Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно
заседание на трети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 418 по
описа за 2021г. на СГС, и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение
№153239 от 17.07.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 177227 от 14.08.2020 г., постановени по гр. д. № 71265/2019г. по описа на СРС, 173 с-в, частично са уважени предявените от ищеца „ДЗИ – Общо
застраховане“ срещу ответника „З.А.Б.“ АД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 411 КЗ, като ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата
от 595,25 лева, представляваща остатък от заплатено застрахователно обезщетение
по щета № 44010211808095 за нанесени вреди по автомобил марка „Тойота“, модел
„Айго“, рег. № ******, при пътно-транспортно произшествие на 25.11.2018г. в град
Бургас, причинено виновно от водача на автомобил марка „Шевролет“, рег. № ******,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (06.12.2019г.) до
окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 595,25
лева до пълния предявен размер от 2986, 00 лева, ведно с припадащата се законна
лихва за забава от подаването на исковата молба до окончателното изплащане, а на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД „З.А.Б.“
АД е осъден да заплати и сумата от 40, 16
лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 09.04.2019г. –
05.12.2019г., като този иск е отхвърлен за разликата над сумата от 40, 16 лева до
пълния предявен размер от 198,24 лева.
Със
същото решение „З.А.Б.“ АД е осъден да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“
ЕАД, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и сумата от 156, 25 лева, представляваща разноски по делото съразмерно на уважената част от
исковете, а „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на „З.А.Б.“
АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 547, 35 лева, представляваща разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
Срещу
решението на СРС е подадена
въззивна жалба от ищеца „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД , в частта с която са отхвърлени главният и акцесорният
иск за разликата над уважените размери до пълните предявени размери с
оплаквания за неговата неправилност в тази му част, поради допуснати от съда
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Посочва, че първоинстанционният съд неправилно при
разглеждането на спора е направил собствени изчисления, различни от
представеното и прието от съда заключение на вещото лице от изслушаната САвТЕ. Твърди, че във връзка с предоставената по делото автотехическа
експертиза, както и с представените по делото писмени доказателства по делото е
установен размера на
нанесените щети, възлизащ на 17274,10 лв., както и обща стойност на запазените /годните/ части чрез възможността за тяхната
реална продажба за сумата от 2770,
00 лв. в следствие на което остатъчната стойност на автомобила се равнявала на
14 504 лв., която сума била близка до претендираната от ищеца. Ето защо предявеният главен иск бил основателен и
доказан за пълния предявен размер, както и акцесорния иск за мораторната
лихва. Моли да бъде отменено решението на първоинстанционния съд в обжалваната част,
както и да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените
искове. Претендира направените в
първоинстанционното и въззивното производство разноски.
Ответникът
– „З.А.Б.“ АД в срока по чл. 263 ГПК
е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивна жалба по подробно изложените съображения и
правни доводи.
Срещу решението, в частта, с която са уважени предявените от ищеца главен и акцесорен искове е
постъпила въззивна
жалба и от ответника „З.А.Б.“ АД, с
оплаквания за неправилност на същото поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Твърди, че
съдът неправилно е приел, че действителната стойност на увреденото имущество е
равна на застрахователната сума по договора, като не е съобразил, че са
изминали 11 месеца от сключването на застрахователния договор „Каско“ и не е
отчел овехтяването на застрахованото имущество за този период. Посочва, че неправилна и е констатацията, че по
регресната претенция на ищеца са останали дължими и непогасени суми, като
аргумент за това навежда твърдения, че от действителната стойност на автомобила
следва да бъде приспадната стойността на годните агрегати, възли и детайлни
(годни части), която съгласно преценката на дружеството възлизала на не
по-малко от 2770 лв. Същата сума се потвърждавала и от извадка от интернет
страницата autoline.bg, представляваща
борса за автомобили, претърпели щети, както и от изслушаната по делото
съдебна-автотехническа експертиза. Ответникът твърди, че предявените искове са
неоснователни, дори и при реализиране на хипотезата на т. 12.2.1.2 от Общите
условия на ДЗИ по застраховка „Каско+“, съгласно която за автомобили до три
години от датата на производството ДЗИ може да предложи да изплати
застрахователна сума, но не повече от действителната стойност на застрахованото
МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие, след представяне на
всички поискани документи относно прехвърляне на собствеността в полза на ДЗИ.
