РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 10.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и седми май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 850 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „Т.– П.“ АД, подадена
чрез юрк. Р.Д. против решение № 181 от 21.08.2019 г.,
постановено по гр. дело № 1073/2018 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, шести
състав, с което е отхвърлен, предявеният от „Т. – П.“ АД
срещу С. С. Д. положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, ал. 1
от ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено,
че отвеницата дължи на ищеца сумата от 814,45 лева,
представляваща стойността на доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2015 г. до 31.01.2016 г. за апартамент, находящ
се в гр. П., ул. „С.“, бл. ., вх. ., ап. .., ведно
със законната лихва, считано от 13.04.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 182,18 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 09.07.2015 г. до 26.03.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
413/2018 г. по описа на Районен съд – Ихтиман.
С въззивната
жалба въззивникът обжалва първоинстанционното
съдебно решение като неправилно. Твърди, че от представените по делото
доказателства се установява, че ответницата е собственик на топлоснабдения
имот. Счита, че първоинстанционният съд е допуснал
процесуално нарушение като е приел, че молбата на ищеца с доказателствени
искания, е постъпила след края на устните състезания. Твърди, че тази молба е
била изпратена на електронната поща на съда на 18.03.2019 г., в 10:51 часа,
както и по пощата на същата дата, което е ден преди съдебното заседание по
делото. Счита, че неправилно първоинстанционният съд
не се е произнесъл по направените с молбата доказателствени
искания и по приемането на представените писмени доказателства. По изложените
съображения се иска отмяна на решението. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата страна С.
С. Д. е
получила препис от въззивната жалба на 27.09.2019 г.
и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна.
Счита, че решението на съда е правилно и моли да бъде потвърдено. Посочва, че
не е нито собственик, нито ползвател на процесния топлоснабден имот, между него и ищеца не е налице
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, както и
че това е установено правилно от първоинстанционния
съд. Счита, че районният съд не е допуснал процесуално нарушение. Претендира и
разноски по делото.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество. При служебната проверка за
редовност на въззивната жалба се установява, че тя
отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на „Т.– П.“ АД против С.Д., с
която са предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
признаване за установено, че отвеницата дължи на
ищеца сумата от 814,45 лева, представляваща стойността на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 31.01.2016 г. за
апартамент, находящ се в гр. П., ул. „С.“, бл. ., вх. ., ап. .., ведно
със законната лихва, считано от 13.04.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 182,18 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 09.07.2015 г. до 26.03.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
413/2018 г. по описа на Районен съд – Ихтиман. Исковата молба е депозирана по
реда на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения
срок по чл.
414 от ГПК е постъпило възражение от длъжницата срещу издадената в полза на
ищеца заповед за изпълнение.
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане,
ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално
право в заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали
оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска
заповедта за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на нея да бъде издаден
изпълнителен лист. За да постанови решението си, районният съд е приел, че
по делото не се установява между ищеца и ответницата да е възникнало
правоотношение по продажба на топлинна енергия, както и ищецът да е доставил
такава енергия до процесния имот. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата
цялост, като по съществото на спора и с оглед наведените доводи, настоящият
състав на въззивния съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД:
В настоящия случай
основателността на предявения иск за главница за стойност на топлинна енергия
зависи от установяване на следните обстоятелства: 1. качеството на ответната
страна като потребител на топлинна енергия; 2. доставяне от топлофикационното
дружество на съответното твърдяно количество топлинна енергия на абоната за
съответен период; 3. в съответния установен срок потребителят да не е заплатил
дължимите за тази енергия суми.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна
природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
остава непроменена при множеството изменения на относимите
норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар.
1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.
07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена
сграда – етажна собственост, всички собственици или титуляри на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на
топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл.
153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот със сключването на договор с топлопреносното
предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за
сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/
или вещен ползвател на същия.
По делото не се
установява ответницата да е собственик или ползвател на посочения от ищеца в
исковата молба имот. Освен това в отговора на исковата молба това обстоятелство
изрично се оспорва от ответницата. Представените от ищеца писмени доказателства
са постъпили в съда след приключване на съдебното дирене и не следва да бъдат
съобразявани от съда при постановяване на решението. Ето защо настоящият състав
счита, че ищецът не установява първата предпоставка за уважаване на предявения
иск, а имено че между него и ответницата е налице правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия и ответницата има качеството потребител на
топлинна енергия. По делото не се установява и такава топлинна енергия да е
била доставена от ищеца до процесния имот. По тези
съображения предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД::
Съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно предпоставките за уважаване на иска са наличие на главен дълг и
изпадане на длъжника в забава. По делото не се установи наличието на главен
дълг и поради това акцесорният иск за мораторна лихва също се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Доколкото изводите на двете съдебни инстанции съвпадат напълно, то първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
По разноските във въззивното производство.
При този изход на въззивното производство право
на разноски има само въззиваемата страна С.Д.. Тя е била представлявана от адвокат и е заплатила 300 лева
адвокатско възнаграждение, което се установява от представения по делото
договор за правна защита и съдействие, който в тази част има характер на
разписка. Ето защо тази сума следва да ѝ бъде заплатена от въззивника.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 181 от 21.08.2019 г., постановено по гр. дело № 1073/2018 г. по описа на
Районен съд – Ихтиман, шести състав.
ОСЪЖДА „Т.П.“ АД, ЕИК: ………, със седалище и адрес на управление ***, ТЕЦ „Р.“ да заплати на С. . Д., с адрес: ***.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.