№ 18263
гр. София, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20231110122563 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Ц. В. Д., с която са
предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове срещу
Държавно предприятие „************“ с правно основание чл. 286 ЗЗД вр.
чл. 9, ал. 1 и чл. 21 от Договор за управление на Държавно предприятие
„***********“ № РД-11-30/17.06.2014 г. за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 6 186,67 лв., представляваща неизплатено възнаграждение
за периода от 01.04.2018 г. до 23.11.2018 г., или за период от 7 м. и 22 д., както
и сумата от 4 726,80 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск в размер на 130 дена, от които 15 дена през 2014 г., по 30 дена
за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. и 25 дена през 2018 г., ведно със законната лихва
върху търсените суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 28.04.2023 г., до окончателното изплащане.
В исковата молба ищецът поддържа, че по силата на Договор за
управление № РД-11-30/17.06.2014 г., сключен със Селскостопанска академия
(ССА), му било възложено управлението и представителството на ДП
„***********“. Сочи, че договорът за управление влязъл в сила на 18.06.2014
г. и продължил действието си до 23.11.2018 г., когато в Търговския регистър
било вписано преобразуване на предприятието чрез вливане в
правоприемника – ответното предприятие ДП „************“. Твърди, че
през цялото време на действие на договора е изпълнявала задълженията си
добросъвестно и в защита интересите на възложителя. Твърди, че към
момента на прекратяване на договора за управление със Заповед № РД-11-
18/20.11.2018 г. не е изплатено претендираното възнаграждение, както и
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Излага, че е изпратила на
1
ответника покана за доброволно плащане, но в отговор получила отказ за
изплащане на претендираните суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ДП „************“ оспорва
предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че на ищеца не
му се следва възнаграждение, тъй като за процесния период същият не е
полагал труд, както и поради липсата на средства в предприятието, тъй като за
периода от 2014 г. до 2018 г. то е било единствено на загуба. Счита, че на
ищеца не следва да бъде заплащано и обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, доколкото съгласно уговореното в договора той може да се
ползва от директора до края на съответната календарна година. Възразява
относно погасяване на вземанията по давност. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба, уточнена с молба с вх. №
19789/22.01.2024 г., ответникът ДП „************“ е предявило насрещен
осъдителен иск с правно основание чл. 145 ТЗ за осъждане на ищеца Ц. В. Д.
да заплати на ответника и ищец по насрещния иск сумата от 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени вреди за периода от 17.06.2014 г.
до 20.11.2018 г., формирани поради неупражнен контрол от страна на
управителя на държавното предприятие, изразяващи се в натрупани загуби в
размер на 100 000 лв., вкл. за начисляване на заплати и други разходи при
условие, че към онзи момент предприятието е било с отнети активи.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно
чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По първоначалните искове:
Предявени са за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл.
286 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 21 от Договор за управление на ДП „***********“
№ РД-11-30/17.06.2014 г.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните е съществувало
валидно облигационно правоотношение, породено от Договор за управление
на Държавно предприятие „***********“ № РД-11-30/17.06.2014 г., точното
изпълнение на поетите с договора задължения, настъпването изискуемостта
на вземането за възнаграждение, както и неговия размер. Ищецът следва да
докаже и че договорът между страните е прекратен; че не е ползвал
уговорения по договора платен годишен отпуск за претендирания период,
както и размера на дължимото обезщетение.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане, както
и релевираните правопогасяващи/правоизключващи възражения.
Във връзка с направените възражения за изтекла погасителна давност в
тежест на ищеца е да установи наличието на обстоятелства, водещи до
спиране и/или прекъсване на давността.
2
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване с обявеното за
окончателно Определение № 40181/09.11.2023 г. са отделени обстоятелствата,
че на 17.06.2014 г. между страните е сключен Договор за управление на ДП
„***********“ № РД-11-30/17.06.2014 г., който е прекратен със Заповед №
РД-11-18/20.11.2018 г., издадена от председателя на Селскостопанската
Академия на основание пар. 15, ал. 2 от ПЗР на Закона за Селскостопанската
академия; че за исковия период на ищеца не са изплащани възнаграждение и
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
На първо място, съдът намира за необходимо да отбележи, че
правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско
дружество, респ. на държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ, не е
трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на
гражданското право. Оттук следва, че договорът за управление представлява
договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността
на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението,
няма качеството на работник или служител на предприятието по смисъла на
Кодекса на труда. Възнаграждението, дължимо от предприятието, е
възнаграждение по граждански договор и не представлява трудово
възнаграждение, като е без значение как то е наименовано, как е оформено
счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него /в този смисъл
Решение № 204 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 983/2014 г., IV г. о., ГК;
Решение № 306 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2011 г., IV г. о., ГК и
др./.