Ответникът посочва, че в хода на регресната претенция и с исковата молба не са
направени подобни твърдения от ищеца, но дори и при евентуално реализиране на
така описаната хипотеза ищецът не би могъл да претендира регресното заплащане
на целия размер на действителната стойност на автомобила към датата на
настъпване на щетата, без да приспадне стойността на увреденото МПС, тъй като
това би довело до форма на неоснователно обогатяване. Моли да бъде постановено
решение, с което да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му
част и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК
намира, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на
дължащата се сума от ответника „З.А.Б.“ АД на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД в
размер на 595,25 лева, представляваща част от претендираното регресно вземане,
както и сумата от 40,16 лв., представляваща мораторна лихва за забава по следните съображения:
В тази връзка следва да се отбележи, че по реда на
чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване в
отношенията между страните обстоятелствата, че на 25.11.2018г. в гр. Бургас, на паркинга на мол
„Плаза“, водачът на автомобил марка „Шевролет“, рег. № ******, виновно причинил
пътно-транспортно произшествие, при което е бил увреден автомобил марка „Тойота“, модел „Айго“,
рег. № ******, за който към датата на събитието при ищеца е била сключена застраховка
„Каско+“ (полица № 440218021000007/1/04.01.2018г.) с покритие от 05.01.2018г. –
04.01.2019г., както и че за автомобила, управляван от причинилия произшествието
водач, към датата на ПТП бил наличен договор с ответника за застраховка
„Гражданска отговорност“ по полица № BG/01/11800227405, като при ищеца била
образувана преписка по щета № 44010211808095 и на собственика на автомобила е било изплатено застрахователно обезщетение за тотална
щета в
размер на сумата от 14378, 49 лева, поради което
встъпвайки в правата на увреденото лице „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД предявило
регресна претенция спрямо ответника, заедно с 15 лева за ликвидационни
разноски, както и че ответникът признал, след уреждане на насрещни претенции,
задължение в размер на 11623, 49 лв., което е изплатил на ищеца. Страните не спорят и относно
това, че е налице хипотезата на тотална щета.
Съгласно цитираната разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените
във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, съдът намира следното:
В чл. 411 КЗ е
уредено едно специално суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като
застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо
правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое
договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 411 КЗ встъпва в
правата на увредения срещу причинителя на вредата.
При така
релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е възникнало право на
вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и
противоправно поведение; 3) застрахователят по имущественото застраховане да е
изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата
вещ и 4) към момента на настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е
съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност”.
Тъй като,
както в исковата молба ищецът е посочил, че по процесната щета ответното
дружество е заплатило сумата от 11623, 49 лв, а и в отговора към нея ответното
дружество е признало това обстоятелство, поддържайки че с това плащане е удовлетворил
предявеното регресно право след приспадане от действителната стойност на
автомобила на годните части, то настоящата съдебна инстанция приема, че със
заплащането на тази сума ответникът извънсъдебно е признал, че всички посочени
по-горе юридически факти, обуславящи възникването на спорното регресно право са
породени в обективната действителност по начина, твърдян в исковата молба.
Ето
защо спорът между страните, въведен с въззивните жалби, и само по отношение на
които въззивният съд следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се
съсредоточават върху обстоятелството какъв е размера на рересното вземане.
В
тази връзка следва да се отбележи, че от заключението на приетата по делото
САвТе, неоспорена от страните, което съдът кредитира като компетентно и
обективно дадено, се установява, че с настъпването на процесното ПТП са
причинени вреди върху застрахования автомобил „Тойота Айго“ с рег. № ******,
възлизащи на 17 274, 10 лв. Вещото лице е определило и размерът на
нанесените щети на процесния автомобил, отчитайки наличието на тотална щета,
като е приело, че съобразно действителната стойност на автомобила към датата на
процесното ПТП (възлизаща на 15 223 лв.) размерът на нанесените щети е бил
около 113, 5% от действителната му стойност или с около 33,5% над допустимата
норма за признаване на „Тотална щета“.
