№ 695
гр. Пловдив, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502150 по описа за 2021 година
Образувано е по въззивна жалба на „ТЕРРА ЛИЗИНГ“ ООД, ЕИК:
*********, против Решение № 261854 от 29.06.2021 г., постановено по гр.
дело № 8968 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която
жалбоподателят е осъден да плати на ЗЛ. Б. Г., ЕГН: **********, сумата от
3617,34 лева, получена без основание по договор за потребителски кредит №
1039719/31.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 30.05.2019 г. до окончателното погасяване, и сумата
от 243,38 лева - разноски по делото по съразмерност, както и на адвокат Д.Г.
Б., със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 1104,20 лева с ДДС –
адвокатско възнаграждение по съразмерност за процесуално
представителство на ищцата ЗЛ. Б. Г. в производството пред първата
инстанция.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно в обжалваното решение е прието, че с изявлението, че договорът
е изписан с шрифт по-малък 12, той на практика се е отказал от защитата си
срещу ищцовата претенция.Твърди, че това изявление е направено
единствено с цел процесуална икономия и не следва да се тълкува като отказ
от защита. Счита, че обстоятелството, че шрифтът на договора е по-малък от
12 само по себе си не влече автоматично нищожност на договора. Oспорва и
изводите на съда за несъответствие на съдържанието на договора с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага становище, че заплатената от
1
ищцата застрахователна премия е дължимо платена и не подлежи на връщане
дори и в случай на обявяване на договора за недействителен. Отправя искане
за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковата
претенция в цялост.
От въззиваемата страна ЗЛ. Б. Г. е подаден отговор на въззивната жалба,
с който взема становище за нейната неоснователност.
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – постановено е
в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на
императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е
длъжен да прецени.
По отношение на възприетата от първоинстанционния съд фактическа
обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези
фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този
смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Производството пред първата инстанция е образувано по иск на ЗЛ. Б. Г.
за осъждане на ответника на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на
сумата от 5529 лв., получена без основание по договор за потребителски
кредит № 1039719/31.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 30.05.2019 г. до окончателното
плащане.
От фактическа страна по делото не се спори, че между страните е бил
сключен договор за потребителски кредит № 1039719/31.12.2014 г., по силата
на който ищцата е получила сумата от 2000 лева, както и че текстовата част
на договора е изписана с шрифт по-малък от 12. Не е спорно в
производството пред настоящата инстанция, а и от съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства се установява, че общият размер на
извършените от ищцата плащания по договора възлиза на 5617,34 лв.
Изявлението на ответника в отговора на исковата молба относно размера
2
на шрифта действително не следва да бъде разглеждано като отказ от защита
срещу иска. Същото представлява признание на факт, което е доказателствено
средство и несъмнено е съвместимо със защита срещу иска. Въпреки това
съдът намира за правилен извода на първата инстанция относно последиците
от неспазване на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за размера на шрифта.
Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора. Нормата е императивна и еднозначна.
Минималният размер на шрифта следва да се разглежда като законово
установен критерий за спазване на изискването необходимата на потребителя
информация да бъде представена ясно и достъпно и по начин, който
практически да позволява лесното прочитане. Освен това, с оглед
предвидените права на потребителя, кредитодателят e този, който дължи
грижата на добрия търговец, която е завишена от тази на добрия стопанин, и
следва да осигури стриктно спазване на императивните правила на ЗПК, за да
не се окаже договорът недействителен. Нарушаване на изискването на чл. 10,
ал. 1 ЗПК е самостоятелно основание за недействителност на договора,
съгласно чл. 22 ЗПК, поради което и на това основание следва да бъде
признат за недействителен. За пълнота на изложението и във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи, че
непосочването поотделно на всеки един от елементите, включени в ГПР, не
съставлява основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Подобно изискване се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 ЗПК, но неговото
неспазване, по аргумент от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, не води до
недействителност на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК предвижда посочване в договора на ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, както и на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР. В случая съдържанието на процесния договор формално
отговаря на тези изисквания. В преамбюла на договора, очертаващ неговите
основни условия и параметри, са посочени ГПР и общата дължима сума, а в
чл. 14 – взетите предвид допускания.
