№ 6993
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100508911 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 6235 от 21.04.2023 г., постановено по гр. д. №
51905/2022 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав, е признато за
установено по предявения от П. П. М. срещу „Ф.Б.” ЕООД искс правно
основание чл. 26 ЗЗД, че сключеният между страните договор №
1077495/20.10.2021 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние е нищожен, поради противоречие на закона. Със същото решение
ответникът „Ф.Б.“ ЕООД е осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД да заплати на П. П. М. сумата от 5,01 лева , представляваща
недължимо платена като лихва по договор № 1077495/20.10.2021 г. за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, както и сумата от
48,99 лева, представляваща недължимо платена като такса гаранция по
договор № 1077495/20.10.2021 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 26.09.2022 г. до окончателното
плащане.
С решението е разпределена и отговорността за разноски между
страните, като ответникът е осъден да заплати на адвокат Д. М. на основание
чл. 38, ал. 2 , вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата от общо 1200 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и
съдействие на ищцата по производството. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК
1
ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 450 лева, представляваща
държавна такса и разноски, от чието заплащане ищцата е била освободена.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство „Ф.Б.“ ЕООД, подадена чрез адв. Б. Д., в която са изложени
доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, а в условията на
евентуалност – за неговата неоснователност.
На първо място въззивникът счита, че решението на СРС е недопустимо,
тъй като е постановено по недопустима искова молба, доколкото не били
спазени изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, както и тези на чл. 127,
ал. 4 ГПК.
В условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме, че
първоинстанционното решение е допустимо, въззивникът излага и
съображения за неоснователност на същото. Счита, че СРС е допуснал
съществено процесуално нарушение, тъй като в мотивите си не е обсъдил
доводите на ответното дружество, което от своя страна довело до
постановяването на едно неправилно решение. Излага още, че
първоинстанционният съдебен състав не е изложил и мотиви относно
събраните по делото писмени доказателства, като не било посочено кои от тях
се кредитират и кои – не. Не ставало ясно и защо съдът кредитира изготвената
по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), въпреки изричните
възражения от страна на въззивника, релевирани в хода на
първоинстанционното производство. От експертизата пък не можело да се
установи как вещото лице е достигнало до извода че годишният процент на
разходите (ГПР) по процесния договор възлиза на 5512,14 %.
На следващо място според въззивника неправилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че сумата от 48,99 лв.
следва да бъде включена в ГПР. В тази връзка излага, че въпросната сума не
следва да бъде включвана в ГПР, тъй като се касаело за правоотношение с
друга страна, различна от ответното дружество и избрана от ищцата. Сочи, че
кредитополучателят е имал възможност да избере за поръчител физическо
лице, но е избрал „М.Б. ПЛС“ (с предишно наименование „Фератум Банк“), а
сключването на договор с юридическо лице като гарант не било задължително
условие за получаване на кредит от „Ф.Б.“ ЕООД.
Поради изложените съображения е отправена молба за обезсилване на
първоинстанционното решение, а в условията на евентуалност – за неговата
отмяна и постановяване на такова, с което претенциите на ищцата да бъдат
отхвърлени.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран о тговор на въззивната жалба от
ищцата П. М., подадена чрез адв. Д. М., с който се поддържат доводи за
неоснователност на жалбата. Според въззиваемата правилно
първоинстанционният съд е приел, че е нарушено изискването, предвидено в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) за посочване
какво се включва в общите разходи за потребителя, тъй като за последния не
било ясно как е формиран ГПР и какви компоненти са включени в него.
Намира още, че с включване към ГПР и разходите по договор за предоставяне
2
на поръчителство, размерът на същия би нараснал двойно на посочения, като
добавя, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита, тъй като е пряко
свързано с договора за потребителски кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя.
С оглед изложените съображения в отговора е отправена молба до
настоящата съдебна инстанция за оставяне на въззивната жалба без уважение
и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Възраженията за нередовност на исковата молба, релевирани от
въззивника, са неоснователни, доколкото според настоящия съдебен състав
същата отговаря на изискванията, разписани в процесуалния закон.
Първоинстанционното решение е и правилно, като във връзка с
доводите, наведени във въззивната жалба, следва да се добави следното:
Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение в изпълнение на
принципа за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури
правилното приложение на императивния материален закон, дори и във
въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в
първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор за
нарушаване на потребителските права на ищеца във връзка със сключен
договор за кредит, по който съдът следи за спазване на императивни
материалноправни норми (чл. 7, ал. 3 ГПК).
Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 1077495 от 20.10.2021 г. и при условията на
евентуалност на отделни клаузи от него, както и с осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата
следните суми: 5,01 лв. – лихва, платена по процесния договор за
потребителски кредит и 48,99 лв. – такса за гаранция, платена по процесния
договор, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Разпоредбата на чл. 26 ЗЗД урежда общите хипотези на нищожност на
сделките в гражданското право. Наред с тази разпоредба, в отделните
нормативни актове, уреждащи специален кръг от обществени отношения, се
съдържат специални разпоредби, касаещи (не)действителността на
сключените от гражданскоправните субекти сделки. Такъв специален по
3
отношение на ЗЗД нормативен акт е Законът за защита на потребителите
(ЗЗП), който урежда защитата на потребителските права и интереси,
правомощията на държавните органи и дейността на сдруженията на
потребителите в тази област.
Налице е специална правна уредба и по отношение на договора за
кредит, по който е страна потребител – физическо лице, а именно Законът за
потребителския кредит (ЗПК). Същият урежда изискванията към договора за
потребителски кредит и специални хипотези на нищожност, респективно
неравноправност на клаузите конкретно в договорите за потребителски кредит
в разпоредбите на чл. 20 и следващите от ЗПК.
Наред с тези два нормативни източника законодателят е преценил, че на
потребителите – физически лица, които сключват договори с търговци от
разстояние, следва да им се гарантира още по-засилена защита и за целта е
приел Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Настоящият въззивен съд намира, че процесният договор попада именно под
обхвата на последния и предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл. 6
ЗПФУР, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД.
Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Законът за потребителския кредит
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние. Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние
са регламентирани в ЗПФУР, както и в Директива 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и Съвета за продажба от разстояние на финансови услуги.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация – едно
или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в § 1, т.
1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване
с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Решаващите мотиви на районния съд за уважаване на иска за
прогласяване нищожността на договора са съсредоточени около размера на
ГПР и дали в същия следва да се включи възнаграждението за гаранция. Във
въззивната жалба се съдържат доводи единствено относно тези въпроси, като
настоящата съдебна инстанция е ограничена от посоченото в жалбата.
4
Страните не спорят, че между тях е възникнало облигационно
отношение, като въззивникът и ответник „Ф.Б.“ ЕООД е отпуснал на
въззиваемата и ищца П. М. по договор за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние № 1077495/20.10.2021 г. сумата от 300 лв. Не е спорно
и, че договорът е сключен от разстояние, като ищцата е приела и се е
съгласила с условията по договора. Не е спорно, а и се установява от
писмените доказателства по делото, че с цел предоставяне на обезпечение по
договора за заем заемателят е сключил с „Фератум банк“ на 21.10.2021 г.
договор за гаранция (поръчителство), по силата на който поръчителят се
задължава да предостави гаранция по договора за заем, срещу което е
дължимо възнаграждение от заемателя в размер на 48,99 лв.
Според договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
отпуснат заем в размер на 300 лв., като заемателката се е задължила да върне
заема в срок от 15 дни, считано от датата на превеждане на сумата на заема.
Уговорена е и падежна дата, а именно 04.11.2021 г., като заемателката се е
задължила да върне заема с еднократно плащане, извършено на падежната
дата. Съгласно чл. 3, б. „б“ от договора възнаградителната лихва е уговорена в
размер на 1,67 %, непосочено на каква база. Посочен е размерът на лихвата
като стойност, а именно 5,01 лв. В чл. 4 от договора пък е уговорено, че ГПР е
в размер на 49,63 %.
Според чл. 5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Фератум банк“, като е посочено още, че договорът за
поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е
сключен заемът, както и, че с одобряването от дружеството заемател на
предоставеното в негова полза обезпечение уговорката за обезпечението не
може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Впрочем последното е предвидено и в чл. 5.6 от общите
условия на ответното дружество за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, който гласи, че в случай, че дружеството одобри предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката в полза на дружеството става
неотменима от страна, както на заемателя, така и на лицето, предоставило
обезпечението. В т. 1.3 от договора за поръчителство пък е посочено, че
клиент е потребител, който е сключил в качеството си на заемател договор за
заем със заемодателя, като е посочено още, че до сключването на договора за
поръчителство клиентът се счита за потенциален клиент.
Според чл. 19, ал. 4 ЗПК, който е бил в сила към момента на сключване
на договора, годишният процент на разходите, който включва и законната
лихва, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с
Постановление на Министерския съвет. Според чл. 19 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита.
Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят
следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно
изпълнение на задълженията от негова страна.
5
Според § 1, т. 1. ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Съвкупният анализ на процесния договор и договора за поръчителство,
както и на общите условия по договора за заем води до извода, че в случая
разходите за възнаграждение на поръчителя по договор за гаранция с
„Фератум банк“ следва да бъдат включени в ГПР като разход за потребителя
по договора за заем. Това е разход, дължим от потребителя винаги, дори при
точно изпълнение на задълженията му по договора за заем, наред със сумата
за главница. Предоставянето на поръчителство от гаранта „Фератум банк“ по
формално отделен договор за гаранция представлява допълнителна услуга във
връзка с договора за заем, която е пряко свързана с него и в случая е
задължително условие за получаване на заема. Това е така, защото според чл.