За
определяне на наличието на регресно вземане на ищеца спрямо ответника, както и
на неговия размер е необходимо да бъде преценена действителната стойност на
процесното МПС, която е отправна точка за последващи изчисления. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 386, ал. 1 КЗ
застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното
събитие, освен в случаите на подзастраховане и застраховане на договорена
застрахователна стойност. Следователно, от съществено значение е размерът на
действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството
дали причинените вреди действително са били отстранени чрез тяхното
отремонтиране.
По въпроса за начина на определяне на дължимото
обезщетение за имуществени вреди, включително и при пълно погиване на
застрахованото имущество, е налице трайна практика на ВКС, напр. решение №37 от 23.04.2009г. по т.д.№№667/2008г.
на ВКС, ТК, І т.о., решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС
ТК, I т.о., решение №22 от 26.02.2015г. по т.д.№463/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,
решение № 209 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
решение № 235 от 27.12.2013г. по т. д. №1586/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, в което се приема,че
застрахователното обезщетение при вреди на имущество е в размер на действително
претърпените и доказани по размер вреди до уговорената в застрахователната
полица застрахователна сума. Обезщетението по договор за имуществена
застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна
сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да
надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като
пазарната му стойност към датата на увреждането. Съгласно разпоредбата на чл.
386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня
на настъпване на застрахователното събитие. Следователно независимо, че
застрахователната сума по договора за имуществено застраховане следва да бъде
равна на действителната стойност на имуществото към момента на сключване на
договора, тази сума съставлява една максимална горна граница на дължимото
обезщетение за срока на действие на договора, но не винаги подлежи на изплащане
в пълен размер. При настъпване на застрахователно събитие в срока на договора е
необходимо да бъде установен размерът на вредата към деня на настъпване на
събитието, като при погиване или МПС този размер е равен на действителната му
стойност - стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се
купи друго със същото качество.
Въпреки наведените твърдения на ищеца относно
това, че стойността на процесното МПС „Тойота Айго“ към момента на
застрахователното събитие е възлизала на 15 223, 10 лв., от които е приспадната сумата 844, 61
лв. за преходни щети и за действителна стойност е възприета сумата от
14 378, 49 лв., както и даденото заключение на вещото лице, с което се
потвърждава същата стойност първоинстанционният съд неправилно и в
нарушение на материалния закон – чл. 386, ал. 2 КЗ е определил
действителната стойност,
като възлизаща
на сумата
от 17 397,
80 лв. към датата на ПТП-то, въз основа на която сума са определени размера на
регресното вземане на ищеца, съответно размер на мораторната лихва. Определяйки
действителната стойност на автомобила в размер на 17 397, 80 лв.
първоинстанционният съд не е съобразил
значението на така посочената застрахователна сума по сключения договор „Каско+“,
като горна граница за определяне лимита на отговорността на застрахователя,
а възприел, като е поставил знак за
равенство между застрахователна сума и действителната стойност на имуществото,
разликата между които бе
посочена по-горе.
С оглед на установените по делото факти и
предвид кредитираното от съда заключение на вещото лице по изслушаната САвТЕ, настоящият състав на съда приема, че
действителната стойност на процесния лек автомобил „Тойота Айго“ с рег. № ******към
датата да настъпване на ПТП възлиза на сумата от 15 223 лв., която след приспадане на сумата от 844, 61 лв., изплатена на
застрахования по Каско по преходни щети по автомобила
възлиза на
сумата от
14 378, 49 лв.
