Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на седми февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 6697 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № II-55-460145 от
30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 72096/2016 г., по описа на СРС, 55-ти
състав, е отхвърлен предявеният на
основание чл. 372 от ТЗ иск от „М.Т.“
ЕООД срещу „П.Е.С.Т.“ ООД за заплащане на сумата 16 416 лева – възнаграждение
по три броя договори за превоз по заявки № F16020145R, № F16020146R и №
F16020147R от 10.02.2016 г., за които са издадени фактури № 4250, № 4251 и №
4252 от 01.03.2016 г., поради извършено в хода на производството плащане. Със
същото решение на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД „П.Е.С.Т.“ ООД е
осъдено да заплати на „М.Т.“ ЕООД сумата
от 1 286.02 лева – лихва за забава върху главницата от 16 460 лева за периода
08.12.2016 г. – 15.09.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
2 156,64 лева – разноски по делото.
Пред
настоящата съдебна инстанция е подадена въззивна жалба срещу
първоинстанционното съдебно решение от „П.Е.С.Т.“
ООД. Съобразявайки и направеното от
процесуалния представител на ответника в проведеното пред СГС открито съдебно
заседание на 07.02.2020 г. уточнение, решението на СРС се обжалва в частта, в
която „П.Е.С.Т.“ ООД е осъдено да заплати на
„М.Т.“ ЕООД сумата от 1 286.02 лева – лихва за забава върху главницата
от 16 460 лева за периода 08.12.2016 г. – 15.09.2017 г. В тази връзка се
излагат доводи, че въпреки направеното от жалбоподателя в хода на процеса
плащане, то главният иск е неоснователен поради виновно пълно неизпълнение на
договора за превоз. Сочи се, че заплащането на претендираната сума от 16 416
лева е направено поради полученото от застрахователна компания Булстрад парично
обезщетение за виновно причинена от превозвача вреда, но не и поради коректно
изпълнение на ищцовото дружество на възложения транспорт. Затова се намира, че
плащането на главницата по иска на ответника не следва да се разглежда като
признание на дължимостта на претендираната сума, а като последица от направено
изплащане от застрахователя на обезщетение, дължимо заради увредения от
превозвача товар. Възразява се срещу размера на присъдената законна лихва.
По така изложените доводи се отправя искане за отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което искът за законна лихва бъде
отхвърлен изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „М.Т.“
ЕООД,
в който се изразява становище за неоснователност на същата и се моли да бъде
оставена без уважение. Сочи се, че правилно районната съдебна инстанция е
приела, че с направеното от страна на ответника плащане в хода на процеса,
последният е признал исковата претенция, поради което се дължи претендираната
законна лихва. Оспорва се твърдението, че главният иск е неоснователен поради
виновно неизпълнение на договора за превоз от страна на превозвача, като се
намира, че същият коректно е изпълнил възложения му превоз. Поради което се
отправя искане за потвърждаване на атакуваното решение в обжалваната част.
Претендират се разноски
От страна на ответника
„П.Е.С.Т.“ ООД
е подадена и частна жалба срещу постановено по реда на чл. 248 от ГПК
определение № 22975/25.01.2019 г. по гр. д. № 72096/2016 г., по описа на СРС,
55-ти състав, с което е оставено без уважение искането на „П.Е.С.Т.“ ООД за изменение на решението по гр.
д. № 72096/2016 г. в частта за разноските, като в жалбата се излагат подробни
съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на атакувания
съдебен акт. Посочва се, че в отговора на искова молба ответното дружество е заявило,
че е осчетоводило процесните фактури, което според трайната практика на ВКС
представлява признание на иска, респ. уважаване на исковата претенция, като
това признание е потвърдено и с извършеното частично плащане преди предявяване
на иска. Оправя се искане за отмяна на обжалваното определение и за
постановяването на ново, с което решението на СРС бъде изменено в частта за
разноските, като присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение бъде намалено
до предвидения в закона минимум от 300 лева, евентуално до сумата от
1 022,48 лева.
В срока по чл.
276 от ГПК е подаден отговор на частната жалба от ищеца „М.Т.“ ЕООД, в който се излагат подрони съображения
за неоснователност на същата и се моли да бъде оставена без уважение.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимна страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС, 55-ти
състав, решение за валидно, допустимо и правилно, като споделя изложените в
мотивите му съображения. Въпреки това и с оглед поддържаните от жалбоподателя
доводи следва да се добави и следното:
Пред Софийски
районен съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ
от „М.Т.“ ЕООД срещу „П.Е.С.Т.“ ООД
за заплащане на сумата от 16 416
лева – възнаграждение по три броя договори за превоз по заявки № F16020145R, №
F16020146R и № F16020147R от 10.02.2016 г., за които са издадени фактури №
4250, № 4251 и № 4252 от 01.03.2016 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба до окончателното плащане.
В
исковата си молба ищецът „М.Т.“ ЕООД твърди, че ответникът, в качеството си на спедитор,
му е възложил извършването на международен транспорт на товари от Гърция за
Германия от името на SHELTER SA /Гърция/ въз основа на три броя заявки, както
следва: заявка № F16020145R/10.02.2016
г., заявка № F16020146R/10.02.2016
г. и
заявка № F16020147R/10.02.2016 г. Поддържа, че ищцовото дружество е
изпълнило договорните си задължения към ответника, товарът е бил транспортиран
до крайната дестинация, но „П.Е.С.Т.“ ООД му заплатило само авансово
договорената сума в размер на 40 % от цената на транспортната услуга по всеки
един от договорите или общо сумата 10
944 лева по фактури № 4204, № 4205 и № 4206, всички те от 16.02.2016 г. и всяка
на стойност 3 648 лева. Излага, че за остатъка от дължимото възнаграждение,
ищецът е издал фактури № 4250, № 4251 и № 4252 от 01.03.2016г., всяка на
стойност 5 472 лева, или всичките на обща стойност 16 416 лева, които били
получени от ответника, но не били заплатени към момента на подаване на исковата
молба. Посочва, че на 10.10.2016 г. ответното дружество е уведомило ищеца, че
товарът е бил повреден, като щетите възлизали на стойност 12 160 евро, поради
което ответникът намира, че не дължи плащане на остатъка от възнаграждението по
трите договора в общ размер на 16 416 лева, тъй като прихваща тази сума от
дължимата за обезщетяване на възложителя SHELTER SA /Гърция/.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът „П.Е.С.Т.“ ООД е подало отговор на исковата
молба, в който оспорва искова претенция. Твърди, че процесният превоз е бил
осъществен с превозни средства със закрити платформи, което било неподходящо с
оглед вида на превозвания товар – фургони за работници, поради което същият е
бил увреден, което обстоятелство е надлежно констатирано от товародателя,
отразено в международните товарителници и съобщени от него. Поради което
намира, че ищецът е неизправната по договора страна, като е налице грубо
неизпълнение на уговореното между страните, лошо изпълнени на транспортната услуга,
което се приравнява на пълно неизпълнение. Сочи, че повредите са на стойност 12 160 евро или 23 752,90
лева, в който размер е налице претенция на възложителя Shelter SA, Л., Гърция ,
срещу „Тел Актив“ ООД – спедитор,
възложил от своя страна превоза на „П.Е.С.Т.“ ООД, както и претенция в същия
размер, отправена от „Тел Актив“ ООД срещу „П.Е.С.Т.“ ООД, дало основание на
дружеството да подаде рекламация към ищеца и да направи възражение за
прихващане на насрещните задължения по договора до размера на по-малката сума.
Изразява довод, че е материално легитимиран както да предявява рекламации, така
и да прави възражения за неизпълнен договор, тъй като е сключил договора с
ищеца от свое име. Прави искане за отхвърляне на исковата претенция, а при
условията на евентуалност прави възражение за съдебно прихващане със сумата от
8 393,37 евро или 16 416 лева, представляващи част от сумата 12 160 евро –
размер на повредите по транспортирания от ищеца товар. Признава, че процесните
фактури са осчетоводени от ответника, като същите са включени в дневниците за
покупки към справката декларация по ЗДДС.
Между
страните не се спори, а и от представените по делото доказателства – три броя
заявки от 10.02.2016 г. с № F16020145R,
с № F16020146R и с № F16020147R се установява, че същите са били обвързани от
валидно облигационното отношение по договор за международен превоз за
извършването на транспорт на товар с направление от Гърция за Германия. В
посочените заявки са очертани основаните параметри на договора, а именно –
страни, дата и място на натоварване и разтоварване, вид и тегло на превозната
стока, цена на превоза, която е уговорена по всяка от заявките в размер на
7 600 лева без ДДС, като 40% от последната е платима авансово, а
останалите 60% - в 15-дневен срок от получаване на товарителницата,
удостоверяваща получаване на товара по местоназначение.
От
представените по делото фактури от 16.02.2016 г. с № 4204, № 4205 и № 4206 се
установява, че „М.Т.“ ЕООД е фактурирало авансово договорната сума по процесните
заявки, която възлиза в общ размер на 10 944 лева. Между страните не се
спори, че след получаване на фактурите ответното дружество е превело по
сметката на ищеца посочената сума.
Не
е спорно между страните и обстоятелството, че процесният товар е бил доставен и
приет от крайния му получател, като от представените по делото три превозни
документа се установява, че във всеки от тях е налице вписване на констатирани
повреди по товара.
