№ 18
гр. София, 11.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001001028 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл ГПК е образувано по жалба на
„Буларко“АД /в несъстоятелност/, ЕИК *********, чрез адв.В.С. от САК насочена против
Решение № 260414/10.03.2021 г., постановено по т.д. № 874/2018 г. по описа на СГС, ТО в
частта му, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу «Булактив»ЕООД, ЕИК
********* искове с правно основание чл.694, ал.1, т.1 ТЗ, за признаване за установено, че
«Буларко»АД /н/ не дължи на «Булактив»ЕООД сума в размер на 121 282,88 лв.,
представляваща разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси,
начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М..
Подадена е и частна жалба от същия въззивник срещу постановеното по реда на чл.248
ГПК Определение № 264036/02.08.2021 г., с което е оставено без уважение искането му за
допълване на постановеното по делото решение в частта му относно разноските, като в
негова полза се присъдят и разноски в хипотезата на чл.38 ЗАдв.
Въззивната инстанция в решаващият състав приема, че първоинстанционното решение
се обжалва именно в посочената му отхвърлителна част, независимо от поддържаното от
въззивника, че жалба му е насочена срещу първоинстанционното решение в неговата
цялост.
Следва да се акцентира, че в частта, с която е признато за установено по предявените
искове с правно осн.чл.694, ал.1, т.2 ТЗ на „Буларко“АД /н/ срещу „Булактив“ЕООД, че
ищецът не дължи на ответника суми в размер над 121 282,88 лв. до 135 507,55 лв.,
представляващи разноски за заплатен от взискателя адв.хонорар и за дължими такси,
начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.,
първоинстанционното решение има позитивен по отношение на въззивника характер –
предявеният отрицателен установителен иск е уважен, поради което и за същия не е налице
правен интерес от обжалването му, т.к. крайният резултат за обжалващия е благоприятен.
Няма спор в доктрината и съдебната практика, че правен интерес от обжалване
1
съществува само тогава, когато постановеният с решението правен резултат е неизгоден за
страната.
В случая в позитивната му част постановеното решение е неизгодно за ответника-
въззиваем, и негов е правния интерес да го обжалва. След като не е сторил това и за
въззивника-ищец не е налице правен интерес от обжалванато му, в тази му част решението
се е стабилизирало, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.
Във въззивната жалба на първо място се развиват доводи за нищожност на обжалвания
съдебен акт, предвид че вместо да се произнесе относно съществуването на всяко едно от
трите вземания, посочени в т.2 от обстоятелствената част на исковата молба и петитума в
т.7, т.8 и т.9, СГС се е произнесъл общо за недължимост на разноските в изп.производство.
Така обединението на вземанията било направено самоволно от първоинстанционния
съд, без да има да има очертан такъв спор от страните, чрез предявяване на вземанията от
ответника в производството по несъстоятелност и от ищеца с исковата молба.
Отделно от горното СГС се произнесъл с неразбираем диспозитив, като общо били
посочени «дължими, респ. – недължими» суми и от съответната обща разлика не ставало
ясно кои от трите вземания били приети за съществуващи и кои не. Нямало изразена воля на
съда за евентуално пропорционално разделение на недължимата разлика между трите
вземания, нито такава можела да се предполата, вкл. никакво аритметично действие по
събиране на сумите по трите спорни вземания не получавал сбор, равен или близък до
приетите от съда размери, вкл. в уважителната и отхвърлителна части на решението.
На друго самостоятелно основание се поддържа, че първоинстанционният съд се е
произнесъл «извън петитум», защото основал решението си само на един документ –
поканата за доброволно изпълнение в изп.производство, но нито въззиваемата страна
извършила препращане при предявяване на вземанията в производството по
несъстоятелност, нито въззивникът препратил към нея с исковата си молба.
