Р Е Ш
Е Н И Е №260020
град Шумен, 26.08.2020 г.
Шуменският окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и шести август, през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Азадухи Карагьозян
Членове: 1. Йордан Димов
2. Соня Стефанова
като разгледа докладваното от съдия Азадухи Карагьозян в.гр.д. № 244 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.435, ал.2, т.2 ГПК.
Образувано е по жалба вх. № 11903/03.07.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу действия на ЧСИ Д.з., с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2012*0400649, изразяващи се в насочване на изпълнението върху несеквестируемо вземане, чрез превод на сумата от 7414,26лв., представляваща обезщетение по чл.227 от ЗОВСРБ, на основание чл.446а ГПК, обективирано в Уведомление изх. № 7405/12.06.2020 г., както и мълчалив отказ на ЧСИ да вдигне наложен запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя по прекратено служебно правоотношение. Жалбоподателят – длъжник по соченото изпълнително дело счита действията на ЧСИ за неправилни, необосновани и незаконосъобразни. Излага, че на 18.12.2012 г. ЧСИ наложил запор на трудовото му възнаграждение при работодателя НВУ „*“ Факултет „*“ *и *“, до погасяване задължението му към взискателя/те. С молба от 18.05.2020 г. уведомил ЧСИ, че със Заповед на Министъра на отбраната е прекратен договорът му за военна служба и е освободен от длъжност, а със Заповед на началните на НВУ „*“ гр. В. Т., е отчислен от списъчния състав, поради което е поискал запорът върху трудовото му възнаграждение да бъде вдигнат. Със същата молба жалбоподателят поискал от ЧСИ, в случай на постъпване на парични суми от бившия му работодател същите да му бъдат възстановени, тъй като нямат характер на трудово възнаграждение, а представляват обезщетение по чл.227, ал.1 от ЗОВСРБ. Поради това счита, че извършеният превод на сумата от 7414,26лв. е без правно основание. С Уведомление изх. № 7405/12.06.2020 г. ЧСИ оставил молбата на жалбоподателя без уважение. Излага още, че запорът не разпростира действието си върху соченото имущество, тъй като е налице разлика между трудовото възнаграждение и обезщетението при прекратяване на трудовото правоотношение. Първото се дължи за предоставяне на работна сила, а сумите постъпили след датата на неговото прекратяване /13.04.2020 г./ не представляват насрещна престация за извършен труд. Счита, че по отношение тези суми е недопустимо да се извършват изпълнителни действия по смисъла на чл.446а, ал.1 вр. с чл.446а, ал.2 ГПК. Излага още, че обезщетението има характер на компенсация за изпитаните от военнослужещия рискове, ограничения и неудобства при изпълнението на кадровата военна служба и функцията му е да обезщети неблагоприятните последици, свързани с приспособяване на начина на живот към новото социално положение. Предвид изложеното моли съдът да отмени незаконосъобразните изпълнителни действия на ЧСИ по соченото изпълнително дело, изразяващи се в насочването на изпълнението върху имуществото, което счита за несеквестируемо, представляващо обезщетение по чл.227, ал.1 ЗОВСРБ, а именно постъпила без правно основание сума в размер на 7414,26лв., както и да отмени мълчалив отказ на ЧСИ, обективиран в Уведомление изх. № 7405/12.06.2020 г., да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя по прекратеното със заповед № КВ-108/16.03.2020г. на Министъра на отбраната на Р. България служебно правоотношение.
В срока по чл.436, ал.3 ГПК взискателят е депозирал писмени възражения, в които взема становище за недопустимост на жалбата, а по същество и за неоснователност на същата.
Съдебният изпълнител е изложил мотиви по обжалваното действие, съгласно чл.436, ал.3 ГПК, в които взема становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата е депозирана в срока по чл.436, ал.1 от ГПК, от надлежна страна – длъжник в изпълнителното производство. След като се запозна с доводите изложени в жалбата, както и тези във възражението на взискателя, като съобрази приложените по делото доказателства, съдът установи от фактическа и правна страна следното:
Приложеното изп.д.№ 2012*0400649, по описа на ЧСИ Д.з., с рег. № *, с район на действие ШОС, е образувано по молба на „Юробанк и Еф Джи България“ АД гр. С., срещу длъжника Д.Г.Ч. и при условията на пасивна солидарност срещу П.А.Ч., с приложен към нея изпълнителен лист от 12.03.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 789/2012 г. на ШРС, за сумата от 104203,28шв. франка, равняваща се на 168823,90лв. главница по договор за потребителски кредит и допълнителни споразумения, 410,01 шв. франка, равняваща се на 664,27лв. такса, 174,28лв такса, 7873,74 шв. франка, равняваща се на 12756,56лв. договорна лихва за периода 17.12.2010 г. – 23.02.2012 г. и законна лихва от 09.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 6377,41 лв. разноски по делото. Изпълнителният лист е издаден въз основа на заповед по чл.417 ГПК.
