№ 218
гр. Враца, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500340 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от „Фератум България”
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, чрез адв. И. Т.,
АК - Ямбол, против решение № 58 от 10.03.2023г. по гр.д. № 1296/2022г. на
Районен съд – Козлодуй в неговата цялост, с което дружеството е осъдено да
заплати на А. С. А., ЕГН:********** с адрес: ***, на основание чл.55, ал.1
ЗЗД, сумата 454.87 лева, представляваща дадена без основание такса за
банкова гаранция към фирма партньор по Договор № *** за предоставяне на
потребителски кредит от 19.02.2020г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от подаване на исковата молба в съда - 28.09.2022г., до
окончателното изплащане; на основание чл.78, ал.1 ГПК, направените пред
първата инстанция съдебно-деловодни разноски от 250.00 лева,
представляващи заплатена държавна такса и депозит за ССчЕ; да заплати, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, на адвокат М. В. М., със служебен адрес ***,
сумата 400.00 лева за оказана на ищеца А. С. А. правна помощ по делото.
Жалбоподателят твърди, че решението е незаконосъобразно, поради
неправилно приложение на материалния закон, постановено в противоречие
със събраните по делото доказателства и трайно установената съдебна
1
практика, като същите не са преценени правилно, което е довело до неговата
необоснованост и неправилност. Счита за необоснован и неправилен извода
на съда за нарушение на нормата на чл.19, ал.1 и ал.2 от Закона за
потребителския кредит, тъй като кредитополучателят е следвало да плати
сумата за банкова гаранция директно на гаранта по посочена от него сметка;
според вещото лице осчетоводяване във „Фератум България” ЕООД няма и
сумите са във „Фератум Банк”. Посочва, че кредитополучателят е избрал
обезпечение, предоставено от гарант във формата на договор за
поръчителство, който е отделно и самостоятелно облигационно
правоотношение, по което „Фератум България“ ЕООД не е страна, както и че
гарантът, който е избрал кредитополучателя – „Фератум Банк” е
самостоятелно юридическо лице. Поддържа, че договорът за поръчителство
не се оспорва като недействителен от страна на ищеца, а задължението за
плащане на възнаграждение за поръчителство произтича именно от него и
дори да се приеме, че клаузата за обезпечение по договор за кредит е
недействителна /каквато не е/, то по този начин не би отпаднало
съществуването на договора за поръчителство и поетите задължения по него.
Изтъква, че съдът неправилно е възприел, че двете дружества - кредитор и
гарант, са дъщерни, тъй като „Фератум България“ ЕООД е българско
юридическо лице /с едноличен собственик на капитала Фератум Ой
Финландия, понастоящем, считано от 31.08.2021 г. - Мултитют СЕ,
Финландия/, а „Фератум Банк” е регистрирано в Малта /понастоящем,
считано от 30.09.2022 г. - с едноличен собственик на капитала Мултитют
Банк, Малта/, за което е предоставил надлежни доказателства по делото.
Твърди, че в първоинстанционното производство не са събрани безспорни
доказателства за наличие на обстоятелствата по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, че между
ищеца и ответника не е налице правоотношение, възникнало от определен
фактически състав, въз основа на което една от страните (обогатилата се) да е
получила или нещо без основание за сметка на другата страна (обеднялата),
или нещо с оглед на неосъществено или отпаднало основание, поради което
не дължи връщане на каквито и да е суми. Моли съда, да отмени в цялост
оспорваното решение на Районен съд - Козлодуй и да отхвърли предявеният
иск, да осъди А. С. А. да му заплати направените по делото разноски за двете
съдебни производства; в случай, че отхвърли въззивната жалба и потвърди
решението, да намали размера на присъдените разноски за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна А. С. А.,
ЕГН:**********, чрез пълномощник адв. М. М. от АК-Пловдив, е постъпил
писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба.
Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно,
законосъобразно и мотивирано, а подадената въззвивна жалба е
неоснователна. Твърди, че правилно PC - Козлодуй е преценил, че
задължението към поръчителя следва да се включи в общия размер на
разходите по кредита, че по този начин е постигнато заобикаляне на чл. 19, ал.
2
4 от ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите,
както и че в договора за кредит е вписан ГПР от 0 %, като с прибавяне на
сумата за гаранция, разходите ще надвишат 50 %, което води до нищожност
на целия договор за кредит, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Поддържа, че правилно PC - Козлодуй е счел, че става въпрос за сума,
изключително свързана с договора за кредит и удържана именно във връзка с
него; нещо повече - освен практическото удържане на още 454.87 лв., със
сключения договор за поръчителство (и то с дружество - партньор на
ответника), не е постигнат друг ефект, който би могъл да мотивира ищеца да
избере сключването на договор за гаранция, че от значение са
обстоятелствата, свързани с конкретния договор, които сочат към
сключването му в нарушение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Счита, че безспорно е
доказано, че е заплатил сумата 454.87 лева без каквото и да е основание за
получаването й от ответното дружество и че по делото не са представени
каквито и да са доказателства за наличие на годно основание за получаване на
сумата. Посочва също, че освен получаване без основание на сумата 454.87
лева - банкова гаранция, „Фератум България” ЕООД се е разпоредил с нея
неправомерно, въпреки задължението му по закон да я върне на лицето, от
което я е получил. Изтъква, че по делото не е установено с писмени платежни
документи твърдението на ответната страна, че сумата не е била осчетоводена
във „Фератум България” ЕООД и че е била превеждана от него към „Фератум
Банк”, а от друга страна това е без значение за приложението на разпоредбата
на чл.55, ал.1 от ЗЗД. В подкрепа на доводите си въззиваемия посочва и
съдебна практика на районни и окръжни съдилища. Моли съда да потвърди
обжалваното решение, като правилно и законосъобразно и да му присъди
сторените разноски в първоинстанционното и във въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Козлодуй е образувано въз основа
на искова молба, подадена от А. С. А., чрез пълномощника му адв. М. М.,
срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, за заплащане на
сумата 200,00 лв., представляваща неоснователно заплатена такса за банкова
гаранция по Договор № *** от 19.02.2020г. за предоставяне на потребителски
кредит, към фирма-партньор, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането.
Претенцията се основава на твърдението, че сумата е платена при липса
на основание въз основа на недействителна клауза по смисъла на чл.21, ал.1
ЗПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, която е в противоречие с добрите нрави и цели
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и която е неравноправна по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Навеждат се и доводи за недействителност на целия
3
договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй като същият
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК.
В хода на съдебното производство съдът на основание чл.214, ал.1 ГПК
е допуснал изменение на иска като цената на същия е увеличена до размер
454,87 лв.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
"Фератум България" ЕООД, в който се оспорва допустимостта на предявения
иск по съображения, че ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по
предявения иск. В условията на евентуалност се поддържа, че искът е и
неоснователен, тъй като не са допуснати нарушения на предвидените в
разпоредбата на чл.22 ЗПК разпоредби.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и е назначена съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалваното решение № 58 от 10.03.2023г. по гр.д. № 1296/2022г. на
Районен съд – Козлодуй първостепенният съд е приел доводите на ищеца за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК по съображения, че липсва ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, тъй като не е посочено кои компоненти точно са включени в
него и как се формира конкретният ГПР от 49.11 %, както и поради
нищожност на клаузата на чл.5 от договора на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП
като сключена в условията на неравноправност и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
поради противоречие със добрите нрави.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и
възприета от районния съд фактическа обстановка е правилно установена и
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Въззивната
инстанция споделя изложените от районния съд мотиви, довели до извода за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и намира, че решението е постановено при правилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В отговор на наведените във въззивната жалба на ответното дружество
оплаквания, съдът намира за необходимо да изложи допълнително следните
фактически и правни съображения:
С оглед твърденията на ищеца в исковата молба и на ответното
дружество в отговора, съдът намира, че по делото няма спор, че между
4
страните е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №
***/19.02.2020г., по силата на който "Фератум България" ЕООД, като
кредитор, е предоставил на А. С. А., като кредитополучател, сумата 800,00
лв., която последният се задължил да върне на 12 месечни вноски, съгласно
погасителен план, който е неразделна част от договора. Този факт е обявен от
районния съд за безспорен с постановеното по реда на чл.140 ГПК
определение.
Договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние,
поради което същият представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР.
Видно е от представения по делото на хартиен носител Договор за
кредит № ***/19.02.2020г., че кредитът се олихвява с лихвен процент в
размер 23 %, а дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е в
размер 184,00 лв. Посочено е, че за целия период на кредита
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо 984,00 лв., както и че
общият разход по кредита е 184,00 лв. и включва посочената възнаградителна
лихва, а годишният процент на разходите е 49,11%, изчислен по реда на чл.8.4
от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.
Посочено е, че със сключването на договора кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който
да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателят да получи кредит
при едни и същи търговски условия.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на
ЗПК. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т.10
и т.11 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Въззивният
съд споделя изводите на районния съд за нарушаването на изискването на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК по съображения, че посоченият в договора ГПР от 49,11%
не съответства на действителния такъв.
Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
5
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР,
както и общата сума, дължима от потребителя, намират своята легална
дефиниция в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК,
според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от
потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
Възнаграждението за гарант /поръчител/, което се дължи в случая,
безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора
за кредит, съставлява задължителна услуга (в преддоговорната информация е
изрично посочено, че за този вид кредит се изисква предоставяне на
обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя) и е предварително известно на кредитора, доколкото
гарантът е предложен от него (в т.4.3 от преддоговорната информация е
посочен размер на разход 744,00 лв. при сключване на договор за гаранция с
гарант, предложен от кредитора). Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не
изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат
от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката
свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ
разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не
е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и
обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното
обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая.
6
Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната информация на
ищеца е предоставена единствено възможността да избира кой да бъде
поръчителят - избрано от него лице или „Фератум Банк”, но при всички
случаи условие за сключване на договора е било предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на кредита. След като ищецът е избрал възмездното
поръчителство от „Фератум Банк”, то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било
сторено.
В Общите условия на договора за кредит (т.2 - Дефиниции), които са
изготвени от самия кредитор, изрично се посочва, че гарантът е одобрено от
кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за
поръчителство гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя. От своя страна възнаграждението за поръчителство,
дължимо на предложения от кредитора гарант, е изрично посочено в т. 4.3 от
подписаната от кредитора преддоговорна информация. В същата клауза е
посочен дори и размерът на този разход - 744,00 лв. Следователно, при
сключването на договора за кредит жалбоподателят-ответник не само е знаел
за договореното възнаграждение за поръчителство и неговият размер, но и
представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и
юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССЕ се
установява, че в отразения в договора ГПР от 49,11% е включена като разход
единствено договорената възнаградителна лихва, но не и заплатената сума за
поръчителство. В случай, че последната бъде включена в ГПР, то неговият
размер би надхвърлил повече от 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на МС
на РБ. Следователно, като не е включил размера на таксата за поръчителство
в ГПР, кредиторът е заобиколил императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, според която ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като при
сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК
договорът се явява изцяло недействителен и в този случай намира
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи
само чистата стойност по кредита.
От приложените по делото писмени доказателства, както и от
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССЕ се
установява, че по първоначално сключения Договор № ***/19.02.2020г.
кредиторът "Фератум България" ЕООД е предоставил на кредитополучателя
А. С. А. посочената в договора сума в размер 800,00 лв., съгласно платежно
нареждане с № BORD05265165 на „Юробанк”, клон София на 19.02.2020г. по
негова сметка в „Първа инвестиционна банка”.
7
От заключението на съдебно - счетоводната експертиза се установи, че
кредитополучателят е превел на кредитора общо 1459, 89 лв., чрез които е
заплатил главница 800,00 лв., лихва 141,02 лв., такса разходи за събиране на
вземане 60, 00 лв., такса предсрочно погасяване 4,00 лв. и 454.87 лева -
внесени по договора за поръчителство.
С оглед изложеното, настоящият състав споделя извода на районния
съд, че исковата сума от 454.87 лв., представляваща заплатена от ищеца такса
за гаранция, подлежи на връщане като преведена при начална липса на
основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да докаже
плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да
бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че
има определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Както бе посочено, в случая е доказано плащането на тази сума от ищеца на
ответника. Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване
на сумата, установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова
тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд по
чл.140 ГПК. С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант/поръчител с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за гаранция
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице - гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Още повече, че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищеца, а единствено на ответника. Доколкото сумата 454.87 лева е постъпила
в патримониума на кредитора "Фератум България" ЕООД като плащане по
нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й като
недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният иск
е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането. Като е осъдил ответното дружество
да заплати на ищеца тази сума, районният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата съдебна
8
инстанция има въззиваемия - ищец. Същият не е направил разноски, поради
което такива не следва да му се присъждат.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на ищеца - адвокат М. В. М. от АК - Пловдив е поискал да му
бъдат присъдени разноски за правна защита и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер 480 лева с включено ДДС. Минималният дължим
размер на възнаграждението за претендираната сума, съгласно чл.7, ал.2, т.1
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е в размер 400,00 лв. без вкл. ДДС. По делото
пълномощникът е приложил удостоверение за регистрация на адв. М. М. по
ЗДДС, поради което следва да бъде уважено направеното от него искане и да
му бъде присъдено възнаграждение в размер 480,00 лв. с вкл. ДДС.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, на основание чл.272 ГПК, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58 от 10.03.2023г. по гр.д. № 1296/2022г.
на Районен съд – Козлодуй.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. „Фератум България”
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
И. В. Д. и Д. В. Н., ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. В. М., със служебен адрес ***,
сумата 480,00 лв. с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивната
инстанция на въззиваемия А. С. А., ЕГН:**********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10