Решение по дело №699/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 586
Дата: 26 юни 2019 г.
Съдия: Цвета Павлова Павлова
Дело: 20193101000699
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 7 май 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………./26.06.2019 г.

гр. Варна

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на пети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА  

                 ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

                                               ПЛАМЕН АТАНАСОВ

 

при секретар Албена Янакиева,

като разгледа докладваното от съдията Павлова

въззивно търговско дело № 699 по описа за 2019 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на С.В.И., чрез назначен особен представител адв.М.Ф., срещу решение № 738/21.02.2019 год. на ВРС – XLI състав, постановено по гр.д. №1157/2018 год., с което е прието за установено в отношенията между страните, че С.В.И., с ЕГН ********** и адрес *** ДЪЛЖИ на „Банка Пиреос България“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е следните суми, за които е издадена Заповед №5530/27.06.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 9379/2013г. по описа на ВРС: сумата от 8089.26 лева /осем хиляди осемдесет и девет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща главница по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1137/2008 год. от 01.08.2008 год., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 26.06.2013 год. до окончателното изплащане на задължението, както и  сумата от 1146.51 лева /хиляда сто четиридесет и шест лева и петдесет и една стотинки/ – възнаградителна лихва за периода от 01.11.2011 год. до 19.06.2013 год. и сумата от  268.09 лева /двеста шестдесет и осем лева и девет стотинки/ – наказателна лихва за периода 01.09.2011 год. до 19.06.2013г., както и е осъдена за разноски.

В жалбата се излага, че решението на ВРС е недопустимо като постановено по недопустим, предявен след изтичане на предявения едномесечен срок, иск по чл.422 ГПК, като се излагат доводи относно незаконосъобразност на изводите на съда в обратния смисъл. В евентуалност, се твърди незаконосъобразност на решението в частта за сумата от 1146.51 лева /хиляда сто четиридесет и шест лева и петдесет и една стотинки/ – възнаградителна лихва за периода от 01.11.2011 год. до 19.06.2013 год., за чиято отмяна се настоява.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна, депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на разноски.

Отговор на въззивната жалба, с който се изразява становище за неоснователност на същата, е депозиран и от третото лице – помагач на страната на ответника /въззиваем/.

В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител, с писмена молба моли за отмяна на първоинстанционното решение.

В с.з. по същество, въззиваемата страна, с писмена молба, оспорва въззивната жалба.

 

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

Възраженията на въззивника по допустимостта на решението, поддържани пред настоящата инстанция, се преценяват като неоснователни. Не е налице спор между страните, а и видно от приложеното заповедно производство, заявителят е получил указанията за предявяване на иск в  едномесечен срок от получаване на съобщението на 21.12.2017 год. Определен по правилото на чл.60, ал.3 ГПК, едномесечният срок изтича на 21.01.2018 год. Правилно обаче както заповедния, така и исковият съд е съобразил действуващата към този момент разпоредба на чл.61, ал.2 ГПК /отменена, считано от 01.09.2018 год./, предвиждаща, че сроковете спират да текат през дните, обявени за официални празници по чл.154, ал.1 КТ. Така, доколкото през дните 24, 25 и 26 декември 2017 год. и 01. 01. 2018 год., обявени за официални празници съгласно чл.154, ал.1 КТ, едномесечният срок за предявяване на иска по чл.422 ГПК е спрял да тече, правилото на чл.60, ал.3 ГПК следва да се приложи като се добавят към едномесечният срок още 4 дни. Поради горното, въззивният съд приема и че срокът изтича в края на работното време на 25.01.2018 год., когато е и подадена исковата молба /видно от приложената товарителница/.