На 09.11.2012 г. на длъжника Ч. е връчена покана за доброволно изпълнение. Като взискател съгласно чл.458 ГПК присъединен по право е и държавата, за дължимите й от длъжника публични вземания. Наложен е запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от НВУ „*“ Факултет „*, *и *“, като съобщението е получено от третото задължено лице на 18.12.2012 г. Съобщение за наложеният запор е връчено и на длъжника Ч. на 09.11.2012 г. В резултат на запора третото задължено лице е провеждало ежемесечно суми по сметката на ЧСИ.
Видно от материалите по приложеното копие от изпълнителното дело, с решение № 112/27.10.2014 г. по т.д. № 802/2012 г. на ШОС, вл.з.с. на 14.02.2017 г. е отхвърлен искът по чл.422 ГПК за процесните суми /като за част от сумите въззивното решение е обезсилено, поради частично оттегляне на въззивната жалба/.
С молба от 27.06.2019 г. взискателят „Юробанк България“ АД гр. С. е депозирал за събиране по образуваното вече изпълнително дело срещу длъжника Д.Г.Ч. и вземане, по издаден изпълнителен лист от 28.03.2019 г. по т.д. № 146/2017 г. на ШОС, за сумата от 45869,37 шв.ф. представляваща част от дължима главница по договор за потребителски кредит НL 34009/12.03.2008 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на иска – 09.08.2017 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 7204,43лв. направени от ищеца разноски поделото. За присъединяването на изпълнителния лист по образуваното изпълнителното дело е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на длъжника Ч. на 03.07.2019 г.
С молба от 18.05.2020 г. длъжникът уведомил ЧСИ, че със Заповед № КВ – 108/16.03.2020 г. на Министъра на отбраната е прекратен договорът му за военна служба, а със Заповед №РД – 08-44 от 07.04.2020 г. на Началника на НВУ „*“ гр. В. Т.е отчислен от списъчния състав на НВУ „*“. В тази връзка е поискал ЧСИ да вдигне наложеният запор върху трудовото му възнаграждение, поради прекратяване на служебните му правоотношения, а в случай, че постъпят суми по наложения запор от бившия му работодател, то същите да му бъдат възстановени от ЧСИ, тъй като имат характер на обезщетение по ЗОВСРБ и по смисъла на чл.446а, ал.1вр. ал.2 ГПК са изцяло несеквестируеми.
Видно от приложената Заповед на министъра на отбраната е прекратен договорът за военна служба на Ч. и същият е освободен от длъжнист считано от 13.04.2020 г. Видно от Заповед № РД -08-44 от 07.04.2020 г. на Началника на НВУ „*“, е разпоредено, в съответствие с чл.227, ал.1 ЗОВСРБ на Д.Ч. да се изплати еднократно парично обезщетение – 20 месечни възнаграждения в размер на 47 300лв.; в съответствие с чл.227, ал.5 ЗОВСРБ обезщетение в размер на 650 лв.; На основание чл.19, т.2 от Наредбата осигуряване с униформено облекло да се изпрати неусвоен годишен лимит на 2020 г. в размер на 184,17лв.; и на основание чл.199 ЗОВСРБ за неползван платен годишен отпуск за 2020 г. – 1238.82лв., или обща стойност на сумата за изплащане е в размер на 49372,99лв.
С писмо от 11.05.2020 г. НВУ „*“ Факултет „*, *и *“, е уведомило ЧСИ за промяна на статута на длъжника, а именно, че от 13.04.2020 г. е прекратен договора за кадрова военна служба на Ч., поради навършване на пределна възраст от военнослужещия /Заповед от 16.03.2020 г. на Министъра на отбраната/, а от 15.04.2020 г. е назначен с трудов договор при същия работодател.
Видно от приложено по делото писмо от рег. № СИ-23-609 от 01.06.2020 г. от НВУ „*“, Факултет „*, *и *“, е направен паричен превод на 20.05.2020 г. по банковата сметка на ЧСИ, с който е преведена сумата от 7401,26лв. В писмото е пояснено, че сумата има следния характер: обезщетение по чл.227, ал.1 ЗОВСРБ – 6693,58 лв.; обезщетение по чл.227, ал.5 ЗОВСРБ – 536,51лв; и по чл.19 от Наредба Н-9 от 04.04.2018 г. – 187,17 лв.
С Уведомление изх.№ 7405/12.06.2020 г., след становище на взискателя, ЧСИ отказал да възстанови на длъжника сумата в размер на 7404,26лв., представляваща обезщетение по чл.227 от ЗОВСРБ.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи: Предмет на настоящото производство е жалба, срещу действия на ЧСИ по изп. д. № 2012*0400649, по описа на ЧСИ с рег. № *, с район на действие ШОС, изразяващи се в мълчалив отказ, обективиран в уведомление изх.№ 7405/12.06.2020 г. на съдебният изпълнител, да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя, поради прекратяване със заповед №КВ-108/16.03.2020г. на Министъра на отбраната на Р. България на служебното му правоотношение, както и насочване на изпълнението върху вземане на длъжника от НВУ „*“ Факултет „*, *и *“ представляващо обезщетение по чл.227, ал.1 и ал.5 от ЗОВСРБ и чл.19 от Наредба Н-9 от 04.04.2018 г. общо в размер на 7414,26лв. преведена от Факултет „*, *и *“ към НВУ, по сметка на ЧСИ, за която длъжникът твърди, че е несеквестируема.