С подадената от ответника въззивна жалба е наведено
твърдение за неправилност на постановеното решение в частта, с която е уважен
предявеният иск за сумата от 595, 25
лв., позовавайки се на необходимостта от претендираното регресно вземане на
ищеца да бъде приспадната стойността на годните агрегати, възли и детайли (годни
части), които са могли да бъдат използвани въпреки наличието на тотална щета. При
определяне на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъдат принципно
приспаднати запазените части от определената пазарна стойност на моторното
превозно средство. Целта на приспадането на запазените части е да не се допусне
собственикът на увредения лек автомобил, да получи едновременно, както
обезщетение от застрахователя в пълен размер, така и стойността на запазените
части, които биха могли да бъдат реализирани на вторичния пазар. Последните са
т.нар. “ползи от вредите”, които трябва да се приспаднат от обезщетението, за
да не се допусне неоснователно обогатяване на увредения /чл.51 ал.1 ЗЗД/. Алгоритъм
за изчисляване на обезщетението в случаите на тотална щета не е закрепен в
специални императивни правни норми, а се извлича чрез тълкуване на общите
правила за отговорността на застрахователя и прилагане на генералния принцип за
недопускане на неоснователно обогатяване. Във връзка с посоченото правилно
съдът е приел, че от застрахователната сума следва да се приспадне стойността
на запазените части като е съобразил т. 12.3.1 и т. 12.3.1.2 от ОУ, както и
основния принцип в гражданското право за
недопускане на неоснователно обогатяване. Правилна е и констатацията, че
в конкретния случай е без значение дали
автомобилът е бил прехвърлен на застрахователя или е останал за увреденото
лице, тъй като в първия случай ищецът реално не би намалил патримониума си със
стойността на запазените части, а във втория въобще не би следвало да изплаща
обезщетение за стойността им. Въпреки това при установяването на стойността на
запазените части съдът се е отклонил от представеното по делото заключение на
вещото лице, без последното да е било оспорено от страните и в извършил собствени
изчисления, въз основа на които е достигнал до различен размер на стойността на
запазените части, и като е взел предвид и неправилно определената от него
действителна стойност на процесния лек автомобил към датата на реализираното
застрахователно обезщетение в достигнат до извод относно размера на дължимото
се обезщетение по регресно вземане. В този ред на съждения следва да се
отбележи, че от заключението вещото лице се установява, че независимо, че щетата по лекия автомобил „Тойота Айго”
следва да се квалифицира като тотална, съществуват запазени части, които биха
могли да се реализират на вторичния пазар. Преценявайки всички части на
автомобила, които не са изрично описани в представените по делото описи на
щетата (от 27.11.2018г. и от 14/12/2018г.) като годни, вещото лице е стигнало
до няколко възможни критерия за определяне на тяхната стойност. Определянето на
стойността им според първия вариант предполага разкомплектоване на автомобила,
което обаче предполага висока трудоемкост и разкомплектоване на всички запазени
части по описа, за много от които липсва и обективна пазарна реализация, поради
което вещото лице е приело, че така посоченият подход е неприложим в конкретния
случай. Вторият използван от вещото лице критерий за определяне на цената на годните
части с съгласно прилагането на Наредба № 24, Приложение 1, раздел IV, чл. 22 …
(2), съгласно която при установяване на запазени части размерът на
застрахователното обезщетение не може да се определи под 75% от действителната
стойност като в конкретния случай. Така съобразявайки размерът съгласно
действителната стойност на процесния автомобил към датата на застрахователното
събитие вещото лице е приело стойността на годните части да възлиза на 2283, 45
лв. Разгледана е и възможността за
определяне на общата стойност на годните части чрез реална продажба при наличие
на реална оферта, като въз основа на предоставените от ответника данни за
наличие на такава вещото лице е приело, че запазените части биха могли да бъдат
продадени за сумата от 2770, 00 лв. съобразно налично предложение за покупка на
запазените части от процесния автомобил.
Третият критерий относно наличие на реална пазарна оферта,
каквато е представена като доказателство и от страна на ответника в
производството, следва да бъде определена като неотносим в конкретния случай,
тъй като наличието на подобна оферта има единствено търговски характер и не би
могла да служи за определяне на реалния размер на стойността на запазените
части, доколкото наличието на оферта не е равнозначно на заплащане на
посочената сума от 2 770, 00 лева като цена за запазените елементи. Поради
което настоящият състав кредитира като относим вторият критерий за определяне
на стойността на запазените части съгласно прилагане на Наредба № 24, според
който запазените части възлизат на сумата от 2283, 45 лв.
От
горното следва, че за определяне наличието на съществуващо регресно вземане на
ищеца към ответника следва да бъде съобразена действителната стойност на
процесния автомобил към датата на застрахователното събитие, възлизаща на 15 223,
10 лв., от която ищецът е приспаднал сумата от 844, 61 лв. която е изплатена по
предходни щети, и от която сума следва да бъдат приспаднати 2 283, 45 лв., на
които се равнява стойността на запазените части от автомобила, от което следва,
че регрсното вземане на ищеца по процесната щета, възлиза на 12 095, 49
лв., заедно с 15 лв. ликвидационни разноски. Доколкото между страните не се
спори, че помежду им е извършено прихващане, с което ответникът е изпълнил част
от задължението си в размер на 11 623, 49 лв., то оставащата незаплатена част по
регресната претенция на ищеца възлиза на сумата от 486, 55 лв., за която
ответникът не сочи доказателства да е заплатил.