Между страните не се спори, а и от надлежно приобщените по делото
писмени доказателства се установява, че въз основа на Договор за управление
на ДП „***********“ № РД-11-30/17.06.2014 г. на ищеца Ц. В. К. е
възложено, респ. същата се е задължила да изпълнява функциите на директор
на държавно предприятие, като управлява, представлява и осъществява
оперативното ръководство на ДП „***********“ при определено месечно
възнаграждение в размер на 800 лв. Съгласно приетата по делото Заповед №
РД-11-18/20.11.2018 г., издадена от председателя на Селскостопанската
Академия, правоотношението между страните е прекратено на основание чл.
25, ал. 4 от договора /при преобразуване или прекратяване дейността на
предприятието/ във връзка с пар. 15, ал. 2 от ПЗР на Закона за
Селскостопанската академия /от датата на вписването му в търговския
регистър Държавно предприятие „************“ е правоприемник на
активите и пасивите, както и на архива на ДП „***********“, чиято
регистрация е заличена от датата на вписването в Търговския регистър на ДП
„************“/. Съгласно заповедта за прекратяване на ищеца се дължи
обезщетение по чл. 21 от договора за управление за неизползван платен
годишен отпуск в размер на 130 дена, както следва: 15 дена за 2014 г.; по 30
дена за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. и 25 дена пропорционално на отработеното
през 2018 г. време.
По аргумент от чл. 12, ал. 1 от Закона за Селскостопанската академия /бр.
3
68 от 2.08.2013 г., в сила от 2.08.2013 г./ председателят на Селскостопанската
академия по предложение на управителния съвет назначава директорите на
държавните предприятия по чл. 6, ал. 2 за срок от 4 години и сключва с тях
договор за управление при условия и по ред, определени с правилника по чл.
10, ал. 2 Съгласно чл. 6, ал. 2 ЗССА експериментално-производствената,
приложната и обслужващата дейност на Селскостопанската академия се
осъществяват от опитни станции и от експериментални бази към институти,
които са държавни предприятия по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон. Съгласно
чл. 10 от процесния договор за управление при постигнат положителен
финансов резултат на предприятието директорът има право на
възнаграждение на основание чл. 6, ал. 4 от Правилника за организацията и
дейността на държавните предприятия към Селскостопанската академия /отм.,
бр. 66 от 10.08.2018 г./, която разпоредба гласи, че с решение на управителния
съвет и при постигнат положителен финансов резултат след първата година от
структурирането на управителния съвет могат да се предвидят средства за
възнаграждение на членовете на съвета, но не повече от 50 на сто от размера
на минималната работна заплата за страната. В клаузата на чл. 12 от договора
е уговорено, че председателят не гарантира размера на възнаграждението на
директора и не го компенсира при липса на средства в предприятието.
За установяване размера на претендираното възнаграждение и размера на
обезщетението за неизползван годишен отпуск, както и каква е била
загубата/печалбата на предприятието за периода 2014 г. – 2018 г., по делото е
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за
добросъвестно и компетентно изготвено въз основа на приобщените по делото
писмени доказателства, в т.ч. финансови отчети и доклади на независими
одитори, както и след посещение на място в счетоводството на ответника.
От заключението следва, че брутното възнаграждение, дължимо на ищеца
за периода от 01.04.2018 г. до 20.11.2018 г. /датата на издаване на заповедта за
прекратяване/, е в размер на 6 109,09 лв., която сума не се установява да е
изплатена на ищеца /което кореспондира и с безспорно установеното
обстоятелство, че за исковия период на ищеца не е изплащано
възнаграждение/. Експертизата изчислява, че брутното обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 130 дена /съгласно вписаното в
заповедта за прекратяване на договора, доколкото на вещото лице не е
предоставена справка за полагаем и ползван годишен отпуск през периода на
действие на договора/ е в размер на 4 521,40 лв., като не се установява ищецът
да е ползвал платен годишен отпуск за процесния период. От предоставените
по делото годишни финансови отчети и оборотни ведомости вещото лице
констатира, че натрупаната загуба на предприятието в началото на 2014 г. е в
размер на 61 000 лв., а в началото на 2018 г. е в размер на 119 000 лв. Общият
размер на натрупаната загуба за периода от 01.01.2014 г. до 31.12.2017 г. е 58
000 лв. Доказва се, че към края на 2017 г. държавното предприятие не е
разполагало с дълготрайни материални активи и налични стоково материални
ценности. Със Заповед № РД-41-18/06.07.2017 г. на Министъра на
4
земеделието, храните и горите имотите с начин на трайно ползване лозе са
отнети от опитната станция и са изключени от баланса . Всички материални
активи са констатирани като негодни и бракувани. Установява се, че за 2017 г.
предприятието няма произведена и продадена продукция, налични материали
и парични средства.
Съвкупният анализ на така събраните по делото писмени доказателства и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза налага безспорен извод, че на
ищеца не му се дължи поисканото възнаграждение за процесния период.
Въпреки че размерът на същото е изрично уговорен в чл. 9, ал. 1 от договора,
съдът, изхождайки от разпоредбите на чл. 20 и чл. 20а, ал. ЗЗД, намира, че
действителната обща воля на страните е възнаграждението да се изплаща на
директора единствено при постигнат положителен финансов резултат на
предприятието, като при липса на средства в предприятието страните са
постигнали изрично съгласие, че размерът на възнаграждението не се
компенсира, т.е., налице е едно отлагателно условие, при сбъдването на което
директорът би имал право на възнаграждение по договора за управление.
Видно от гореописаното заключение, дадено от вещото лице по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, още в началото на 2018 г. се установява липса
на средства в предприятието /материали и парични средства, стоково
материални ценности и др. под./, от което обстоятелство съдът достига до
заключението, че въпросното условие не се е сбъднало и ищецът в качеството
на директор няма право на претендираното възнаграждение за исковия
период. Поради така установената недължимост на исканото възнаграждение
съдът не следва да разглежда възражението на ответника за изтекла
погасителна давност по отношение на конкретното вземане.
Ето защо искът с правно основание чл. 286 ЗЗД вр. чл. 9 от договора за
управление се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Както се спомена по-горе, между страните е налице договор за поръчка,
поради което ищецът не се ползва със защитата, която би му дала Кодексът на
труда, ако имаше качеството работник или служител. Ищецът има само
правата, описани в процесния договор, и може да ги упражнява само по
начина и при условията, посочени в него. В тази връзка понятието „платен
годишен отпуск“ в договора има смисъл като този, определен в Кодекса на
труда, а именно то е период от време, в който едната страна не следва да
престира труд, но въпреки това се дължи възнаграждение, с разликата, че
съдържанието на правото на платен годишен отпуск, уговорен по договор за
поръчка, няма съдържанието на правото, описано в КТ. При възникнало
мандатно правоотношение по договор за управление довереникът няма
определено работно време, съответно не се прилагат правилата на трудовото
законодателство за работното време. В този смисъл следва да се тълкува и
уговорката в договора, че платен годишен отпуск следва задължително да се
ползва в съответната година, за която е предоставен, което определя
съдържанието на процесното право. Смисълът на правото на платен годишен
отпуск е да се плаща възнаграждение, въпреки че директорът не осъществява
5
възложените му действия за определен период от време през съответната
годината. Аналогия с Кодекса на труда във връзка с правото да се прехвърля
неизползваният отпуск от предната календарна година в следващата е
недопустима, доколкото уреденото право на платен годишен отпуск като
съдържание се извежда от тълкуването клаузите в конкретния договор.
В настоящия случай и с оглед волята на страните, тълкувана с оглед
всички клаузи на договора и характера на облигационното правоотношение,
съдът намира, че между страните е постигнато съгласие, че директорът има
право на 30 работни дена платен годишен отпуск /чл. 15/, като неизползваният
размер на платения годишен отпуск може да се ползва от директора до края на
съответната календарна година и при действащ договор за управление /чл. 20/.
Клаузата на чл. 21 от договора урежда, че при прекратяване на договора за
управление, ако правото на платен годишен отпуск не е било упражнено
изцяло или отчасти, то се трансформира в право да бъде получено парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Както се установи с
приетата и неоспорена от страните по делото експертиза, не се установи
ищецът да е ползвал платен годишен отпуск за процесния период, поради
което съдът намира, че на същия се дължи обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск.
При наличие на извод за основателност на исковата претенция, съдът
следва да разгледа въведеното от ответното дружество възражение за
погасяване на вземането за обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск на ищеца по давност.
Настоящият съдебен състав приема, че искът за заплащане на
обезщетението по чл. 21 от процесния договор, дължимо при прекратяване на
последния, ако правото на платен годишен отпуск не е било упражнено изцяло
или отчасти, е за вземане, установено и дължимо на ищеца по силата на
сключения с ответника договор, т.е., не се касае за обезщетение за вреди,
последица от неизпълнен договор, тъй като по делото не са ангажирани
твърдения, респ. доказателства, които да установяват неизпълнение от страна
на ответника на неговото задължение по договора да предостави на ищеца
полагаемия му се отпуск. В рамките на договорната свобода, предоставена от
чл. 9 ЗЗД, страните са постигнали съгласие правото на неизползван изцяло или
отчасти платен годишен отпуск да се трансформира в право на парично
обезщетение. По тази причина не следва да се прилага тригодишната давност
по смисъла на чл. 111, б. „б“ ЗЗД. В конкретния случай ищецът претендира
именно така уговореното с договора вземане. Поради това и доколкото
дължимото на ищеца вземане произтича от договор за управление, съдържащ
правните характеристики на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл.
ЗЗД, съдът приема, че по отношение на това вземане приложение намира
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
В тази връзка съдът намира за неоснователно твърдението на ответника,
че в случая по отношение на вземането за неизползван платен годишен
6
отпуск, възникнало вследствие прекратяването на договора за управление,
следва да се прилага тригодишната давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД,
доколкото последното представлява периодично плащане. Съгласно
постановеното в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. №
3/2011 г., ОСГК понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б.
„в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми,
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
„Периодично“ е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно
единствено предаване на пари или заместими вещи. Задължението е за трайно
изпълнение, защото длъжникът трябва да престира повече от един път в
течение на определен срок. Неговото задължение е за повтарящо се
изпълнение. Тези множество престации се обединяват от това, че имат един и
същ правопораждащ факт и падежът им настъпва периодично. Взимайки
предвид така изложените разяснения на ВКС, съдът намира, че правото на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск категорично не
представлява периодично плащане, доколкото същото не е повтарящо се
задължение с предварително определен падеж, нито е изначално определено
или определяемо по размер. Обезщетението за неизползван платен годишен
отпуск е обусловено от факта на прекратяване на вече възникнало между
страните облигационно правоотношение и се изплаща наведнъж, поради което
съществуването му в правния мир се изчерпва с извършването на едно-
единствено плащане на определена парична престация. Същото не
представлява задължение за трайно изпълнение, нито длъжникът следва да
престира повече от един път, тъй като веднъж изплатено, вземането за
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се погасява.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че началният момент на давността
е прекратяването на договора за управление – 20.11.2018 г., и към датата на
предявяване на исковата молба - 26.04.2023 г., петгодишният давностен срок
не е изтекъл. В тази връзка съдът счита за необходимо да отбележи, че
изпращането от кредитора, респ. получаването от длъжника на покана да се
плати доброволно изискуем паричен дълг не съставлява нито едно от
основанията, изчерпателно изброени в чл. 116, б. „а – в“ ЗЗД. В буква „в“ на
чл. 116 ЗЗД като действие, водещо до прекъсване на давността, законодателят
е възприел предприемането от кредитора на действия за принудително
изпълнение на вземането му. По своята същност поканата за доброволно
изпълнение, изхождаща от кредитора, не би могла да се квалифицира като
действие, насочено към принудително изпълнение на даденото забавено
вземане, а съставлява обикновено писмено изявление на кредитора, с което
същия осведомява своя длъжник, че очаква от него изпълнение в определен
срок на изискуем паричен дълг, т.е., тук няма елемент на принудително
изпълнение, което всякога предполага наличие на образувано изпълнително
7
производство, в чийто предели съдебният изпълнител по молба на кредитора
да е приложил мерки за принудително удовлетворяване на вземането.
