№ 20195
гр. С, 08.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110130150 по
описа за 2024 година
Предявен е иск от Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Д Н“ № ..., чрез адв.Д.,
със съдебен адрес гр.С, ж.к.Я, ул.“Х О“ № 74, ет.1, ап.1, насочен срещу „С К“ ООД, ЕИК ...,
със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“С“№ 29, ет.7 и “АПС Б Б” ЕООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Б” № 81В, ап.3, представлявано от В Т, Х. М М и
П В, за прогласяване за нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит №
.../25.10.2019 г., сключен между ищеца и „С К“ ООД, вземането по който последното е
прехвърлило на ответника с договор за цесия, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК
вр. чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. В условията на евентуалност се иска да бъде прогласена за
нищожна клаузата за неустойка по чл.6.6 вр. чл.33 от общите условия към договора.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 25.10.2019 г. e сключил със „С К“ ООД договор за
потребителски кредит № ... за сума в размер на 1000 лева, който следвало да бъде погасен на
12 вноски, а общата дължима сума за погасяване била в размер на 1274.28 лева.
Сочи, че в чл.6.6 от процесния договор била уговорена неустойка в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение съобразно посоченото в чл.33 от ОУ, а именно
физическо лице, поръчител или банкова гаранция в полза на кредитодателя. Общият размер
на неустойката, според ищеца е 1341.72 лв.
В исковата молба се аргументира становище, че ищцата има качеството потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.С оглед на това се навеждат доводи за противоречие на
договора с изискванията на чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.9, 10 от ЗПК,
поради което се поддържа нищожност по смисъла на чл.22 от ЗПК.
Ищецът аргументира становище за нищожност на договора поради нарушение на
чл.11, ал.1 т.10 вр. чл.22 от ЗПК, а именно поради липсата на парвилно и точно отразен ГПР
и на разписана методика за формирането му. Подчертава се, че липсата на информация за
компонентите на ГПР, противоречи на изискването за яснота и поставя потребителя в
положение да не знае какво е оскъпяването му по кредита, което представлява
заблуждаваща търговска практика.
Освен това ответникът оспорва неустоечната клауза по чл.4 от договора като
1
неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната
клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите
нрави, вкл. и при целено заобикаляне на закона, тъй като предвидената с нея неустойка
излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до
оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила. В този
смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. №
1/2009 г., ОСТК.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния
интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С К“ ООД, чрез адв. М., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения.
Ответникът признава, че между страните е сключен процесния договор за кредит, по
силата на който е предоставил на ищеца в заем сума в размер на 1000 лв. Ответникът обаче
оспорва изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора.
В отговора на исковата молба се твърди, че процесният договор е сключен в
съответствие с императивната норма на чл.11 от ЗПК и в частност на т.10 от посочената
разпоредба.
Ответникът оспорва процесната неустойка да се включва в ГПР, като в тази насока се
позовава на Директива 2008/48/ЕО, в която са уредени компонентите на ГПР. Според
ответника, неустойката представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя. Отбелязва, че ищецът се е запознал преди сключване на договора със
задълженията си и с размера на неустойката, още повече, че между страните са налице 3
договора, които съдържат подобно условия. В този смисъл се обосновава становище и
липсата на неровноправност, както и на информация за кредитополучателя относно
икономическите последици от сключване на договора.
Ответникът оспорва твърденията на ищцата, че процесния договор за кредит
противоречи на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е посочен както размера на
годишния лихвен процент, така и размера на ГПР, без да е налице скрито оскъпяване.
Обръща се внимание, че не е необходимо изрично и изчерпателно да се изброяват всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването му, което осигурява възможност на потребителя да се запознае с размера на
сумата, която ще върне по процесния договор.
Обосновава и довод, че в случая не е налице заблуждаваща търговска практика. В
тази насока се твърди, че е в процесния договор за кредит ясно са посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на неустойката в случай, че
потребителят не предостави исканото обезпечение.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение з апрекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
В отговора на исковата молба на „АПС Б Б“ ЕООД също се признава сключването на
процесния договор за кредит по реда на ЗПФУР при посочените условия. Отбелязва се, че
между ответниците на 21.07.2022 г. е сключен договор за цесия, по силата на който „АПС Б
2
Б“ ЕООД е придобило правата на кредитора. Ответникът изразява становище, че договорът
съдържа клаузи, които по ясен и разбираем начин установяват задълженията на страните.
Сочи се, че ищцата не е изпълнила совите задължения в срок, поради което се иска съдът да
отхвърли предявения иск.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмено
становище по делото.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка чл.26 ЗЗД и
чл.22 от ЗПК.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
25.10.2019 г. между ищцата и ответника „С К“ ООД е сключен договор за паричен заем К №
..., по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на
ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1000.00 лв., която следвало да бъде върната на 12
броя месечни вноски, от които първите 3 по 33.38 лв., а останалите 9 – по 130.46 лв.
Посочен е ГЛП от 40,05 %, ГПР от 47.86 % и обща дължима сума по кредита от 1274.28 лв.
Не е спорно, че сумата е усвоена.
При тези данни, с оглед твърденията в исковата молба и задължението на съда по
чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на
регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от 26.02.2019 г.), който
урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит. В случая договорът
отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в
редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните,
посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера
на годишния лихвен, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. В същото време клаузите на договора са
написани ясно и разбираемо.
С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В случая в разпоредбата на чл.3, т.5 от от договора е
посочен годишният процент на разходите по кредита от 47.86 %.
Тук следва да се има предвид, че договорът за потребителски кредит представлява
двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11,
т.10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към
размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на
възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто
е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
3
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република Б за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение
19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл.10, б."ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, в процентното изражение на годишния
процент на разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл.22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата на чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
4
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в месечен
размер чрез посочване на неговата стойност в погасителния план, не води до
недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар това
задължение да оскъпява кредита, респ. да води до по-голям процент на разходите по него,
не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл.22 ЗПК. Това е така, тъй
като в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл.19, ал.5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Не е допуснато и нарушение на клаузата на чл.11, ал.1. т.9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от 40.05 %. Размерът на годишния
лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс,
е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което предявеният главен иск подлежи на
отхвърляне.
Доколкото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалния
иск, съдът дължи произнасяне по него.
С оспорената разпоредба от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на заемната сума, да
предостави на заемателя обезпечение по начина и реда, регламентирани в чл.33 от ОУ, като
при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 1341.72 лв. В чл.33
от ОУ е предвидено задължение за заемополучателя да обезпечи отпуснатия му кредит с 1/
безусловна банкова гаранция от лицензирана от БНБ търговска банка в размер два пъти
общата сума за плащане по договора, включваща главница и лихва, или 2/ поръчителство от
едно или две физически лица, които да отговарят на подробно изброени изисквания /относно
месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и т.н./ или 2/
банкова гаранция от одобрена от кредитора банка,съгласно списък, публикуван на интеренет
страницата на кредитора.
Съдът намира, че процесната клауза от договора е нищожна доколкото установява
задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се съдържат в ТР № 1
от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили задължение за
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в 3-дневен срок, считано
от деня на сключване на договора, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер
5
на 1341.72 лв.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора. Установява се, че размерът на уговорената
неустойка е значителен с оглед размера на предоставения заем. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по
договора, както размера на вноските нараства с 184.62 лв. за първите три вноски и с 87.54
лв. за всяка следваща. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита – с над 130%. Включена по този начин в
погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. В този смисъл процесната
клаузата попада и в хипотезата на чл.21, ал.1 ЗПК, която разпоредба предвижда, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Това е още един аргументи, че процесната клауза е в противоречие с изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява тази на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
Предвид изхода на спора, единствено ищецът има право на разноски. Тук следва да се
отбележи, че съдебната практика приема, че отговорността за разноски се преценява с оглед
основателността на предявената претенция срещу ответника - предявена по главен иск или
по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск,
ответникът дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или
производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се определя от
изхода по евентуалния иск – в тази насока определение № 70 от 05.02.2018 г., постановено
по ч.т.д.№ 257/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от 04.11.2016 г.,
постановено по ч.т.д.№ 1218/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК и др. С оглед на това и
съдът като съобрази данните по делото, установи, че вписаните в списъка на ищеца разходи
са реално извършени.
Ищецът претендира такива за държавна такса от 115.00 лв. по настоящето
производството и по частното такова пред СГС в размер на 15.00 лв. Освен това се иска
присъждане и на адвокатско възнаграждение на пълномощника му, определено по реда на
чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
При определяне на възнаграждението на адв.Д. съдът следва да съобрази
фактическата е правна сложност на спора, както и фактът, че исковата молба съдържа
бланкетни оплаквания за нищожност, преповтаряни в редица искови молби, вкл. и такива,
депозирани от самия адв.Д.. В настоящия казус не се открояват индивидуални особености
/доголкото и самият договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е
следвало да съобразява адв.Д. и да организира защитата на клиента си спрямо тях. Ето защо
сам по себе си материалният интерес по делото не може да е единствен критерий при
6
определяне възнаграждението на страната, доколкото е налице и произнасяне на СЕС по
дело С–438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата на ВАдв.С
минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като
инструктивни, ориентировъчни.
С оглед на това за настоящето исково производство следва да се присъди
възнаграждение от 600 лв., а за частното такова пред СГС възнаграждение от 400.00 лв.
/съобразно чл.11 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/. С след начисляване на ДДС върху посочените суми, в тежест
на ответника следва да се поставят 1200.00 лв., които той да заплати на адв.Д..
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Д Н“ № ..., насочен
срещу „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“С“№ 29, ет.7 и
“АПС Б Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Б” № 81В, ап.3,
представлявано от В Т, Х. М М и П В, за прогласяване за нищожен на договор за
предоставяне на потребителски кредит № .../25.10.2019 г., сключен между ищеца и „С К“
ООД, вземането по който последното е прехвърлило на ответника с договор за цесия.
ПРОГЛАСЯВА по иска, предявен от Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Д
Н“ № ..., срещу „ С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“С“№
29, ет.7 и “АПС Б Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Б” №
81В, ап.3, представлявано от В Т, Х. М М и П В, за нищожна клаузата от договор за
предоставяне на потребителски кредит № .../25.10.2019 г., сключен между ищеца и „С К“
ООД, вземането по който последното е прехвърлило на ответника с договор за цесия,
предвиждаща задължение за неустойка при непредоставяне в срок на предвиденото
обезпечение по кредита, поради противоречие на добрите нрави.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“
№.., ет.5, и “АПС Б Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Б” №
81В, ап.3, да заплатят на Н. И. Б., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Д Н“ № ..., сумата от
130.00 лв., представляваща направени от последната разноски по настоящето дело и по
в.ч.гр.д.№ 7163/2024 г. по описа на СГС, съобразно изхода на делата.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“
№.., ет.5, и “АПС Б Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.”Б” №
81В, ап.3, да заплатят на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата
възнаграждение на еднолично адвокатско дружество „А. Д.“, БУЛСТАТ ..., с адрес гр.С,
ж.к.Я, ул.“Х О“ № 74, ет.1, ап.1, сумата от 1200.00 лв., представляваща възнаграждение за
процесуално представителство и защита на ищеца Н. И. Б., ЕГН **********, по настоящето
гр.д.№ 30150/2024 г. по описа на СРС, 128 състав и по в.ч.гр.д.№ 7163/2024 по описа на
СГС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7