№ 10943
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря ЙОРДАН С. ДЕЛИЙСКИ
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20231110156609 по описа за 2023 година
Предмет на делото са предявените от Н. Н. Х., ЕГН ********** срещу
„фирма“ ЕООД, ЕИК *** искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД относно обявяване за нищожна на
клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ***
от 21.04.2023 г., и кумулативно осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 5 лв., предявен като частичен от 5050 лв., представляваща
платена без основание, като в хода на производството иска е увеличен в
размер на 43,32 лв.
Ищецът твърди, че на 21.04.2023 г. е сключил Договор за предоставяне на
потребителски кредит № **. По силата на този кредит му е била отпусната
сума в размер на 5000 лева. Заявява се, че кредитът е следвало да бъде
изплатен за 18 месеца, като освен главницата е трябвало да се върнат и 1750
лева лихва, при 35 % лихвен процент. Твърди се, че в т.5 от Договора за
кредит е посочено, че ,,Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено
от Multitude bank в полза на дружеството /“фирма“/. Твърди се, че изборът на
поръчител е уговорен като неотменим и доброволен. Посочва се, че в т.5 от
Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на ,,фирма“
ЕООД е предвиден механизъм за оценка на кредитоспособността на
кредитополучателите. Твърди се, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие. Релевира доводи, че е изплатил изцяло процесния
1
кредит, сключително сумата в размер на 5050 лв., въз основа на нищожна
според ищеца клауза.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът оспорва предявените исковете
като неоснователни. Оспорва едностранния избор за начин на обезпечаване на
кредита. Твърди, че няма право да включи уговорената сума между ищеца и
третото лице към ГПР (,,годишен процент за разходите“) по кредита. Заявява,
че уговореното възнаграждение между поръчителя и кредитополучателя не
може да бъде част от размера на посочения в договора за потребителски
кредит ГПР. Твърди, че изборът на обезпечение е направен от
кредитополучателя в преддоговорните отношения на страните. Оспорва
твърденията, че сключването на Договор за гаранция с банковия гарант има за
цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Твърди, че
СЕФ (,,Стандартен европейски формуляр“) е бил предоставен на
електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредита. Твърди, че
ищецът се е запознал със СЕФ. Заявява, че ГПР в Договора за кредит е в
съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда твърдения за неупражняване на
потестативното право по чл. 29 ЗПК от страна на ищеца. Твърди, че
сключването на договор за гаранция не е задължително условие за
сключването на договор. Ответникът заявява, че клаузата за сключване на
договор за гаранция е индивидуално договорена по избор на потребителя.
Заявява, че ищецът е потвърдил изрично чрез СМС, че желае да сключи
договора за потребителски кредит при посочените условия. Твърди, че
,,фирма“ ЕООД има право да получава и трансферира плащанията, които са
предназначени за трети лица, като навежда твърдения, че част от плащанията
на ищеца са дължимо възнаграждение по договор за гаранция. Претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и
събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл . 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
За уважаване на предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е
да докаже по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП сключването на процесния договор за кредит с
2
посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от съдържанието на
договора е процесната клауза.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи валидност на
процесната клауза и че сумата е получена на валидно правно основание.
Съдът с доклада по чл. 140 ГПК е отделил като безспорни и ненуждаещи
се от доказване следните обстоятелства по делото: че страните са сключили
на 21.04.2023 г. Договор за предоставяне на потребителски кредит № **. По
силата на този кредит е била отпусната на ищеца сума в размер на 5000 лева,
кредитът е следвало да бъде изплатен за 18 месеца, като освен главницата е
трябвало да се върнат и 1750 лева лихва, при 35 % лихвен процент.
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно дадена се
установява, че ищецът е заплатил на ответника по процесния договор за
кредит сумата в размер на 5000 лв., представляваща главница, сумата в
размер на 16,85 лв., представляваща договорна лихва, сумата в размер на 50
лв., представляваща такса и сумата в размер на 43,32 лв., представляваща
възнаграждение за поръчителство.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на клаузата от договора за потребителски кредит, предвиждаща
задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение
под формата на поръчителство от „Multitude Bank” в размер на 5050 лв., както
и служебно да извърши такава проверка. Това е така, защото съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи
3
служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна,
а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието
на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни
ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. от чл.146, ал. 1 ЗЗП,
както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно константната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 07.08.2018 г. по съединени дела
C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит
на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а
ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така
определените максимални размери.
