния момент, от който започва да тече погасителната
давност, няма действие по отношение на ответника - арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. В
тази връзка и с оглед всичко гореизложено, несъстоятелни са доводите на
възивника, че вземането му за периода от м.05.14г. – 04.15г. е станало изискуемо едва с общата фактура на
15.09.2015г. Нещо повече неправилно ищеца във въззивната жалба посочва, че
ответниците дължат заплащане на месечните си задължения за доставена ТЕ в 45
-дневен срок след изтичане на периода до които се отнасят. Това е така, тъй
като за оспорвания период- м. 04.2014г. до м. 01.2015г. са били приложими ОУ в
сила от 27.03.2014г. предвиждащи съвсем различен срок за заплащане, а именно 30
дни публикуването на прогнозните фактури. Посочения от ищеца срок и ред за заплащане
е въведен едва с новоприетите ОУ, публикувани през м. 07.2016г. и влезли в сила
едва през месец август 2016г., т.е неприложими към периода за които исковата
претенция е отхвърлена, поради погасяването на задължението по давност.
Следващия
спорен въпрос между страните е по отношение на лихвите за забава, начислявани и
претендирани от ищеца върху размера на задъжението.
Основателността
на иска за законна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му.
По
отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана
от до месец юли 2016 г. се прилагат Общите условия на ищеца, одобрени с Решение
№ ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.3.2014 г., а по отношение режима на
забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана след тази месец юли
2016г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №
ОУ-01/27.06.2016г. на ДКЕВР, в сила от месец август 2016 г.
Следователно,
за задълженията за периода от февруари 2015 г.– юли 2016г. /за периода от
м.04.2014г.-м.01.2015г. задължението е погасено по давност/ е приложимо
уговореното в чл.32, ал.2 от Общите условия от 2014 г., съгласно което след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2
от ОУ от 2014 г.клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В чл.33, ал.4 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл.32, ал.2, ако не са заплатени в срока по ал.2. Според настоящия състав
първостепенния съд е извършил правилен анализа на посочените разпоредби на Общите
условия на ищеца от 2014 г., от които следва, че, макар да са изискуеми месечно
дължимите суми в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията
/съгласно чл.32, ал.1 от ОУ от 2014 г./, длъжникът изпада в забава само при
неизпълнение на задължението си за заплащане цена на ТЕ в 30-дневяен срок от
публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия
отчетен период. Предвид изложеното за задълженията за потребена топлинна енергия
за периода февруари 2015 г. – юли 2016 г. ответникът не дължи мораторна лихва
върху задълженията по фактури, а само за задължението по общата фактура и то от
датата на публикуването й в интернет- сайта на дружеството. В случая такива
доказателства не са ангажирани от ищеца,чиято е била доказателствената тежест.
За
останалата част от процения период в сила са били Общите условия от 2016г.
Съгласно последните непроменено остава обстоятелството, че обезщетението за
забава в размер на законната лихва се начислява само за задължението по ч чл.
32, ал. 2 и ал. 3, но не и за това по ал. 1, т.е мораторна лихва се дължи само върху
окончателния размер на сумите за доставена топлинна енергия, определени на база
изравнителните сметки- чл. 32, ал. 2. Предвид това правилно СРС е посочил че
45- дневния срок за заплащане тече от дата на издаване на изравнителната
сметка. В случая изравнителната сметка за периода 2016- 2017г. е издадена на
31.07.2017г., респективно срока за плащане на същата е бил до 14.09.2017г.
включително. По делото не са налице доказателства в този срок ответниците да са
извършили плащане, поради което същите са изпаднали в забава от 15.09.2017г.,
като именно от този момент дължат обезщетение за забава върху сумата от общата
фактура в размер на 1026,58 лева.
Предвид
изложеното правилно СРС е отхвърлил иска за разликата от 39,94 лв. до пълния
претендиран размер от 149,12 лева, както и за периода от 15.10.2015г. до
14.09.2017г., като неоснователен.