Поради последното и била налице неразбираемост на волята на съда, защото не се
произнесъл по отделно по съществуването на отделните оспорени пред него вземания и това
препятствало възможността да се определи кое вземане в кой списък трябва да бъде
включено – приети или неприети вземания.
Вън от изложеното във въззивната жалба се правят оплаквания и за неправилност на
първоинстанционното решение, поради постановяването му при нарушение на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в: 1/ неправилен отказ от спиране на
производството по делото до разрешаването с влязло в сила решение на друго висящо
такова с преюдициален характер; 2/ необоснован отказ от допускане и събиране на относими
към предмета на спора доказателства; 3/ едностранна и превратна преценка на приобщените
доказателства, като за всяко от тях се излагат конкретни доводи.
Поддържа се и постановяване на обжалвания съдебен акт в противоречие с
материалния закон, защото се създавала отговорност на ищеца за разноски в
изп.производство, водено от привиден кридитор, които и не било доказано, че са направени.
По подробно изложение доводи в подкрепа на така заявените оплаквания се иска от
настоящата въззивна инстанция на първо място да прогласи нищожността на обжалваното
решение и върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне на ново решение от
друг състав, а в условието на евентуалност – да го отмени, като неправилно и се постанови
ново по съществото на спора, както и да отмени обжалваното определение, постановено по
реда на чл.248 ГПК и присъди в полза на адв.С. адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 и ал.2 от ЗАдв пред двете
инстанции.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна, чрез процесуалния си
представител, оспорва доводите на въззивника и поддържа правилност на обжалваното
решение.
Синдикът на „Буларко“АД /н/ не взема становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
2
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на обективно съединяване искове с
правно основание чл.694, ал.1, т.2 ТЗ от „Буларко” АД /в несъстоятелност/ против
„Булактив“ЕООД.
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че по отношение на ищеца
е открито производство по несъстоятелност с решение, постановено по т.д. № 4509/ 2013 г.
по описа на СГС, VI-2 състав, в хода на което ответното дружество предявило следните свои
вземания към длъжника: 1/ вземане за получаване на сумата от 16 494, 16 лв.,
представляваща дължима такса по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 2/ вземане за
получаване на сумата от 30 000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски
хонорар по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 3/ вземане за получаване на сумата
от 89 013, 39 лв., представляваща дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ
по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М..
Посочените вземания били включени в списъка на приетите такива на кредиторите на
„Буларко” АД /н/, обявен в ТР при АВп на 10.10.2017 г., с определението на съда по
несъстоятелността, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ.
По подробно изложени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения се е
поддържало, че така приетите вземания не са възникнали в полза на кредитора „Булактив”
ЕООД и е поискано от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
„Буларко” АД /н/ не дължи на „Булактив” ЕООД процесните парични вземания.
В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представите, е
оспорил предявените искове.
Твърдял е, че той има качеството на взискател по изп.д. № 20157900400366 по описа
на ЧСИ Р. М., образувано въз основа на годно изпълнително основание – изп.лист от
02.07.2014 г. и от 22.08.2014 г., издадени на основание заповеди за изпълнение по чл. 417, т.
2 ГПК и разпореждания за незабавното им изпълнение по ч.гр.д. № 27210/ 2014 г. по описа
на СРС, 70-ти състав.
Правата по посочените изп.основания му били прехвърлени с договор за цесия,
сключен на 09.04.2015 г., между „Банка Пиреос България“ АД и „Булактив” ЕООД.
Твърдял е, че процесните вземания представляват разноски, направени
от взискателя в изпълнителното производство и на основание чл. 79, ал. 1 ГПК те се
възлагат в тежест на длъжника по изпълнението - ищцовото дружество, а размерът им е
определен от съдебния изпълнител в хода на образуваното изпълнително производство с
акт, който не е обжалван от длъжника по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, поради което се е
стабилизирал.
Синдикът на „Буларко” АД /н/ не е взел становище по исковете.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение и
преценка доводите на страните, както и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно, а в обжалваната му част и допустимо, като
постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и
в съответната форма, по редовно предявен иск.
