№ 140
гр. София, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100507982 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №3344 от 13.04.2022 г., постановено по гр. дело №
63615/2021 г., Софийският районен съд е отхвърлил предявения от Т. В. Я.
иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД,
че не дължи сумата от 757,88 лв., представляваща главница за доставена
топлинна енергия за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от 02.06.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 82,90
лв., представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 18.05.2017
г. и 75 лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 10.11.2017 г. по
ч. гр. дело № 36232/2017 г. по описа на Софийския районен съд, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 5330/2017 г. по описа на ЧСИ С.Х.,
рег. № 863, район на действие – Софийски градски съд.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Т. В. Я., с която
поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че давността за
процесното вземане не е изтекла на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Въззивникът
заявява, че тази разпоредба не е приложима при заповедното производство и
че заповедите по чл. 410 и чл. 417 ГПК нямат последиците на съдебно
решение. На следващо място поддържа, че съдът неправилно е приел, че с
подадените молби от взискателя „Т.С.“ ЕАД за налагане на запор върху
банкови сметки и трудови възнаграждения на длъжника давността е била
прекъсната и не е било необходимо предприемането на действие от съдебния
1
изпълнител, за да се счита давността за прекъсната. Излага становище, че по
изрична законодателна уредба на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на същинското действие за принудително изпълнение. Предвид
изложеното моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени
атакуваното решение като неправилно, незаконосъобразно, необосновано,
постановено в противоречие с материалния закон и събраните по делото
доказателства и да уважи предявения от ищцата иск, ведно със законните
последици от това. Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК ответник по въззивната жалба – „Т.С.“ ЕАД не е
подал отговор и не е взел становище по жалбата.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 439 ГПК за признаване за
установено по отношение на ответника „Т.С.“ ЕАД, че ищцата Т. Я. не дължи
сумата от 757,88 лв., представляваща главница за доставена топлинна
енергия за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва от 02.06.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 82,90 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2014 г. до 18.05.2017 г. и
75 лв. разноски. Ищцата твърди, че ответното дружество се е снабдило със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.06.2017 г. и изпълнителен лист от
10.11.2017 г. по ч. гр. дело № 36232/2017 г. по описа на Софийския районен
съд, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 5330/2017 г.
по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863, район на действие – Софийски градски съд
срещу наследодателя й Р.Г.Х., който е починал на 08.02.2018 г., предвид което
същата е била конституирана на негово място с постановление на ЧСИ от
17.05.2018 г. като единствен негов наследник. Сочи, че на 22.05.2018 г. са
наложени запори на банковите й сметки при „Б. ДСК“ АД и „П.И. Б.“ АД и
други изпълнителни действия не са били предприети срещу нея. Ищцата
твърди, че е налице новонастъпило обстоятелство по смисъла на чл. 439, ал. 2
ГПК, а именно изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на
претендираните от ответното дружество вземания, които съгласно
Тълкувателно решение № 3/2012 г. по т. дело № 3 по описа за 2011 г. на
ОСГТК на ВКС имат характера на периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „В“ ЗЗД и давностният срок е тригодишен. Предвид изложеното моли
съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че не дължи на
ответника процесните суми по изпълнителния лист от 10.11.2017 г. като
погасени по давност.
Ответникът „Т.С.“ ЕАД в срока по чл. 131 ГПК с подадения отговор на
исковата молба оспорва предявения иск. Излага становище, че давността за
вземания по влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение е пет
години, а не три години. На следващо място посочва, че давността за
2
процесните вземания е прекъсната с подаване на молба за образуване на
изпълнително дело № 5330/2017 г., в която се съдържа и искане за
предприемане на изпълнителни действия. Заявява, че искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изрична разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемане на всяко действие за
принудително изпълнение. Сочи, че по конкретното дело давността е
прекъсната с образуване на изпълнителното дело на 20.12.2017 г. На
следващо място посочва, че след образуване на изпълнителното дело са били
предприети множество изпълнителни действия, прекъсващи давността.
Счита, че следва да бъдат взети предвид прекъсванията, дължащи се на
спиране на изпълнителното дело поради смърт на длъжника за периода на
конституирането на неговите наследници, както и спирането на основание чл.
3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за
периода от 13 март 2020 г. до 20 май 2020 г. Предвид изложеното оспорва
предявената искова молба като неоснователна и моли същата да бъде
отхвърлена. Претендира разноски.