5 от договора за заем предоставянето на обезпечение чрез поръчител е
задължително условие за отпускане на заема – без него не би било
конституирано правоотношение по отпускане на заем. Освен това в същия
член от договора е посочено, че поръчителството е с „Фератум банк“.
Както вече бе упоменато по-горе, в чл. 5 от процесния договор е
посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Фератум
банк“. По този начин формално посоченото в общите условия на ответното
дружество, че заемателят разполага с право на избор и има възможност да
посочи и поръчител физическо лице не променя извода за свързаността на
двата договора, като сключването на договор за поръчителство с посоченото
от кредитора лице е условие за отпускане на заема. За разлика от евентуалния
поръчител физическо лице, посочен от заемателя, за който поръчител не са
посочени и условия, на които следва да отговоря, за да бъде одобрен от
кредитора, то поръчителят „Фератум банк“ е винаги и предварително одобрен.
Също така при отпуснат кредит с поръчителство от „Фератум банк“ какъвто е
процесният е ирелевантно дали е било възможно да се предостави
поръчителство от физическо лице. В случая е сключен договор при
обезпечение от гарант „Фератум банк“.
На следващо място, в самия договор за поръчителство е посочено
недвусмислено, че клиент по договора за гаранция е потребител, който е
сключил в качеството си на заемател договор за заем със заемодателя.
Посочено е обаче и, че до сключването на договора за поръчителство клиентът
се счита за „потенциален клиент“. Така до сключване на договора за гаранция
с предварително определено от заемодателя лице заемателят е потенциален
клиент или потенциален заемател на сумата от кредитора. Тази формулировка
също потвърждава извода, че сключването на процесния договор за заем е
обвързано с предоставяне на обезпечение по договора от предварително
одобрено и посочено лице от кредитора. Последица от неизпълнението на
6
задължението за предоставяне на подобна гаранция е липсата на кредитно
правоотношение. Също така сключването на договор за гаранция с
посоченото от кредитора лице неминуемо ускорява отпускането на кредита,
тъй като този гарант е одобрен от кредитора предварително.
Касае се за услуга, подобна на възнаграждението, дължимо на
посредниците за сключване на договора (което се включва в ГПР според чл.
19, ал. 4 ЗПК) и на застрахователните премии (които се включват в ГПР
според § 1, т. 1. ДР ЗПК). Макар договорът за заем и договорът за
поръчителство да съставляват отделни договори, то дългът по заемаи по
договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и са част от
общите разходи по кредита за потребителя, които несъмнено са били известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати.
В този смисъл е и решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 на Съда на
Европейския съюз, според което за да осигури по-голяма защита на
потребителите законодателят на Съюза е възприел широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (§40). Разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“
по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
Потребителски кредит, в който не е посочен ГПР, е нищожен според чл.
22 ЗПК. В случая посоченият в договора ГПР от 49,63 процента не е
действителният, доколкото той не включва разходите от 48,99 лв.,
представляващи възнаграждение за поръчител. Тази сума е напълно
съотносима като размер със заемната сума и при включване на този разход в
ГПР то неговият размер би бил над прага по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Договорът е нищожен поради липса на негов съществен реквизит съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита (в този смисъл е и
горецитираното решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22). В случая,
съгласно изготвената по делото ССчЕ, по договора за кредит ищцата е
заплатила сума в размер на 354 лв., а чистата стойност на кредита е 300 лв.
Следователно подлежи на връщане разликата от общо 54 лв. Ето защо
7
претенцията на ищцата по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е основателна, тъй
като за наличие на неоснователно обогатяване е достатъчно и необходимо да
се установи липса на правно основание за разместване на блага между
правните субекти без значение от облигационните отношения на страните с
трети лица. Ответникът се е обогатил за сметка на ищеца със сумата в размер
на 54 лв. (от които 5,01 лв. – лихва и 48,99 лв. – такса гарант), получена без
основание, като е налице причинна връзка между обогатяването на ответника
и обедняването на ищеца, поради което се дължи връщането й.
При това положение според настоящия съдебен състав въззивната жалба
се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а
обжалваното решение – потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ищцата
има право на разноски за въззивното производство. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие от 25.07.2023 г., сключен на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата (ЗА), съгласно който адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на материално затруднени лица. Ал. 2 от същата разпоредба
предвижда, че ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. На съда е служебно известна практиката на Съда на
европейския съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката
на Върховния касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
Предвид изложеното и като съобрази, че в настоящия случай пред
въззивния съд не са допуснати и събрани нови доказателства и е проведено
само едно открито съдебно заседание, на което не е присъствал процесуален
представител на въззиваемата, намира, че на адв. Д. М. следва да се определи
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6235 от 21.04.2023 г., постановено по
гр. д. № 51905/2022 г. на Софийски районен съд, 43-ти състав при правна
квалификация чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК **** да заплати на адв. Д. В. М. – ПАК, с адрес: гр.
Пловдив, бул. **** сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9