Решаващият състав счита наведените доводи във въззивната жалба за нищожност на
първоинстанционното решение в обжалваната му част за несъстоятелни.
Съдебните решения са нищожни в случаите, в които волята на съда изобщо не е била
формирана, защото актът е постановен от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав;
когато е постановен извън правораздавателната власт на съда; ако актът не е подписан от
членовете на съдебния състав и/или ако не е в писмена форма, както и при абсолютна
неразбираемост на волята на съда и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при
тълкуване.
Въззивникът поддържа наличието именно на последната от посочените хипотези –
волята на първоинстанционния съд, обективирана в диспозитива на обжалваното решение,
3
била неразбираема и не можела да се изведе по дори чрез тълкуване.
Оплакването му е неоснователно, предвид че обективираната в диспозитива на
постановения от него акт воля на първоинстанционния съд е ясна и разбираема, вкл. с оглед
изложените мотиви би могла да се изведе и чрез тълкуване.
Що се отнася до оплакването, че не е налице произнасяне по заявеното от ищеца-
въззиваем искане, то последното следва да се приеме като такова за недопустимост на
оспорения съдебен акт.
И този порок обаче не е налице, доколкото от съдържанието на последния, вкл. от
постановения диспозитив е видно, че съдът се е произнесъл по цялото искане на ищеца,
който е твърдял, че не дължи на ответника парични суми като разноски по изп.д.,
конкретизирани в общо три пункта, чийто общ размер е 135 507,55 лв.
Оплакването, че първоинстанционният съд не е разгледал и не се е произнесъл
подробно по дължимостта на всяка от сумите по отделните пунктове така, както са заявени
от ищеца, решаващият състав приема за такова касателно неправилността, а не за
недопустимостта или нищожността на обжалваното решение.
В случая е безсъмнено, че по предявените искове страните по делото са надлежно
легитимирани /с оглед твърденията на ищеца/, за който е налице правен интерес от
предявяване на отрицателните установителни искове за установяване несъществуването на
вземанията на ответника-кредитор, предявени в производството по несъстоятелност и
включени в списъка по чл.692, ал.4 ТЗ.
Искът е предявен в рамките на преклузивния срок по чл.694, ал.6 ТЗ ГПК.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на първоинстанционното
решение решаващият състав намира за основателни, като за да достигне до този извод
съобрази от фактическа и правна страна следното:
Служебно извършената проверка на решаващия състав по партидата на въззиваемото
дружество установи, че с Решение № 1948/11.08.2017 г. по т.д. № 5837/2016 г. по описа на
АС София, е обявена неплатежоспособността на „Буларко“АД, определена е началната й
дата – 29.08.2013 г. и е открито производство по несъстоятелност на дружеството.
В срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ „Булактив” ЕООД е предявило свои парични вземания към
длъжника, сред които и тези, предмет на настоящите отрицателни установителни искове,
които са били включени от синдика в изготвения от него списък на неприетите вземания. В
тази му част срещу списъка е било подадено възражение от „Булактив” ЕООД, което съдът
по несъстоятелността е разгледал и уважил. Така с определение № 2179/23.04.2018 г. по
т.д. № 4509/2013 г. по описа на СГС, постановено по реда на чл. 692, ал. 4 ТЗ,
процесните вземания, индивидуализирани по начина в исковата молба, са включени в
изменения от съда списък на приети вземания на кредиторите на „Буларко” АД /н/.
Ангажираните пред първоинстанционния съд писмени доказателства установяват, че
въз основа на издаден изп.лист от 02.07.2014 г. от РС София по издадена заповед за
незабавно изпълнение по гр.д. № 272410/2014 г. на РС София и изп.лист, издаден на
22.08.2014 г. по същото гр.д., пред ЧСИ Р. М. - № 790 от РКЧСИ, с район на действие –
СГС, е било образувано изп.д. № 366/2015 г. със страни: взискател – „Булактив“ЕООД и
длъжници „Булбилдинг БГ“ООД, „Булкар БГ“ООД, „Буларко“АД, „Булмалц“ООД,
„Астроко“АД, И. Д. Р., Д. И. Р., Г. К. Р. и Е. Г. Б..