Позоваването на цитираната разпоредба, но във връзка с чл.329, ал.3 ЗСВ, не се споделя от съда. По приложението на цитираната норма е налице формирана съдебна практика на ВКС, съгласно която граматическото, логическото и систематическото тълкуване на нормата на чл.61, ал.2 ГПК налага се налага извода, че изключението, съдържащо се в края на нормата - "с изключение на сроковете по делата по чл.329, ал.3 ЗСВ" се отнася единствено за времето на съдебната ваканция по чл.329, ал.1 ЗСВ, през което не спират да текат сроковете по особената категория дела, визирани в цитираната разпоредба. Посочено е, че именно това разбиране кореспондира с волята на законодателя, изразена в самата норма на чл.329, ал.3 ЗСВ, през съдебната ваканция, когато по принцип не се гледат дела, да се разглеждат някои видове дела: наказателни дела, по които има постановена мярка за неотклонение задържане под стража; делата за издръжка, за родителски права на ненавършили пълнолетие деца и за незаконно уволнение; искания за обезпечаване на искове, за обезпечаване на доказателства, за даване на разрешения и заповеди по СК, за назначаване на особен представител; дела по несъстоятелност; дела по ЗЗДН; дела, за които закон предвижда разглеждането в срок, по-кратък от един месец; дела за осиновяване на дете и други дела по преценка на административния ръководител на съда или прокуратурата или на министъра на правосъдието, при които при съблюдаване на обществения интерес, да се осигури адекватно обезпечаване на правата и интересите на определена категория правни субекти, ползваща се със засилена правна защита /напр. определение № 334 от 30.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2018 г., III г. о., ГК/. Дори да се приеме обратното тълкуване, искът по чл.422 ГПК, макар и да е продължение на заповедното производство, не съставлява дело, чието разглеждане да е в срок, по-кратък от един месец и  не попада в хипотезата на чл.329, ал.3 т.6 ЗСВ.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, при съответно приложение на разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК. Съобразно същата във въззивното производство, страните не могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да релевират своевременно в хода на първоинстанционното производство.

При горното, въззивният съд съобразява обстоятелството, че ответницата, чрез назначения й особен представител, е депозирала в срока по

чл.131 ГПК отговор на исковата молба, в съдържателната част на който не са наведени твърдения за недължимост на претендираната възнаградителна лихва по договора за кредит в размер на 1 146.51 лв. за периода 01.11.2011-19.06.2013 год., позовавайки се на автоматична предсрочна изискуемост. Дори и обаче да се приеме противното, респективно така наведеният нов довод да подлежи на разглеждане по същество, същият се преценява за неоснователен.

По въпроса за предпоставките, при които настъпва предсрочната изискуемост на задължението по договор за банков кредит ВКС е постановил редица определения и решения /определения № 166 от 17.02.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 109/2012 г., I т. о., ТК, № 264/7.05.09 г. по ч. т. д. № 210/09 г. на I т. о., № 118/24.02.09 г. по ч. т. д. № 25/09 г. на II т. о., № 693/16.11.09 г. по ч. т. д. № 731/09 г., № 697/19.11.09 г. по ч. т. д. № 618/09 г. на II т. о., № 533/8.07.11 г. по ч. т. д. № 307/11 г. на II т. о. и решения № 58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на II т. о. и 92/16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на II т.о./. В тях безпротиворечиво се приема, че предсрочната изискуемост на договора за кредит не настъпва автоматично с факта на неплащане на съответните вноски, а с упражняване на правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но не е достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем и е нужно нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока по договора, като субективно право, установено в полза на кредитора,  освен ако в договора не съществува уговорка в противния смисъл. И в противния случай обаче /при договорена автоматична предсрочна изискуемост/,  съгласно дадените в т.18 от ТР на ОСГТК № 4 от 18.06.2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. разяснения, е необходимо волеизявлението на кредитора до кредитополучателя и длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита като прояви активно поведение и доведе до знанието на длъжника последното.

Неоснователно е и оплакването, че присъдените възнаградителна лихва и лихва за забава върху просрочена лихва покриват един и същи период. Възнаградителната лихва, когато е уговорена като цена за ползването на парични средства, е възнаграждение за ползване на парична сума, предоставена по договор за заем или договор за кредит. За разлика от нея, вземането за обезщетение за забава върху просрочена главница има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение и не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение – при срочно изпълнение на парично задължение.

Налага се извод за правилност на постановения съдебен акт, който след като не се установи и нарушение на императивна материалноправна разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, следва да се потвърди.

С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сума в размер на 650 лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение и разноски за възнаграждение за особен представител.

 

 

 

 

 

 

Воден от горното, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 738/21.02.2019 год. на ВРС – XLI състав, постановено по гр.д. №1157/2018 год.

ОСЪЖДА С.В.И., с ЕГН ********** и адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „„Банка Пиреос България“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Цариградско шосе“ №115Е  сумата от 650 лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение и разноски за въззивна инстанция.

 

На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             

           

                                                        ЧЛЕНОВЕ: