РЕШЕНИЕ
№…….………
13.02.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет
и първи януари две хиляди и двадесета година в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 5641
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение №
55741/05.03.2019 г. постановено по гр.д.
№ 66844/2018 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта,
с която са отхвърлени предявените от дружеството срещу В.И.Й. установителни
искове за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца: сумата над
1312,32 лв. до пълния претендиран размер от 1897,82 лв. – представляваща
стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на
топлинна енергия при общи условия в топлоснабден имот находящ се в гр. София,
ж.к. „*******за периода м.05.2014 г. до м.03.2015 г.; сумата над 46,73 лв. до
пълния предявен размер от 70,01 лв. представляващи приспадаща се част от цената
на услугата за дялово разпределение за периода м.05.2014 г. до м.03.2015 г.;
сумата от 162,87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия
за периода 16.09.2015 г. до 22.02.2018 г.; сумата от 14,74 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
приспадащата се част от цената на услугата дялово разпределение за периода
16.09.2015 г. до 22.02.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 09.05.2018 г. по ч.гр.д. №27230/2018
г. по описа на СРС, 156 състав.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
В установителната част решението е
влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното
решение е постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
неправилно е прието, че са погасени по давност част от дължимите по обща
фактура № **********/31.07.2015 г. за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. суми, тъй като фактурата е издадена през месец
юли 2015 г. и задължението е станало изискуемо на 16.15.2015 г./съобразно
правилата на чл.33, ал.1 от общите условия на дружеството приложими за
процесния период/, а давността е прекъсната с подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 14.06.2017 г. Иска се
отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника В.И.Й. чрез адв. П., с който се подържа,
че въззивната жалба е неоснователна. Излагат се подробни съображения. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция
намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани
изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.
Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като въззивният
съд препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК, като във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и
главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и
количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за
процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Районният съд правилно е установил
фактическата обстановка по делото.
Във връзка с довода на жалбоподателя
във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са
погасени по давност част от дължимите по обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. суми съдът
намира следното:
Действащата през процесния период
нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета
изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2/ на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска; и 3/ по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в действлата през исковия период
Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни / не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни /, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са
длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява
за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за
процесиите главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно ОУ за продажба на ТЕ,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., чл.
32 и чл. 33 дават следната регламентация: В чл. 32, ал. 2 от ОУ е посочено, че
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Според чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 за потребено количество ТЕ за отчетния период в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33,
ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Издаването на изравнителната сметка не
променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и
момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 ЗЕ и цитираните по-горе разпоредби от общите условия,
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Следователно и вземанията на ищеца към потребителите за
заплащане на цената на използваната за битови нужди топлинна енергия се
погасяват с изтичане на 3-годишен давностен срок. Тригодишният срок, посочен в
чл. 111, б. "в" ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно
месечно вземане е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, доколкото съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК искът
за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал.4 от ГПК, а в случая заявлението
е подадено на 27.04.2018 г., прогнозните
месечни вноски за периода м. 05.2014 г. - м. 03.2015 г. се явяват погасени по
давност, като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо
издаване на нова обща фактура. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.
Други доводи за неправилност на
обжалваното решение не са изложени от жалбоподателя.
В частта касаеща обжалваното решение
досежно отхвърлените искове за главница за
дялово разпределение и тези с правно основание чл. 86 от ЗЗД за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия и върху главницата за услугата дялово
разпределение въззивникът не е изложил конкретни доводи за неправилност на
първоинстанционното решение.
Доколкото въззивникът в тази част е
подал бланкетна въззивна жалба, с която е поискал отмяна на първоинстанционното
решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които
въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно – а именно за неговата
валидност и допустимост, както и за нарушени императивни материалноправни
норми. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения на такива норми,
поради което намира, че първоинстанционното съдебно решение е правилно и следва
да бъде потвърдено в тази част.
В обобщение, поради неоснователността
на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно.
По разноските
При този изход на спора право на
разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна.
От последната е направено искане в тази насока и са представени доказателства
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. / видно от
приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено в брой и
съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от 6
ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка/. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждението на насрещната страна, което с оглед предвидения минимален
размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
като се съобрази, че делото не се отличава с правна и/или фактическа сложност е
основателно. „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдено да заплати на В.И.Й. сумата от
300,00 лв. – разноски във въззивното
производство.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
55741/05.03.2019 г. постановено по гр.д.
№ 66844/2018 г. по описа на СРС, 156 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на В.И.Й.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 300,00 лв. / триста лева/ - разноски във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.