Делото е било образувано първоначално по молба на „Банка Пиреос България“АД /л.56
и сл. от първоинстанционното дело/, към чиято липсват доказателства да е приложен
документ за платена такса за образуване на делото или изпълнителни действия срещу всеки
един от длъжниците.
С последваща молба банката-взискател е поискала от ЧСИ М. да не предприема
каквито и да е действия спрямо част от длъжниците /л.59 от първоинстанционното дело/, а в
приложеното удостоверение № 31910/18.12.2015 г. на посочения ЧСИ е отразено, че общо
задължението по делото по отношение на разноските по изп.д. е в размер на 46 494,16 лв.,
както и 79 885,12 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ.
4
Тези суми фигурират и в по-късно издаденото, след конституиране на въззиваемото
дружество като взискател по делото, друго удостоверение - изх.№ 26424/29.08.2017 г. пак на
ЧСИ М. /л.221-222 от първоинстанционното дело/, задължението на длъжника „Буларко“АД
/а не на всички длъжници общо/ по посоченото изп.дело възлизали на 46 494,16 лв.
разноски по изп.дело и 89 013,39 лв. такси по Тарифата към ЗЧСИ.
В представената покана за доброволно изпълнение по същото изп.д. - изх.№
7345/25.03.2015 г., за която е отбелязано, че е връчена на длъжника чрез адв.С. на 07.04.2015
г. като дължими от „Буларко“АД по изп.д. са посочени същия размер разноски – 46 494,16
лв., както и такси по Тарифата към ЗЧСИ н размер на 74 788,72 лв.
В нито един от обсъдените документи обаче не е конкретизирано какво включва
сумата от 46 494,16 лв. разноски по изп.д., нито са приложени доказателства,
удостоверяващи извършването им, вкл. и от страна на първоначалния взискател или в
последствие от взискателя-въззиваем. Същата фактическа констатация на съда е относима и
към посочените две различни суми в двата документа, като дължими такси по Тарифата към
ЗЧСИ – на какво основание и във връзка с какви действия са начислени, още по-малко – да
са платени от взискателя.
От представените договор за правна защита и съдействие от 04.05.2015 г., фактура №
443/04.05.2015 г. и платежно нареждане от 26.05.2015 г. се установява, че взискателят по
изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М. е възложил на АД“Л., Х., Х.“ да защитава
интересите му по посоченото изп.д., срещу възнаграждение от 30 000 лв., платимо в
едноседмичен срок от сключване на договора по банков път. Макар и не в посочения срок,
възнаграждение е платено по сметка на адвокатското дружество от „Булмалц“ООД, срещу
което дружество е и издадената фактура.
Ангажираните в хода на въззивното производство от страна на въззивника писмени
доказателства установяват, че с решение № 10327/19.04.2021 г., постановено по т.д. №
2539/2019 г. по описа на АС София, влязло в законна сила на 28.06.2021 г., е потвърдено
Решение № 1707/15.08.2018 г., постановено по т.д. № 5357/2015 г. по описа на СГС.
С последното са били отхвърлени предявените от въззиваемия по настоящето дело –
„Булактив“ЕООД искове за признаване за установено по реда на чл.415, ал.1, във вр. с
чл.422, ал.1 ГПК, че въззивникът „Буларко“АД, както и „Астроко“АД, И. Д. Р. и Д. И. Р.