Когато в договора за възлагане на управление не е уговорено друго, при
определяне размера на обезщетението за неизползван отпуск е допустимо
прилагането на чл. 177 КТ - обезщетение съобразено с размера на брутното
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването на договора
/в този смисъл Решение № 159 от 9.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 1127/2009 г., I
т. о., ТК; Решение № 722 от 3.02.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 2522/2016 г./. С
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което не
е оспорено от страните, е прието, че среднодневното възнаграждение,
изчислено за м. 10.2018 г. – месеца, предхождащ месеца на прекратяване на
правоотношението, е 34,78 лв., поради което на ищеца се дължи обезщетение
за 130 дена неизползван платен годишен отпуск или в общ размер от 4 521,40
лв. Тъй като предявената от ищеца претенция е за по-висок размер, искът
следва да се уважи частично до сумата от 4 521,40 лв., респ. да се отхвърли за
разликата до 4 726,80 лв. Върху уважената главница в полза на ищеца следва
да се присъди поисканата законна лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда – 28.04.2023 г., до окончателното плащане.
По насрещния иск:
Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно основание чл. 145 ТЗ.
Разпоредбата на чл. 145 ТЗ въвежда имуществена отговорност за
управителя при причинени на дружеството вреди. Тази отговорност
произтича от нарушение на задълженията, които управителят има към
дружеството по силата на правоотношението, в което се намира с него. За да
бъде ангажирана отговорността му, е необходимо да са налице следните
няколко елемента от фактическия състав на разпоредбата на чл. 145 ТЗ:
управителят да е извършил такова действие или бездействие при и по повод
осъществяването на управленските си функции, с което да е нарушил
задълженията си към дружеството, поети от него като органен представител
на същото; за дружеството да е настъпила вреда, която да се намира в
причинна връзка с поведението на управителя; управителят да е виновен.
Съгласно постоянната практика на ВКС, постановена с Решение № 125 от
15.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 1204/2018 г., II т. о., ТК, Решение № 177 от
11.08.2014 г. по т. д. 66/12 г., ВКС, II т. о., ТК, Решение № 41 от 29.04.2009 г. на
ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 115 от 27.11.2012 г. на ВКС
по т. д. № 61/2011 г., II т. о. ТК, фактическият състав на специалната
отговорност на управителя е гражданска отговорност и обхваща виновното,
противоправно, вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя,
чието поведение възпрепятства управлението на дружеството и от което са
последвали вреди. Правото на дружеството да търси имуществените
последици от неизпълнение на договорното и органно задължение на
управителя произтича от дейността му като орган на дружеството, от
осъществения фактически състав на т. нар. „управленски деликт“.
8
Отговорността по чл. 145 ТЗ като специална отговорност включва
установяване на натоварване за извършване на действия на управление,
действие или бездействие на управителя, установяване на вредата по
основание и размер. В случай че е налице вреда, следва конкретно да се
посочи как е реализирана, кое е действието/бездействието на лицето,
натоварено с управленски функции, какво конкретно нарушение на кое
правило е извършило то.
Съдът намира, че ищецът по насрещния иск не ангажира доказателства по
делото за установяване при условията на пълно и главно доказване наличието
на първия елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 145 ТЗ, а
именно ответникът по насрещния иск да е извършил такова действие или
бездействие при и по повод осъществяването на управленските си функции, с
което да е нарушил задълженията си към дружеството, поети от него като
органен представител на същото.