Във
връзка с наведеното от ответника във въззивната жалба оплакване за неправилност
на решението, поради несъобразяване на извършеното между страните страните извънсъдебно
прихващане, с което ответникът е изпълнил задължението си по регресната
претенция в размер на 11623, 49 лв., във връзка с посоченото във възиивната жалба на ответника
твърдение, че с извършеното прихващане ищецът се е съгласил и е признал, че
размерът, одобрен от ответника е действителната дължима сума по процесната
регресна претенция (посочена в т. 1 от Приложение №2 към писмо от ДЗИ с изх. №
92-1869/01.10.2019г.) следва да бъде съобразено следното:
Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 ЗЗД,
съгласно който когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими
вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го
прихване срещу задължението си, като съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД двете насрещни
вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който
прихващането е могло да се извърши. Извършеното между страните извънсъдебно
прихващане по същността си е извънсъдебно признание относно съществуването на
регресното вземане на ищеца, както и на неговия размер, по което е погасено
задължение в размер 11623, 49 лв., които в резултат на извършеното прихващане
са били изплатени на ищеца. Неоснователно се явява твърдението на ответника, че
така извършеното прихващане представлява по същността си признание относно
одобрения размер от ответното дружество по процесната регресна претенция, което
препятства възможността на ищеца да търси по съдебен ред разликата над заплатената
сума. Приложението на института на извънсъдебното прихващане и погасяването на насрещните задължения до
размера на по-малкото от тях не изключва възможността страната, чието вземане е в по-голям размер
от размера на прихванатото да претендира оставащата разлика по съдебен
ред. Безспорно по делото се установява,
че в резултат на извършеното прихващане
ответникът е погасил задължението
си в размер на 11 623, 49 лв. по регресната претенция на ищеца, възлизаща на общ размер от 14 609, 49 лв. съгласно
регресна покана на ищеца по щета №4410211808095.
Следва
да бъде взето предвид и обстоятелството, че ищецът е посочил, че заплатеното от
него обезщетение на увреденото лице възлиза на 14 378, 49 лв., след което
обаче е потърсено възстановяване от ответното дружество с регресна покана от
08.03.2019г. на сумата от 14 609, 49 лв., включително и 15 лв.
ликвидационни разноски, като в хода на производството не става ясно в какво се
изразява разликата в двете суми и на какво основание ищецът търси заплащане на
по-голямата от двете, доколкото е доказано само изплащането на сумата от
14 378, 49 лв. на увреденото лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ
застрахователят може да се суброгира в
правата на увреденото лице, което е обезщетил срещу застрахователя на прекия
причинител на вредата, но обхватът на регресното му вземане е ограничено от
една страна - от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е
платил на застрахования, а от втора - от размера на обезщетението, което
третото лице като делинквент/респективно неговият застраховател/ дължи на застрахования.
Застрахователят на делинквента не може да бъде задължен да плати повече,
отколкото е задължението му към увреденото застраховано лице. Единственото отклонение
в тази насока е с оглед на възможността на застрахователя, който е встъпил в
правата на увреденото лице да претендира обичайните разноски, направени за
определяне на размера на обезщетението, като в конкретния случай
ликвидационните разноски са определени
от ищеца като възлизащи на 15 лв., чиито размер е посочен като попадащ в
рамките на допустимото от вещото лице и който не е оспорен от страните. Поради
което последните следва да бъдат взети предвид при изчисляването на размера на
дължимото от ответника по регресното вземане на ищеца.