дължат солизарно сумата от 1 258 937,83 евро – главница по договор за банков кредит от
19.06.2007 г., сключен между „Банка Пиреос България“АД и „Булбилд БГ“ООД, сумата от
21 515,39 евро възнаградителна лихва за периода 28.02.2014 г. до 19.05.2014 г., сумата от
1 608,24 евро наказателна лихва за периода 31.03.2014 г. – 20.05.2014 г. и сумата от 215,97
евро такси по кредита, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК
от 02.07.2014 г. по ч.гр.д. № 27210/2014 г. на СРС, допълнена със заповед за изпълнение от
21.07.2014 г. по същото ч.гр.д. и е сключен договор за цесия от 09.04.2015 г. между
„Булактив“ЕООД и „Банка Пиреос България“АД.
При гореустановените факти въззивната инстанция изцяло споделя изводите на
първоинстанционния съд в насока, че в случая е установено наличието на всички абсолютни
процесуални предпоставки за надлежно упражняване на правото на специалния
отрицателен установителен иск, предвиден в чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ.
Така ответникът-въззиваем е предявил вземането си пред синдика по реда и в
сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, а синдикът се е произнесъл по включване
на това вземане в списъка на неприетите вземания, като в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ
въззиваемото дружество е подало възражение срещу тези действия на синдика. Съдът по
несъстоятелността се е произнесъл по направеното възражение с определение по чл. 692, ал.
4 ТЗ, с което то да е прието за основателно и вземанията да са включени в списъка на приети
вземания на кредиторите на несъстоятелния длъжник.
Изцяло споделими са и доводите, че целта на иска по чл. 694 ТЗ е да разреши със сила
на пресъдено нещо спора относно предявено вземане спрямо всички участници в
производството по несъстоятелност, вкл. въпросът за съществуване на вземането, неговото
обезпечение и дали определен кредитор на несъстоятелния длъжник има право на
принудително изпълнение за своето вземане към длъжника в откритото по отношение на
последния производство по несъстоятелност.
5
Решаващият състав обаче не споделя останалите изводи на първоинстанционния съд и
приема за основателно оплакването на въззивника, че в нарушение на съдопроизводствените
правила СГС не е се произнесъл по отделно по основателността на всеки един от
предявените при условието на обективно кумулативно съединяване искове с правно
основание чл.694, ал.1, т.2 ТЗ, предвид че с всеки един от тях длъжникът оспорва
съществуването на конкретно посочено вземане така, както е индивидуализирано от
кредитора-въззиваем и прието за удовлетворяване в производството по несъстоятелност от
съда по несъстоятелността, респ. - включено от него в списъка на приетите вземания.
Ако беше процедирал по този начин по отношение на вземането, касаещо сумата
от 16 494, 16 лв., претендиращо да представлява дължима такса по изп.д. № 366/ 2015 г. по
описа на ЧСИ Р. М. първоинстанционният съд щеше да констатира, че по делото не са
налични каквито и да е доказателства, че въззиваемото дружество е платило тази сума по
изп.д. под формата на каквато и да е такса – обикновена или пропорционална, или пък
представлява сбор от платени множество такива по изп.дело – обстоятелство, което го
делегитимира като кредитор на същото в производството по несъстоятелност.
Според нормата на чл.78 от ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършването
на изпълнителни действия и за извършването на други действия, като размерът им и видът
на разноските по изпълнението се определят с тарифа на МС по предложение на Министъра
на правосъдието, след съгласуване с камарата.
Извън посочените ЧСИ могат да договарят и допълнителни възнаграждения, но
изплатените в по-висок размер суми не се смятат за разноски по изпълнението и не се
дължат от длъжника.
При така обсъдената правна рамка по делото не са въведени твърдения от
въззиваемия-ответник по кой ред, предвиден в специалния закон и тарифата е определена
т.нар. дължима такси по изп.д.№ 366/2015 г. и в какво се изразява тя, а ако представлява
сбор от множество такси – кои са те, от една страна.
От друга – не са ангажирани каквито и да е доказателства в подкрепа на твърденията
му, че тази такса е била платена като разноски по изп.д. именно от ответника-въззиваем.
В тази връзка според чл.79, ал.1 ЗЧСИ за събиране на таксите по изпълнението се
изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен
изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице, а според ал.2 в сметката се
посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите, материален интерес при
пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и допълнителни разноски, размерът на
получената предплата и последиците при неплащане.
В случая екземпляр от такава сметка, вкл. друг документ, който да удостоверява
извършването на разноски от въззиваемия-взискател по изп.д., представляващи платена
такса по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М., не са ангажирани.
Ето защо и въззивната инстанция приема, че в хода на настоящето производство
въззиваемият-ответник, чиято е тежестта да стори това, не е установил при условието на
пълно и главно доказване факта, че е направил разноски в рамките на предприетото
индивидуално принудително изпълнение по посоченото изп.д. в размер на 16 494,16 лв. за
платена такса по същото, поради което и не може да са легитимира като кредитор на
вземане в посочения размер и на посоченото основание в откритото производство по
несъстоятелност спрямо „Буларко“АД.
Горният извод не може да се опровергае от факта, че обективираното във връчената
покана за доброволно изпълнение постановление на ЧСИ М. относно дължимите от
длъжника разноски по изп.дело не е било обжалвано от въззивното дружество.
Посоченият факт предпоставя единствено, че разноски по изп.производство са
направени, съдебният изпълнител е определил техния размер и по арг. от чл.79, ал.1 ГПК те
са за сметка на длъжника.
Обстоятелството, че постановлението за разноски не е обжалвано от длъжника не
означава, че посочените в него са реално направени от взискателя така, както се твърди в
процеса.
6
В този смисъл и за предмета на настоящето производство е релевантен не фактът
относно дължимостта на разноските по изп.производство от длъжника /обективността
изисква да се подчерта, че въззивното дружество не е единствен длъжник по изп.д./, а
фактът дали „Булактив“ЕООД действително е направило разноски, в качеството си на
взискател по изп.дело в размер на 16 494,16 лв., като ги е заплатило и който факт би го
легитимирал като кредитор с парично вземане, подлежащо на удовлетворение в хода на
универсалното принудително изпълнение в производството по несъстоятелността на
„Буларко“АД.
При недоказаност на последния, предявеният иск отрицателен установителен иск за
установяване несъществуване на вземането в горепосочения размер и на посоченото
основание на „Булактив“ЕООД към „Буларко“АД /н/, се явява основателен.
Затова и първоинстанционното решение в частта, с която същият е отхвърлен, следва
да се отмени, а по съществото на спора се постанови ново, с което искът се уважи.
По така изложените съображения основателен се явява и предявеният иск за
установяване несъществуването на вземането, представляващо сумата от 89 013, 39 лв.
дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на
ЧСИ Р. М., предвид че и за тях в хода на производството пред двете инстанции не са
ангажирани доказателства да са платени по изп.дело от ответника-въззиваем, който факт би
го легитимирал като кредитор на вземането в производството по несъстоятелност.
Фактът, че същите са определени като дължими, не означава че взискателят реално е
извършил разноски по изп.дело в посочения размер и на посоченото основание, защото
доказателства за последното липсват.
Посочените съображения не могат да се отнесат единствено по отношение на
вземането, конкретизирано като такова за получаване на сумата от 30 000 лв.,
представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп.д. № 366/ 2015 г. по
описа на ЧСИ Р. М..
За договарянето и за реалното заплащане /по банков път/ на този адвокатски хонорар
по делото са налице безспорно доказателства.
Несъстоятелно е оплакването на въззивника по отношение на същото, че адвокатският
хонорар не е бил заплатен от дружеството въззиваем, а от трето за спора лице.
След като разноските са направени и са послужили за представителство на въззиваемия
именно по посоченото изп.дело, ирелевантен е въпросът кой фактически е внесъл сумата,
респ. – какви са вътрешните му отношения със страна.