Между страните не се спори, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за
изпълнение на парично вземане от 16.06.2017 г. и изпълнителен лист от
10.11.2017 г. по ч. гр. дело № 36232/2017 г. по описа на Софийския районен
съд, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 5330/2017 г. по
описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863, район на действие – Софийски градски съд
срещу наследодателя й Р.Г.Х., който е починал на 08.02.2018 г., както и че
ищцата е наследник по закон на длъжника и в това й качество е
конституирана на негово място като длъжник по изпълнителното
производство. Със запорно съобщение от 22.05.2018 г. са били наложени
запор върху банковите сметки на ищцата при „Б. ДСК“ АД и при „П.И. Б.“
АД, по които сметки не са установени налични средства.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.
439, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен
предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1./да
3
съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул
срещу ищеца; 2./да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу
длъжника; 3./да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на
вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната
погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно
прекъсване на погасителната давност относно вземането.
По делото не е спорно, че в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за
принудително събиране на парично задължение в размер на 757,88 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от
01.04.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 02.06.2017 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 82,90 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 15.09.2014 г. до 18.05.2017 г. и 75 лв. разноски, от които
25 лв. държавна такса и 50 лв. възнаграждение за юрисконсулт. Страните не
спорят и относно обстоятелството, че изпълнителното дело е образувано по
молба на взискателя от 20.12.2017 г., която съдържа и искане за
предприемане на изпълнителни действия. В молбата ЧСИ е овластен от
взискателя по чл. 18 ЗЧСИ да извършва всички изпълнителни действия по
делото. Видно от приетото като доказателство копие на изпълнителното
делото се установява, че след образуване на изпълнителното производство по
отношение на ищцата са били предприети принудителни действия,
изразяващи се в налагане на запор върху банковите й сметки при „Б. ДСК“
АД и „П.И. Б.“ АД на 22.05.2018 г. В конкретния случай ищцата е предявила
отрицателен установителен иск, с който отрича вземането на ответното
дружество като погасено по давност с изтичане на предвидената в чл. 111, б.
"в" ЗЗД тригодишна погасителна давност. Предвид така изложеното спорен
между страните се явява въпросът дали давностният срок, приложим по
отношение на вземанията на взискателя е тригодишният по чл. 111, б. „в“ ЗЗД
или петгодишният, предвиден в чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
За да се отговори на този въпрос, на първо място следва да се отчете, че
в практиката на съдилищата, в това число и практиката на Върховния
касационен, са налице противоречиви правни становища. Въпреки това през
последните години трайно се налага становището, което се споделя и от
настоящия съдебен състав, че приложима по отношение на установените с
влязла в сила заповед вземания е петгодишната давност по аналогия от
разпоредбите на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 404, ал.1, т. 1 подлежат на принудително изпълнение както
съдебните решения, така и заповедните за изпълнение, които имат характер
на съдебни изпълнителни основания по смисъла на новия ГПК от 2008 г. На
изпълнение по този ред подлежат установените по основание и размер
безспорни вземания, каквито без съмнение са както вземанията, установени с
влязло в сила решение, така и вземанията, установени с влязла в сила заповед
4
за изпълнение на съдилищата. Така както длъжникът не може да оспорва
вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до
съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така
длъжникът не може да оспорва и вземането, установено с влязлата в сила
заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.
414, ал. 2 ГПК. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че
правилото следва да се прилага както по отношение на вземания, установени
с влязло в сила решение, така и по отношение на вземания, установени с
влязла в сила заповед за изпълнение /в този смисъл Решение № 3 от
04.02.2022 г. по гр. д. № 1722 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение/.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. В т.10 на ТР № 2 от
2015 г. по т. дело №2 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ прекъсва давността и от предприемането на последното
принудително действие започва да тече нова давност. Видно от изложеното
по-горе, петгодишната давност за процесните вземания не е изтекла по
отношение на ищеца за времето от 22.05.2018 г., когато е бил наложен запор
върху банковите й сметки, откогато е започнала да тече новата петгодишната
давност за вземанията.
Предвид така изложеното, оплакванията във въззивната жалба за
неправилност на първоинстанционното решение са неоснователни. Правилно
първоинстанционният съд е приел, че приложим по отношение на вземанията
на ответното дружество давностен срок е този по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а именно -
петгодишният. С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които
въззивният съд достига, съответстват на правните съждения на първата
инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба да бъде оставена без уважение.
По отговорността за разноски:
Страните са направили своевременно искане за присъждане на
разноски. В конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че
разноски на въззиваемата страна не следва да се присъждат, предвид
обстоятелството, че по делото не е депозиран отговор на въззивната жалба и е
подадена единствено бланкетна молба преди датата на откритото съдебно
заседание.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3344 от 13.04.2022 г., постановено по гр.
5
дело № 63615/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 88 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6