№ 168
гр. Велико Търново, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ, в публично
заседание на десети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ДИМО КОЛЕВ
при участието на секретаря Лидия Кр. Симеонова Любенова
като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Гражданско дело №
20214110102000 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск за собственост с правно основание
чл. 124 ГПК.
Ищците твърдят, че са собственици на поземлен имот с идентификатор *** и на
поземлен имот с идентификатор 62517.501.15 по КККР на с. Р., съставляващи в цялост
един недвижим имот, описан в НА № 101, том I, дело № 300/1967г. на нотариус при
ВТРС. Твърдят, че собственик на този имот е бил бащата на първия ищец, като след
неговата смърт последният е наследил 1/3 ид. част, а другите 2/3 ид. части са
придобити от него и от втората ищца, негова съпруга от 24.12.1978г., на основание
договор за покупко – продажба на недвижим имот № 153, том III, дело № 1088/1997г.
на нотариус на ВТРС от останалите законни наследници. Ищците твърдят, че двата
процесни поземлени имота се ползват като един обект на правото на собственост
повече от 20 години, били са оградени с обща ограда и гранични знаци, както и че
владението върху него никога не е било отнемано, чрез одържавяване или
включването му в ТКЗС, ДЗС и др. подобни селскостопански организации. Сочат, че
спорния поземлен имот с идентификатор *** се намира извън строителния полигон на
с. Р. и в КВС респ. КККР се води собственост на Държавата. По тези съображения
смятат, че имат правен интерес да установят спрямо този ответник, че са собственици
на поземлен имот с идентификатор *** на основание наследство и покупко –
продажба. Претендират разноски.
1
С отговора на исковата молба ответникът, чрез Министъра на земеделието и
храните, оспорва спорния имот да е част от държавния поземлен фонд, поради което
счита, че ответникът, чрез настоящият си представител, не е пасивно легитимиран да
отговаря по иска.
Съдът, като взе предвид наличните доказателства и становищата на страните,
намира за установено следното:
От нот. акт № 101, том 1, дело № 300/1967г. на нотариус при ВТРС се
установява, че ЛЛ.Д.К. и Г. Х. К. са признати за собственици по наследство и
давностно владение на недвижим имот, находящ се в землището на с. Р., извън
регулационния план на селото, представляващ дворно място от 1800 кв.м., с
построените в него къща и навес, при граници: ***, кооперативни ниви и шосе.
От удостоверение за наследници № 03-13-188/28.05.2021г. на кметство с. Р. е
видно, че Л.К. е починала през 1988г. и че нейни наследници по закон са синовете й М.
Х. К., починал през 2007г. и Г. Х. К., починал през 1996г. Приживе М. К. се е отказал
от наследството на своята майка, който отказ е вписан под № 69/26.03.1997г. в
особената книга на ВТРС /удостоверение № 652/26.03.1997г./. След смъртта си Г. К. е
оставил за наследници по закон – съпругата си Славка К., сина си и ищец по делото
Х.К. и неговата сестра Л.К. /удостоверение за наследници № 1273/31.05.2021г. на
Община Г. Оряховица/.
От нот. акт за покупко продажба № 153, том 3, дело 1088/01.04.1997г. е видно, че
съпругата и дъщерята на Г. К. са продали на ищеца по делото 2/3 ид. части от
процесния имот, който по околовръстния селищен полигон на селото, представлява
имот № 15 с площ от 1900 кв.м., ведно с 2/3 ид. части от построените в него къща и
навес. Към момента на придобивната сделка купувачът е бил в граждански брак с
ищцата по делото, видно от удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз
основа на акт за граждански брак № 26/24.12.1978г.
От представените от ищците скици на поземлеми имоти на СГКК гр. В. Търново
се установява, че поземлен имот с идентификатор 62517.501.15 с площ от 1102 кв.м.
попада в урабинизираната територия на с. Р. и по предходния план на селото е бил с №
15, а граничещия с него поземлен имот с идентификатор *** с площ от 838 кв.м е с
трайно предназначение на територията земеделска и е вписан в кадастралните
регистри като собственост на Държавата.
От показанията на свид. Добрев се установява, че неговият имот и този на
ищците граничат един до друг, като между тях няма ограда. От останалите три страни
имота на ищците, който е с площ от около 2 дка., е ограден. В него има построена къща
и овощна градина, като имота е ползван от ищците и от техни предшественици. Никоя
държавна институция или организация е нямала претенции за него.
2
От заключението на изслушаната СТЕ се установява, че спорния имот с
идентификатор *** с площ от 838 кв.м. е бил част от имота собственост на
наследодателите на ищеца по нот. акт № 101 от 1967г. Същият е остнал извън
строителните граници на с. Р. - Малък Р. с определянето на линията на околовръстния
полигон през 1973г. След изключването му от строителните граници спорния имот е
със статут на земеделска земя, но е винаги е бил ограден с външна ограда, както и
съседните имоти на запад от него, като няма данни да е бил включен в ТКЗС, ДЗС или
други образувани въз основа на тях организации.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е положителен установителен иск за собственост, в условията на
активно субективно съединяване, който противно на възраженията на ответната страна
е процесуално допустим. Твърденията на ищците, че спорния имот е земеделска земя,
извън строителния полигон на с. Р. и че по КККР на селото се води собственост на
ответника, по аргумент и от чл. 3 ал. 1 вр. чл. 2 т. 1 ЗСПЗЗ и от чл. 2 ал. 5 ЗКИР, са
достатъчни, за да обосноват правния им интерес да насочат иска си за собственост
срещу Държавата, действаща чрез процесуалния си субституент по чл. 24 ал.12 ЗСПЗЗ
– Министъра на земеделието, храните и горите. Както съдът е посочил с определението
си по чл. 140 ГПК въпрос по съществото на спора и на материална легитимация е дали
процесния имот е част или не е част от държавния поземлен фонд.
Предпоставка за успешното провеждане на исковото производство е ищците да
установяват, че са собственици на спорния имот на заявените от тях придобивни
основания – наследствено правоприемство и покупко – продажба за съответните
идеални части от правото на собственост.
От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че наследодателите на ищеца са били собственици на дворното място от
1800 кв.м., находящото се в с. Р., ведно с построените в него къща и навес. Същите са
се легитимирали като собственици на имота на основание наследство и давност
владение съгласно нот. акт № 101, том 1, дело № 300/1967г. на нотариус при ВТРС.
След смъртта на съсобственика - ЛЛ.Д.К. и отказа от наследство направен от сина й
М. Х. К., вписан по реда на чл. 52 ЗН в особената книга на ВТРС, правото на
собственост върху процесното дворно място се е концентрирало в коляното на другия
й син и пряк на наследодател на ищеца Г. Х. К.. По аргумент от чл. 53 ЗН отказа от
наследство е изключил брат му от числото на наследниците т.е. счита се че никога не е
бил наследник на своята майка. Поради отказа такива не се явяват съпругата и
низходящите на отказалия се. Отказа от наследство на М. Копарнов е довел до
уголемяване дела на останалите наследници на общия наследодател, поради което
ищецът, неговата майка и сестра, като наследници на Г. Х. К., са придобили по
3
наследство по 1/3 ид. част от описания в нот. акт № 101, том 1, дело № 300/1967г. на
нотариус при ВТРС недвижим имот. Впоследствие последните две лица са продали на
ищеца притежаваните от тях по наследство 2/3 ид. части от имота и доколкото при
сключване на сделка е спазена предвидената по чл. 18 ЗЗД форма за действителност
/нот. акт за покупко продажба № 153, том 3, дело 1088/01.04.1997г./ е налице валидното
им прехвърляне. Безспорно се установи по делото, че към момента на придобиването
на правата ищеца и ищцата са били съпрузи, тъй като са сключили граждански брак
през 1978г. Доколкото придобиването на частта от имота е станало с възмездна сделка,
съгласно действащата към него момент презумпция на чл. 19 ал. 1 СК /отм./, правата в
съсобствеността принадлежат общо на двамата съпрузи, в режим на СИО, независимо,
че са придобити само на името на ищеца.
По тези съображения ищците по делото се явяват носители на правото на
собственост върху имота описан в нот. акт от 1967г. на наведените от тях основания –
наследствено правоприемство и покупко – продажба. Съгласно приетото заключение
на вещото лице, което не е оспорено от страните и се цени от съда като обективно и
компетентно дадено, част от този имот е спорния поземлен имот с идентификатор ***
с площ от 838 кв.м. Съдът дава вяра на този експертен извод, защото той се основа на
извършеното от вещото лице проследяване на промените в регулационния статут на
имота, неговото местоположение, площ и картографски данни. Спорният имот е
изключен от строителните граници на населеното място с определянето на линията на
околовръстния полигон на с. Р. през 1973г. и е придобил статут на земеделска земя
/арг. чл. 2 т. 1 ЗСПЗЗ/. Макар и да представлява земеделска земя поземления имот с
идентификатор *** не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Той е нямал
такъв характер към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, чието учредяване
ноторно е осъществено много по – рано във времето, а и поради факта, че никога не е
била коопериран, одържавяван или отнеман фактически. От заключението на СТЕ,
както и от показанията на разпитания свидетел безспорно се установява, че нито
праводателите на ищците, нито самите ищци, след придобиване на имота, са губили
владението върху него. В тази връзка същият не е подлежал на възстановяване по реда
на ЗСПЗЗ, тъй като съгласно чл. 10 ал. 1 – ал. 14 ЗСППЗЗ на възстановяване по реда на
този реституционен закон подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети
фактически или юридически от собствениците им. Това е така, тъй като целта на
ЗСПЗЗ е да върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било
създадено в резултат на отнемане от Държавата на правото на частна собственост по
отношение на имоти, съставляваща земеделска земя. Както се посочи по – горе обаче,
имотът не е бил отнеман фактически, а е запазил статута си на частна собственост и е
владян в реални граници. В тази насока са констатациите на вещото лице, което при
оглед на място е установил, че процесния имот е ограден с телена мрежа от три страни,
която обхваща и поземлен имот с идентификатор 62517.501.15.
4
По тези съображения изключената от строителните граници на населеното място
част от имота на ищците не е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за нея
не е следвало да се подава заявление за реституция /Решение № 79/10.04.2013г. по гр.д.
№ 612/2012г. на I г.о., ВКС/. Това не означава обаче, че тази спорна част от имота на
основание чл. 24 ал. 1 ЗСПЗЗ е собственост на ответника. Посочената разпоредба не
създава собственост за държавата върху неподлежащите на земеделска реституция
земи. След като в тази разпоредба е посочено, че държавата „запазва” собствеността си
върху тези земи, следва, че правото на собственост върху нея трябва да е възникнало
на някакво друго от допустимите по закон основания. В случая не се твърди и не се
сочи такова, като например отчуждаването на частни земи и причисляването им към
държавния поземлен фонд /ДПФ/ по реда на закона за трудовата поземлена
собственост /отм./. Нещо повече обстоятелството, че процесната част от имота не е
обхваната от ДПФ е съдебно признато от ответника с отговора на исковата молба.
Направения в тази връзка извод на вещото лице по т. 4 от заключението е правен,
поради което не се съобразява от съда, макар и да е верен. Доколкото нито плана за
земеразделяне, нито кадастралната карта имат непосредствено отчуждително действие,
отреждането на спорната част от имота в самостоятелна кадастрална единица - имот с
№ 000052 по КВС респ. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Р. и
вписването му като държавен, не може да има за последица изгубването на
собствеността на ищците.
Мотивиран от изложеното настоящият състав на ВТРС намира, че ищците на
основание наследство и покупко – продажба са собственици на находящия се в
землището на с. Р. поземлен имот с идентификатор ***. Доколкото спора за
собственост не е между ищците,а е с трето за нея лице, не е необходимо съдът да
изследва и да се произнася какви са конкретните права на всеки един от ищците в
съсобствеността. В техните отношения издадения от съда акт няма да реши със сила на
присъдено нещо каква част от спорното право принадлежи на всеки от тях. За да им се
даде търсената от тях защита по делото, е достатъчно да се установи спрямо
ответникът, че те общо притежават правото на собственост върху недвижимия имот.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищците имат право на
разноски, като във връзка с водене на делото те са доказали извършване на такива в
общ размер на 765 лв.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124 ал. 1 ГПК, по отношение
на Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, с адрес
гр. София, бул. „Христо Ботев” № 55, че ХР. Г. К., ЕГН: ********** и В. Д. К., ЕГН:
5
**********, двамата с адрес гр. ***, на основание наследствено правоприемство и
договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 153, том 3, дело
1088/01.04.1997г., са собственици на недвижим имот, находящ се в землището на с. Р.,
представляващ съгласно скица № 15 – 644173 от 16.06.2021г. на СГКК гр. В. Търново
поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Р., с площ от 838 кв.м., с трайно
предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: друг вид
земеделска земя при съседи: 62517.27.49, 62517.501.14, 62517.501.15, 62517.501.16,
62517.800.208.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и
горите, с адрес гр. София, бул. „Христо Ботев” № 55 ДА ЗАПЛАТИ на ХР. Г. К., ЕГН:
********** и В. Д. К., ЕГН: **********, двамата с адрес гр. *** СУМАТА от 765 лв.
/седемстотин шестдесет и пет лева/, представляваща направени по делото разноски.
На основание чл. 115 ал. 2 ЗС, съдът ДАВА шестмесечен срок на ищците за
отбелязване на решението в Службата по вписвания при ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6