От
представените по делото фактури от 01.03.2016 г. с № 4250, № 4251
и № 4252 се установява, че „М.Т.“ ЕООД е фактурирало останалите 60 % от
уговореното между страните договорно възнаграждение, което е възлизало на сума
в общ размер от 16 416 лева и която сума е предмет на разглежданата в
настоящото искова претенция. Ответната страна признава обстоятелството, че
посочените фактури са били осчетоводени от нея и същата е ползвала данъчен
кредит.
С
молба с вх. № 5030897/23.02.0018 г. на СРС ищецът заявява пред районната
съдебна инстанция, че на 15.09.2017 г. „П.Е.С.Т.“ ООД е платило по банковата
сметка на ищцовото дружество сумата от 16 416 лева, представляваща
претендираното незаплатено превозно възнаграждение по фактури от 01.03.2016 г. с
№ 4250, № 4251 и № 4252, като ответното дружество остава задължено за претендираната
от ищеца законна лихва върху главницата от 16 416 лева от датата на
депозиране на исковата молба – 08.12.2016 г., до окончателното изплащане на
сумата - 15.09.2017 г. По делото е
представено и преводно нареждане, което установява извършеното от ответното
дружество плащане на сумата от 16 416 лева на „М.Т.“ ЕООД, като в поле
основание за плащане е записано фактури от 01.03.2016 г. с №
4250, № 4251 и № 4252.
С оглед
гореизложеното настоящият съдебен състав споделя становището на СРС, че предвид
така извършеното в хода на процеса плащане от страна на ответника на главницата
по иска, то е налице признание на същия. В тази връзка неоснователно е
поддържаното от жалбоподателя становище, че въпреки направеното в хода на
процеса плащане, то главният иск е неоснователен поради виновно пълно
неизпълнение на договора за превоз. Това е така, защото, от една страна, искът
се смята предявен от момента на постъпването на исковата молба в съда, поради
което, доколко в настоящият случай плащането на главния дълг от ответника
е извършено след подаване на иска, то на практика ответникът е признал основателността
на вземането на ищеца. Освен това, „П.Е.С.Т.“ ООД изрично признава
обстоятелството, че посочените фактури са били осчетоводени от него и за същите
е полван данъчен кредит. Съгласно трайната практика на ВКС, а именно – решение № 211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010
г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г.
на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на II ТО,
фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и
осчетоводяването им от търговското дружество – ответник, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на да данъчен кредит по
тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване.
Така, с извършеното
плащане ответникът е признал дължимостта на сумата, като с плащането обаче
не се е погасило правото на ищеца да получи изтеклите вече законни лихви, които
са дължими до мента на плащането. Принципно претендиране на изтекли лихви след
предявяване на иска до окончателното изплащане на парично задължение не
съставлява самостоятелен иск съгласно чл. 214, ал.
2 от ГПК. Присъждането на законна лихва от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на присъдената сума е правоувеличаваща
последица от уважаването на иск, приет за основателен. Тя съставлява законна
последица от уважаването на иска, която се присъжда само в случай, че е
поискана, и в рамките на процеса относно главното присъдено вземане. В
случая обаче поради настъпване на факта на плащане на главницата след
предявяването на иска, претенцията за присъждане на изтекли лихва е
определяема по период и съдът дължи произнасяне по нея, като по настоящото дело
ищецът изрично е направил изявление, че претендира заплащането на законна лихва върху главницата от 16 416 лева
от датата на депозиране на исковата молба – 08.12.2016 г., до окончателното
изплащане на сумата - 15.09.2017 г. Противно
на поддържаното във въззивната жалба, нейният размер правилно е бил определен
от районната съдебна инстанция по реда на чл. 162 от ГПК на сумата от
1 286,02 лева, за която сума исковата претенция се явява основателна.
Що се касае до наведения от жалбоподателя довод, че заплащането на претендираната сума от 16 416
лева е направено поради полученото от застрахователна компания Булстрад парично
обезщетение за виновно причинена от превозвача вреда, но не и поради коректно
изпълнение на ищцовото дружество на възложения транспорт, следва да се посочи,
че ответното дружество не е ангажирало по делото никакви доказателства, които
да подкрепят така релевираното становище.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно в
обжалваната му част.
По частната жалба на въззивника.
Частната жалба е
подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебни актове, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата
е неоснователна, съображенията за което са следните:
Отговорността за
разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от
нея разноски, ако постановеният съдебен акт е в нейна полза. И тъй като
отговорността е обективна, дължат се реално направените разноски.
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 2 от ГПК,
заплатените от ищеца такси и разноски по производството се заплащат от
ответника, съразмерно на уважената част от иска, а ако ответникът не е дал с
поведението си повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се
възлагат на ищеца. Предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2
от ГПК са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с
предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не
трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило
предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата
на ищеца. Не е нужно извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и
противоправно, за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като
отговорността за разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието
на чл. 78, ал. 2 от ГПК следва, че поначало от значение за
приложението на тази разпоредба е поведението на ответника, а не това на ищеца
/решение № 185 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на ІV ГО на ВКС/.