Последиците от недействителността на договора за потребителски
кредит са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на
лихва или други разходи по кредита. Това е специална императивна законова
норма, която е приложима при потребителски кредити с оглед особената
защита на потребителите като икономически по-слабата страна в
правоотношението. В настоящия случай чистата стойност на предоставения
на ищцата финансов ресурс възлиза на 2000 лв. В тази връзка правилно
първоинстанционният съд е приел, че подлежащата на връщане сума,
представляваща разликата между платената сума по договора и чистата
3
стойност на кредита (5617,34 лв. – 2000 лв.), възлиза на 3617,34 лв.
Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи, че сумите за
платена застрахователна премия не подлежат на връщане. В преамбюла на
процесния договор е предвидена „застраховка към кредита при договорени от
кредитора условия“ – месечно 15 % от стойността на главницата. В чл. 2, ал.
1, изр. 3 от същия е уговорено задължение за кредитополучателя да заплати
изцяло за своя сметка такса „Застраховка“, посочена по размер в преамбюла,
като в представения по делото седмичен погасителен план към договора са
предвидени 42 седмични вноски за застраховка, всяка в размер от 45,66 лв.
или общо 1917,72 лв. По делото е приложен и Договор за застрахователно
агентство № 0123 от 24.07.2014 г., сключен между „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ ОЛИМПИК – КЛОН БЪЛГАРИЯ“ КЧТ и „ТЕРРА КРЕДИТ“
ООД, както и Сертификат за застраховане № 01039719/2014 г. по групова
застраховка „Злополука и заболяване“ на кредитополучателите на „ТЕРРА
КРЕДИТ“ ООД, подписан от ищцата и от ответника в качеството му на
застрахователен посредник, от който е видно, че ищцата е била застрахована
в качеството на кредитополучател по процесния договор за кредит срещу
заплащане на застрахователна премия в размер на 1917,72 лв. Съгласно §1, т.1
от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От горното следва, че
застрахователната премия представлява част от общия разход по кредита,
поради което при недействителност на договора за потребителски кредит
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК същата не се дължи от потребителя, а
когато е платена от същия, подлежи на възстановяване. Правилно, на
следващо място, първоинстанционният съд е приел, че по делото липсват
доказателства получените от ответника суми по застраховката да са
преведени на застрахователя. Отделно от това, застрахователната премия като
разход по делото е следвало да бъде включена в ГПР. При съпоставка между
чистата стойност на кредита (2000 лв.) и общият размер на премията (1917,72
лв.) може да се направи извод, че стойността на последната значително
оскъпява кредита.
По така изложените съображения настоящият съдебен състав намира
подадената въззивна жалба за неоснователна, поради което обжалваното
решение следва да се потвърди.
При този изход на спора жалбоподателят следва да бъде осъден на
основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да
заплати на пълномощника на въззиваемата – адв. Б., адвокатско
4
възнаграждение в размер на 483,21 лв., изчислено съобразно правилото на чл.
7, ал. 2, т. 2от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261854 от 29.06.2021 г., постановено по
гр. дело № 8968 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която
„ТЕРРА ЛИЗИНГ“ ООД, ЕИК: *********, е осъдено да плати на ЗЛ. Б. Г.,
ЕГН **********, сумата от 3617,34 лева, получена без основание по договор
за потребителски кредит № 1039719/31.12.2014 г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда – 30.05.2019 г. до
окончателното погасяване, и сумата от 243,38 лева – разноски по делото по
съразмерност, както и на адвокат Д.Г. Б., със служебен адрес: гр. Пловдив, ул.
***, сумата от 1104,20 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение по
съразмерност за процесуално представителство на ищцата в производството
пред първата инстанция.
В останалата си част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „ТЕРРА ЛИЗИНГ“ ООД, ЕИК: *********, да заплати на
адвокат Д.Г. Б., със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 483,21
лева – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в
производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5