За предмета на настоящето производство е релевентно дали разноските се дължат и
тяхното установяване, като отговора за наличието и на двете предпоставки е положителен.
Независимо от изложеното обаче и в тази му част първоинстанционното решение се
явява неправилно, с оглед бъзсъмнено установеното от ангажираните в хода на въззивното
производство доказателства относно влизане в сила на съдебното решение по инициирания
от „Булактив“ЕООД спор по чл.415, ал.1, във вр. с чл.422, ал.1 ГПК относно съществуването
на вземането му спрямо длъжниците по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М., в т.ч. и по
отношение на въззивнито дружество, по издадените две заповеди за незабавно изпълнение и
изпълнителни листове въз основа на тях по ч.гр.д. № 27210/2014 г. по описа на СРС.
След като с влязло в сила съдебно решение е признато в правния мир
несъществуването на паричните вземания на „Булактив“ЕООД срещу длъжниците по
издадените заповеди за незабавно изпълнение, вкл. срещу „Буларко“АД /н/ , то по арг. от
чл.422, ал.3 ГПК и чл.433, ал.1, т.4 ГПК изпълнителното производство по изп.д. № 366/2015
г. по описа на ЧСИ М. подлежи на прекратяване, по силата на самия закон.
В хипотеза като настоящата издадените изп.листове въз основа на заповедите за
незабавно изпълнение не подлежат на обезсилване, защото със сила на пресъдено нещо е
установено, че вземането, обективирано в тях, не съществува - т. е. въз основа на тях не
може да бъде образувано в последствие отново изпълнително дело.
Образуваното пък въз основа на същите изп.дело се явява образувано без надлежно
правно основание - събирането на суми след издадена заповед за незабавно изпълнение е
7
вид предварително изпълнение, преди установяване на вземането със сила на присъдено
нещо, поради което и това изп.дело се прекратява.
Отхвърлянето на иска за установяване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК означава, че и предприетото принудителното изпълнение е неоснователно, а от това
следва, че сторените в неговия ход разноски по арг. от чл.79, ал.1, т.1 ГПК не са за сметка на
длъжника.
Ето защо и длъжникът „Буларко“АД /н/ по прекратеното изп.д. 366/2015 г. по описа на
ЧСИ М. не е задължен за сумата от 30 000 лв., представляващи разноски на взискателя за
платено адвокатско възнаграждение по това дело спрямо взискателя – т.е. в полза на
последния не съществува парично вземане за тази сума на посоченото основание.
По делото не са въведени твърдения, нито са ангажирани доказателства сумата да е
била платена /събрана принудително/ в хода на прекратеното изп.производство, поради
което и издаването на обратен изпълнителен лист не се налага.
Такава необходимост би била налице единствено ако сумата е била платена
/принудително събрана/, защото би се явила дадена без основание, а законът не допуска
неоснователно обогатяване въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение,
когато с влязло в сила решение е установено не съществуване на вземането.
По тези съображения несъстоятелни се явяват доводите на процесуалния представител
на въззиваемата страна, наведени в откритото с.з. пред настоящата инстанция, че докато
изп.производство е висящо, законосъобразно било и съществуването на вземането на
взискателя за разноски и те се дължали в посочения от съдебния изпълнител размер.
Както вече се посочи, при влязло в сила положително за длъжника решение по чл.422
ГПК, изпълнението се прекратява по силата на самия закон – т.е. в случая няма как да се
приеме, че изп.производство по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ М. е още висящо.
При прекратяването се прилага чл.245, ал.3, изр.второ ГПК - съдът, който е постановил
решението издава обратен изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на
сумите, получени въз основа на допуснатото изпълнение на отмененото решение, както и за
събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство.
Следователно – законът презюмира, че предприетото предварително принудително
изпълнение в хипотеза като настоящата е незаконосъобразно, поради което и длъжникът не
е задължен за сторените по същото разноски.