Реализирането на
отговорността за разноски при отхвърляне на иска /частично или изцяло/, поради
плащане в хода на процеса, не се решава само и единствено въз основа на това
обстоятелство, а и след преценка на кумулативно дадените предпоставки: конкретно
поведение на ответника, което да е довело или не до завеждане на иска и
направено от него признание след предявяване на иска. Ако искът е
отхвърлен поради извършено след предявяването му плащане на търсената от
ищеца сума, без да са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2
от ГПК, ответникът не се освобождава от отговорност за разноски,
доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи
изцяло на неговото поведение, свързано с отричане на претендираното вземане или
с отказ същото да бъде изпълнено доброволно.
С оглед
изложеното се налага извод, че предвид изхода на спора ищцовото дружество е
легитимирано да поиска присъждането на сторените разноски в първоинстанционното
производство.
Нормата на чл. 78, ал. 5
от ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5
от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на
адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът
следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги
обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което
е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се
изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата
при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар.
В конкретния
случай настоящият съдебен състав намира, че усилията на процесуалния
представител на ответника по частната жалба пред районната съдебна инстанция,
са свързани с изготвянето на пространна искова молба, в която е обсъждан не
малък обем доказателствен материал, подаване на молба от 23.02.2018 г., явяване
в две проведени пред СРС съдебни заседание и представяне на списък на
разноските по чл. 80 ГПК, с който е претендирано присъждането
на реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева. Установеният минимален размер в разпоредбата
на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, предвид цената
на иска, възлиза на сумата от 1 022,48 лева. Поради което настоящият
съдебен състав споделя извода на районната съдебна инстанция, че с оглед
фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния
представител на ищеца действия в хода на първоинстанционното производство, то
претендирания и присъден на ищцовото дружество адвокатски хонорар в размер на
1 500 лева не се явява прекомерен и не надхвърля значително минималния
праг, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата.
Предвид изложените съображения,
атакуваното определение № 22975/25.01.2019 г. по гр. д. №
72096/2016 г., по описа на СРС, 55-ти състав, е правилно и законосъобразно, а
подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
С
оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК
право на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала своевременно
присъждането на такива с оглед постъпилото в съда и подадено по пощата на
05.02.2020 г. /преди датата на проведеното пред СГС открито съдебно заседание
на 07.02.2020 г./ писмено становище, към което е представен и договор за правна
защита и съдействие, от който се установява уговореното договорно
възнаграждение в размер на 500 лева и плащането на същото в брой към момента на
сключване на договора. Въззивната страна е била запозната с размера на
претендираното от ищцовото дружество адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство, доколкото копия от коментираното
писмено становище и договор за правна защита и съдействие са били изпратени по
електронната поща до съда на 06.02.2020 г. и същите са били приложени по делото
преди провеждането на откритото съдебно заседание. В тази връзка в проведеното
на 07.02.2020 г. открито съдебно заседание по настоящото дело процесуалният
представител на въззивника е поддържал, че депозираната молба по мейл или факс
и доказателствата към нея, а именно договора за правна защита и съдействие, са
ненадлежни – не са заверени, поради което се намира, че не следва да се
присъждат на въззиваемата страна претендираните разноски. Възражение за
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК от страна на въззивника не е
направено. Поради което настоящият съдебен състав приема, че с подаването от
въззиваемата страна по пощата на 05.02.2020 г. на писмено становище, в което е
обективизирано искане за присъждане на сторените по делото разноски, и
установяването на реалното им извършване с оглед приложения към писменото
становище договор за правна защита и съдействие, то страната своевременно е
направила и доказала искането си, като е отстранила твърдяната от процесуалния
представител на въззивника ненадлежност на неговото отправяне, като същевременно
последният също е бил своевременно запознат с коментираното искане. Затова, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК „П.Е.С.Т.“ ООД следва да бъде осъдено да заплати на „М.Т.“
ЕООД сумата от 500 лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № II-55-460145 от
30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 72096/2016 г., по описа на СРС, 55-ти
състав, в обжалваната му част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената
от ответника „П.Е.С.Т.“ ООД
частна жалба срещу постановено по реда на чл.
248 от ГПК определение № 22975/25.01.2019 г. по гр. д. № 72096/2016 г., по
описа на СРС, 55-ти състав.
ОСЪЖДА
„П.Е.С.Т.“ ООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „М.Т.“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273
от ГПК сума в размер на 500 лева, представляващи разноски за въззивното
производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.