За прецизност, съдът намира за необходимо да отбележи, че
отговорността по чл. 145 ТЗ се отнася единствено до вреди, причинени от
управител или контрольор на търговско дружество. Както се установи по-
горе, ответникът по насрещния иск е бил в облигационно правоотношение с
ищеца по насрещния иск въз основа договор за управление, по силата на който
ответникът се е задължил да изпълнява функциите на директор на държавно
предприятие. Съгласно чл. 6, ал. 2 от Закона за Селскостопанската академия за
осъществяване на експериментално-производствената, приложната и научно-
приложната дейност на Селскостопанската академия към нея се създава
Държавно предприятие „************“. Предприятието е юридическо лице
със седалище София, със статут на държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 от
Търговския закон. Съобразно чл. 62, ал. 3 ТЗ със закон могат да бъдат
образувани държавни предприятия, които не са търговски дружества. По тази
причина ответникът в качеството си на директор на държавно предприятие би
могъл да отговаря на договорно основание за неизпълнение на задълженията,
поети от него по договора за управление, в хипотезата на чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД, евентуално на деликтно основание за вреди, които е причинил виновно
на държавното предприятие в хипотезата на чл. 45 ЗЗД. На тези основания
искът също следва да се приеме за недоказан, а оттам и за неоснователен,
доколкото ищецът по насрещния иск не успя да установи в условията на пълно
и главно доказване нито обстоятелството, че ответникът е неизправна страна
по договора за управление, съответно че не е изпълнил конкретно
произтичащо от него задължение, нито осъществяването от ответника на
противоправно деяние, изразяващо се в действие или бездействие, като
конкретно поведение, намиращо се в причинна връзка с твърдените вреди.
Ето защо, съдът счита, че насрещният иск е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора по първоначалните искове на основание чл. 78,
9
ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски имат и двете страни.
Ищецът има право на направените от него разноски в производството за
държавна такса – 436,54 лв., за депозит за вещо лице – 300 лв., за адвокатско
възнаграждение – 1 340 лв. /доколкото на лист 2 по делото е представен
Договор за правна защита и съдействие от 26.04.2023 г., съгласно който сумата
е платена в брой/. Съразмерно с уважената част от исковите претенции на
ищеца се дължи сумата от 860,30 лв. – извършени и доказани по делото
разноски.
В полза на ответника следва да бъдат присъдени направените от него
разноски в производството за депозит за вещо лице – 300 лв. и за адвокатско
възнаграждение – 2 737,20 лв. /доколкото на лист 312 по делото е представен
Договор за правна защита и съдействие от 11.09.2024 г., съгласно който сумата
е платена в брой/. Съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции,
включително съразмерно на отхвърления насрещен иск, на ответника се
дължи сумата от 928,30 лв. за разноски по производството.
Съобразно изхода на спора по насрещния иск на основание чл. 78, ал. 1
ГПК право на разноски по него има единствено ищецът. Доколкото същият не
претендира и не доказа допълнително извършени разноски извън
гореописаните вече, то разноски отделно по насрещния иск не следва да му се
присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Държавно предприятие „************“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. АДРЕС, на основание чл. 286 ЗЗД вр.
чл. 21 от Договор за управление на Държавно предприятие „***********“ №
РД-11-30/17.06.2014 г. да заплати на Ц. В. Д., ЕГН **********, с адрес гр.
АДРЕС, сумата от 4 521,40 лв., представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 130 дена, от които 15 дена през 2014 г., по
30 дена за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. и 25 дена през 2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
28.04.2023 г., до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над уважения размер от 4 521,40 лв. до пълния предявен от 4 726,80
лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. В. Д., ЕГН **********, с адрес гр. АДРЕС,
срещу Държавно предприятие „************“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. АДРЕС, осъдителен иск с правно
основание чл. 286 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 от Договор за управление на Държавно
предприятие „***********“ № РД-11-30/17.06.2014 г. за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 6 186,67 лв., представляваща
неизплатено възнаграждение за периода от 01.04.2018 г. до 23.11.2018 г., или за
период от 7 м. и 22 д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
10
датата на подаване на исковата молба в съда – 28.04.2023 г., до окончателното
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Държавно предприятие „************“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. АДРЕС, срещу Ц. В.
Д., ЕГН **********, с адрес гр. АДРЕС, насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 145 ТЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди за периода от
17.06.2014 г. до 20.11.2018 г.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „************“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. АДРЕС, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК да заплати на Ц. В. Д., ЕГН **********, с адрес гр. АДРЕС, сумата от
860,30 лв. – разноски в производството по първоначалния иск.
ОСЪЖДА Ц. В. Д., ЕГН **********, с адрес гр. АДРЕС, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Държавно предприятие „************“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. АДРЕС, сумата от
928,30 лв. – разноски в производството, съразмерно на отхвърлените искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11