В конкретния случай е видно, че клаузата от договора, уреждаща
възнаграждение по договор за гаранция /поръчителство/, сключен между
„Multitude Bank”, със седалище в Малта, като гарант и ищеца срещу
заплащане на възнаграждение в размер на 5050 лв., разсрочено на вноски, е
нищожна, тъй като само тя превишава повече от седем пъти размера на
законната лихва, при допустимо от закона пет пъти превишение на този
размер за всички разходи по кредита. В тази насока съдът намира за
4
неоснователно възражението на ответника, че в случая били налице отделни
договори, тъй като е видно, че вземането на заемодателя е обезпечено с
поръчителство предоставено от „Multitude Bank”, вследствие на което между
ищеца и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство
срещу уговорено възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че
възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК за общ разход, съгласно която "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на
възнаграждение за поемане на поръчителство от свързаното с кредитора
дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от договора за
кредит. От изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи
по процесния договор за кредит не са включени всички действителни
разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На следващо място, по отношение на атакуваната разпоредба на чл. 5 от
договора, следва да се посочи, че за установяване неравноправност на
посочената в договора клауза поради невъзможността потребителят да
прецени икономическите последици от сключването на договора, предмет на
изследване следва да бъде дали възнаграждението за поръчител е следвало да
се включи в ГПР по предлагания кредит, като съдът достигна до положителен
извод за това. В случая получаването на кредита при предлаганите условия
/чл. 5 от договора/ предполага предоставянето на обезпечение. Действително,
за кредитополучателя съществува възможност да избере дали това да е
предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният от
кредитора поръчител „Multitude Bank”, но това не променя факта, че
дължимото в тази връзка възнаграждение /такса за предоставяне на
5
гаранция/поръчителство/, е разход по кредита, който следва да бъде включен
в ГПР в случаите, в които лицето, кандидатстващо за кредит е избрало за
поръчител „Multitude Bank”. Липсата на изрично отбелязване в договора за
кредит, че има въобще подобен разход, с изричното му включване в ГПР, е в
противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, което на следващо място дава
основание да се счете, че посочената клауза е неравноправна.
Предвид гореизложено, съдът намира, че предявеният иск е основателен
и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание. От значение е
моментът на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва
да е липсвало основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, ще е налице във
всички случаи, когато липсва валиден юридически факт за получаването на
определена имуществена облага, или въз основа на нищожен акт, или
предаването на имуществена ценност е извършено след прогласяване
унищожаемостта на сделката. В този смисъл са и постановките на т. 1 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС. В процесния случай
сумите, чието връщане се претендира, се твърди, че са платени по нищожна
клауза, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за
предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство, като техният
размер е 231,04 лв.
Съгласно разпределената между страните с определение на съда от
23.01.2024 г. доказателствена тежест на основание чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът
следва да установи, че е платил исковата сума в твърдяния размер, а
ответникът следва да установи валидно основание за получаване на същата.
Доколкото съдът достигна до извод за нищожност на клаузата от
договора за потребителски кредит, предвиждаща задължение за заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение под формата на
поръчителство, то кредитополучателят не дължи заплащане на сумата, имаща
характер на възнаграждение на третото за настоящото производство лице –
поръчител „Multitude Bank”.
От приетото заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установи,
6
че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по процесния договор
за кредит сумата от 5000 лв., представляваща главница, сумата в размер на
16,85 лв., представляваща договорна лихва, сумата в размер на 50 лв.,
представляваща такса и сумата в размер на 43,32 лв., представляваща
възнаграждение за поръчителство.
Вещото лице дава заключение, че макар и сумата в размер на 43,32лв. за
заплащане на възнаграждението на поръчителя да е платена от ищеца по
сметка на ответника, последният не е задържал същата, а тя е била надлежно
преведена на лицето – поръчител. Съдът намира, че това е без правно
значение. Релевантен за основателността на иска с правно основание чл. 55
ЗЗД е единствено фактът на получаване на сумата без основание. Какво е
направил след това ответникът с получената сума е изцяло неотносимо към
правния спор.
Ето защо съдът намира искът по чл. 55 ЗЗД за изцяло основателен в
размер на 43,32 лв.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за съдебното
производство има ищецът в размер на 501 лв. за заплатени държавна такса и
депозит за ССЕ.
Съдът намира, че следва да присъди адвокатско възнаграждение на адв.
Д. М. М. за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца
съгласно приложения договор за правна защита и съдействие в размер на 480
лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП, предявен от Н. Н. Х., ЕГН **********
срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК *** за нищожна клаузата на чл. 5 от договор за
предоставяне на потребителски кредит № *** от 21.04.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55 ЗЗД „фирма“ ЕООД, ЕИК *** да заплати
на Н. Н. Х., ЕГН ********** сумата в размер на 43,32 лв., представляваща
7
платена без основание сума, ведно със законната лихва от 13.10.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „фирма“ ЕООД, ЕИК *** да
заплати на Н. Н. Х., ЕГН ********** сумата в размер на 501 лв.,
представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38а ЗАдв. „фирма“
ЕООД, ЕИК *** да заплати на адв. Д. М. М. сумата в размер на 480 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ и
съдействие.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8