На
следващо място правилни са изводите на първостепенния съд, досежно
претендираното от ищеца възнаграждение за дялово разпределение на топлинна
енергия. Въззивия съд също счита, че ответниците дължат сума за дялово
разпределение за процения период от м. 04.2014г до 05.2017г., т.е за три
отоплителни сезона е в размер на 12.40лева. Това се извежда от представения по
делото договор от 25.10.2002г., сключен между етажните собственици и третото
лице – помагач, топлинен счетоводител „М.Е.“ ООД, видно от който договорената
цена за услугата топлинно счетоводство за година е 4,20 на радиаторен
разпределител. Още повече по делото е установено от заключението на СТЕ, че в
процения имот не е имало радиатори, като услугата топлинно счетоводство се е
извършвала само по отношение на монтирания един водомер, като годишната такса е
платима именно за него.
Безсъмнение
възнаграждението за дялово разпределение на топлинна енергия също се явява
периодично плащане по смисъла на чл. 111, б „в“ от ЗЗД, респективно се погасява
с изтичането на тригодишен давностен срок. В случая давностния срок тече от
отчитане на уредите за дялово разпределение, тъй като именно от този момент се
дължи плащане на услугата, съгласно
сключения договор между етажните собственици и топлинния счетоводител. В
тази връзка и настоящата инстанция намира, че вземането на ищеца за услугата
дялово разпределение за периода от месец 05.2014г. – м.04.2015г., т.е за първия
от претендираните отоплителни сезони, за които е дължимо възнаграждение за
топлинно счетоводство в размер на 4,20 лв. е погасено по давност. Правилно в тази връзка иска е отхвърлен за
разликата от 8,40лв. до пълния предявен размер от 44,10 лева.
По
отношение претендираното обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово
разпределение, по делото от страна на ищеца не били ангажирани доказателства за
изпадането но ответниците Е. и Ц. Димитрови в забава, поради което акцесорната
претенция в тази част се явява изцяло неоснователна и правилно е била
отхвърлена.
С
оглед на изложеното изводите на въззивния съд съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно бъде
потвърдено в обжалваната му част.
С
оглед изхода на делото на въззивника „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*******не се дължат
разноски в настоящото производство. Въззивният съд счита, че такива не следва
да се присъждат и на въззиваемите страни Е. и Ц.Д., тъй като въпреки, че всеки
от тях с депозирания си отговор е претендирал разноски в размер на 300 лева
възнаграждение за един адвокат във възивното производство, не е представил
доказателства, че същите са реално заплатени. За да възникне обаче отговорност
за разноски, необходимо и задължително условие е те да бъдат действително направени,
което не може да се предполага, а се доказва от страната, която ги претендира,
с допустимите по ГПК доказателствени средства. Предвид това не следва да се
извършва преценка и дали претендираното от насрещната страна възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, с оглед направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
На
основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК и с оглед материален интерес на обжалването под
5000 лева настоящото решение не подлежи на обжалване.
По
изложените съображения , СЪДЪТ
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 104737 от 30.04.2019 г постановено по гр.д.№ 48934/18 г на СРС, 51
състав; в частта, с която са отхвърлени исковете на "Т.С." ЕАД, ЕИК:*******с
правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл. 79, ал. 1,пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200,
ал.1 ЗЗД, вр. с 150 ЗЕ; чл. 422, ал. ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ал.
1 от ЗЗД; да бъде признато за
установено, че всеки един от ответниците - Е.А.Д., ЕГН:********** и Ц.И.Д.,
ЕГН: **********, дължи разликата над 1011,41 лева до предявения размер от
1171,71,76 лева -цена на незаплатена топлинна енергия и за периода м.05.2014 г.
- м.01.2015 г.; за разликата над 19,42 лева
до предявения размер от 149,12 лева лихви за забава върху посочената главница и
за периода 15.10.2015 г - 14.09.2017 г ; за горницата над 4,20 лева до
претендираните 22.05 лв., представляващи възнаграждение за дялово разпределение
и за периода от м. 05.2014г. до м. 04.2015г., както иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86 ал. 1 от ЗЗД
за сумата от по 4,64 лева – обезщетението за забава върху възнаграждението за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 15.10.2015г. до
01.02.2018г.
Решението
в необжалваната част е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на "МХ Е." ЕООД като трето лице помагач
на страната на ищеца "Т.С." ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.