В обобщение, доказва се по делото, че регресното
вземане на ищеца във връзка с изплатено на увреденото лице обезщетение за
настъпило на 25.11.2018г. ПТП, при което е бил увреден лек автомобил „Тойота
Айго“ с рег. № ******, за който е образувана и тотална щета, е възлизало общо
на 14 378, 49 лв., за които са представени доказателства, че са заплатени
и по делото не се спори, заедно с 15 лв. ликвидационни разноски. След
установяването на стойността на запазените части от процесния автомобил в
размер на 2 283, 45 лв. същата сума следва да
бъде приспадната от действителната стойност на автомобила, доколкото същата е
била платена без основание от ищцовото дружество, поради което отговорността на
ответника не следва да се ангажира за нея. След извършено извънсъдебно прихващане между
страните съгласно писмо с изх. № 92-1869/01.10.2019г. задължението на ответното
дружество е погасено за сумата от
11 623, 49 лв., от което може да бъде направен извод, че за
ответника е останала неизплатена сумата от 486, 55 лв., до който размер предявеният
регресен иск е доказан и
основателен.
За разликата до пълния предявен размер от 2986, 00 лв. искът дледва да се
отхвърли
отхвърли.
Дължимата законна лихва за периода на забава
върху тази главница, преценена съобразно чл. 162 ГПК и с помощта на софтуерен
продукт, възлиза 32.27 лева, за която сума предявеният иск е основателен.
По изложените съображения обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която главния иск и уважен за
разликата над сумата от 486,
55 лв. до уважения
размер от 595, 25 лв., както и в частта, с която акцесорният иск е уважен за
разликата над сумата от 32.27
лева до уважения
размер от 40, 16 лв. Решението в останалата обжалвана част, с
която главният иск е
отхвърлен за горницата над 595, 25 лв. до пълния предявен размер от 2986,00 лв., а акцесорният е отхвърлен за
горницата над 40,16 лв. до пълния предявен размер от 198,24 лв. Следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора пред въззивната инстанция и на основание, чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
ищецът „Д.О.З.“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за производството пред СГС по собствената му жалба сумата от 54,02 лв., а за защита
по жалбата на „З.А.Б.“ АД разноски в размер на 238,94 лв. или
общо сумата от 292,96 лв., а „З.А.Б.“
АД следва да бъде
осъден да заплати на „Д.О.З.“
ЕАД на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 51,36 лв., представляващи разноски
съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на
цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№153239 от 17.07.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 177227 от
14.08.2020 г., постановени по гр. д. № 71265/2019г. по описа
на
СРС, 173 с-в, в частта, с която е уважен предявения
от ищеца „Д.О.З.“ ЕАД, ЕИК: ******срещу „З.А.Б.“ АД, ЕИК: ******осъдителен иск
с правно основание чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 486,55 лв. до уважения размер в размер на сумата
от 595, 25 лв., представляваща остатък от заплатено застрахователно обезщетение
по щета № 44010211808095 за нанесени вреди на автомобил марка „Тойота“, модел
„Айго“ рег. № ******, при пътно-транспортно произшествие на 25.11.2018г. в гр.
Бургас, на паркинга на мол „Плаза“, причинено от водача на лек автомобил марка
„Шевролет“, рег. № ******, ведно със законната лихва за забава от подаване на
исковата молба (06.12.2019г.) до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е уважен
акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 32.27 лева до уважения размер от 40, 16 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Д.О.З.“ ЕАД, ЕИК ******срещу „З.А.Б.“ АД, ЕИК ******осъдителни искове с правно
основание чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 486,55 лв. до уважения размер в размер
на сумата от
595, 25 лв., представляваща остатък от заплатено застрахователно обезщетение по
щета № 44010211808095 за нанесени вреди на автомобил марка „Тойота“, модел
„Айго“ рег. № ******, при пътно-транспортно произшествие на 25.11.2018г. в гр.
Бургас, на паркинга на мол „Плаза“, причинено от водача на лек автомобил марка
„Шевролет“, рег. № ******, ведно със законната лихва за забава от подаване на
исковата молба (06.12.2019г.) до окончателното изплащане на сумата, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 32.27 лева до уважения
размер от 40, 16 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №153239 от 17.07.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 177227 от 14.08.2020 г., постановени по гр. д. № 71265/2019г. по описа на СРС, 173 с-в, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „З.А.Б.“
АД , ЕИК: ******да заплати на „Д.О.З.“ ЕАД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 51,36 лв., представляващи разноски съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Д.О.З.“
ЕАД, ЕИК: ******да заплати на „З.А.Б.“
АД , ЕИК ******на основание, чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
общо сумата от 292,96 лв., представляваща
разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.