Изложените съображения се отнасят до всяко едно от процесните три вземания,
защото всяко едно от тях е индивидуализирано от въззиваемото дружество като такова,
представляващо разноски по изп.дело и следва да се приемат за самостоятелен и
допълнителен аргумент за основателността на предявените отрицателни установителни
искове в п.1 и п.3 от искането към съда, освен вече изложените по-горе.
Те предпоставят извод за основателност на всеки един от исковете, респ. – за отмяна
на първоинстанционното решение в цялата му обжалвана част.
Независимо от изхода от спора пред настоящата инстанция разноски в полза на
въззивното дружество за адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител не
следва да се присъждат, предвид че липсват доказателства за извършването /реалното
заплащане/ на такива.
Въззивният решаващ състав изцяло споделя аргументите на първоинстанционния
съд, изложени в обжалваното Определение № 264036/02.08.2021 г. по реда на чл.248 ГПК,
че адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв може да се присъди само в
изрично, лимитивно и изчерпателно посочените в ал.1 на с.чл. хипотези, а именно: когато се
оказва адвокатска помощ и съдействие на лица, имащи право на издръжка; на лица, които са
материално затруднени; или на лица, които са роднини или близки на адвоката, или на друг
юрист.
Следователно, макар и да не е изрично посочено в обсъжданата материално-правна
норма, същата касае единствено физически лица, защото само такива могат да имат право на
издръжка, или да са материално затруднени, респ. в близки родствени отношения с
8
адвоката.
След като юридическите лица не попадат сред нито една от обсъдените по-горе
хипотези, то на въззивното дружество не може да се присъди адвокатско възнаграждение за
оказана му безплатна адвокатска помощ така, както се претендира.
В този смисъл е и последователната практика на ВКС /Определение № 228 от
04.04.2012 г. по ч. т. д. № 140/2012 г. на I т. о., Определение № 673 от 21.12.2016 г. по ч. т. д.
№ 920/2016 г. на II т. о., Решение № 41 от 22.05.2019 г. по т. д. № 2538/2018 г. на II т. о.,
Определение № 60487 от 21.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2452/2021 г., II т. о., ТК и др./.
По изложените съображения като правилно, обжалваното определение следва да се
потвърди.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260414/10.03.2021 г., постановено по т.д. № 874/2018 г. по описа на
СГС, ТО в частта му, с която са отхвърлени предявените от «Буларко»АД, ЕИК *********
срещу «Булактив»ЕООД, ЕИК ********* искове с правно основание чл.694, ал.1, т.1 ТЗ, за
признаване за установено, че «Буларко»АД /н/, ЕИК ********* не дължи на
«Булактив»ЕООД , ЕИК ********* сума в размер на 121 282,88 лв., представляваща
разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими такси, начислени
съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от «Буларко»АД /н/, ЕИК *********
срещу «Булактив»ЕООД, ЕИК ********* искове с правно основание чл.694, ал.1, т.2 ТЗ, че
«Буларко»АД/н/ не дължи на «Булактив»ЕООД, ЕИК ********* сума в размер на 121 282,88
лв., представляваща разноски за заплатен от взискателя адвокатски хонорар и за дължими
такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/2015 г. по описа на ЧСИ Р.
М., представляваща част от следните суми, чийто общ размер е 135 507,55 лв., а именно: 1/
вземане за получаване на сумата от 16 494, 16 лв., представляваща дължима такса
по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на ЧСИ Р. М.; 2/ вземане за получаване на сумата от 30
000 лв., представляваща заплатен от взискателя адвокатски хонорар по изп.д. № 366/ 2015 г.
по описа на ЧСИ Р. М.; 3/ вземане за получаване на сумата от 89 013, 39 лв., представляваща
дължими такси, начислени съгласно Тарифата по ЗЧСИ по изп.д. № 366/ 2015 г. по описа на
ЧСИ Р. М..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 264036/02.08.2021 г., постановено по т.д. №
874/2018 г. по описа на СГС, ТО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9