В нормата на чл.435 от ГПК са посочени кои точно действия на съдебния изпълнител може да обжалва длъжникът. Съгласно чл.435, ал.2 от ГПК длъжникът може да обжалва постановлението за глоба, насрочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението, отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл.468, ал.4 и чл.485 ГПК, определянето на трето лице за пазач, ако не са спазени изискванията на чл.470, както и в случаите по чл.486, ал.2 ГПК, отказа на съдебния изпълнител да спре, прекрати или приключи принудителното изпълнение, както и разноските по изпълнението. Запорът не е предвиден като действие, което длъжникът може да обжалва /той може да обжалва насочването на изпълнението върху конкретно вземане, само с твърдение, за неговата несеквестируемост/. Ето защо и доколкото не се касае за нито една от посочените хипотези, жалбата в частта срещу отказа на съдебният изпълнител да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя поради прекратяване със заповед №КВ-108/16.03.2020г. на Министъра на отбраната на Р. България на служебното му правоотношение се явява недопустима, поради което и следва да бъде оставена без разглеждане.
Жалбата, в
тази й част е недопустима и на още едно основание. В материалите по приложеното копие на
изпълнително дело, в т.ч. Уведомление изх. № 7405/12.06.2020 г. не се намери
писмен акт на ЧСИ, с който той да е постановил отказ по молбата на длъжника за вдигане
на запора върху трудовото му възнаграждение. Нещо повече, липсва такова
твърдение и в самата жалба /жалбоподателят сочи, че атакува мълчалив отказ/. Ето
защо, едва наличието на постановен нарочен акт на съдебния изпълнител, в
предвидената от закона писмена форма, би ангажирал преценката на съда подлежи
ли на обжалване по реда на чл.435 от ГПК съответното действие или не, а такъв акт
в случая не е налице. Никъде в ГПК не се съдържа изрична разпоредба, която да
приравнява липсата на произнасяне на съдебния изпълнител в определен срок от
подаване на молбата, на мълчалив отказ, да бъде уважено/отхвърлено направеното
искане. Поради това липсата на произнасяне не е равнозначно на акт, който да
подлежи на обжалване по съответния ред.
Ето защо в
случая, поради липсата на произнасяне с нарочен писмен акт на съдебния
изпълнител, който да подлежи на обжалване по надлежния ред, настоящата жалба, в
тази й част, се явява процесуално недопустима и следва да се остави без, а
производството по делото като недопустимо, в тази част, следва да бъде прекратено.
Само за пълнота следва да се отбележи, че по делото са налице доказателства, че след прекратяване на 13.04.2020 г. на договора за кадрова военна служба на Ч., /поради навършване на пределна възраст от военнослужещия със Заповед от 16.03.2020 г. на Министъра на отбраната/, от 15.04.2020 г. същият е назначен с трудов договор при същия работодател. Съгласно чл.512, ал.1 ГПК запорът върху трудово възнаграждение се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при същия работодател или същото учреждение. Нещо повече, съгласно ал.3 на същия текст, ако длъжникът премине на работа при друг работодател или в друго учреждение, запорното съобщение се препраща там от лицето, което първоначално го е получило, и се смята за изпратено от съдебния изпълнител. Третото задължено лице уведомява съдебния изпълнител за новото място на работа на длъжника и за размера на сумата, удържана до преминаването на другата работа.
В останалата част, касателно несеквестируемостта на преведеното на съдебния изпълнител вземане, жалбата се явява допустима, съгласно чл.435, ал.2, т.2 ГПК и следва да се разгледа по същество.
Съгласно в т.1 ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 г. ОСГТК на ВКС, запорът и възбраната като изпълнителни действия не подлежат на обжалване. На обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество. По такава жалба съдът е длъжен да се произнесе, секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отменяването на някои действия - запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан и др., но съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените отделни изпълнителни действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези действия е недопустимо.
Принципът, установен в чл.133 ЗЗД и чл.442 ГПК е за секвестируемост на цялото имущество на длъжника, но от този принцип законът предвижда изключения /чл.444, чл.446, чл.446а ГПК/, като защитата важи за всяко физическо лице. Изричната законова забрана да се насочва изпълнението върху определени права е водена от съображения за обществен интерес, да се запазят определени имуществени права, които служат като опора за съществуването на длъжника и неговото семейство. Във всички случаи на несеквестируемост законът има за цел длъжникът и неговото семейство да разполагат с една определена част от вещите и вземанията си, която задоволява основните човешки потребности.
Процесуалната норма на чл.446, респ.446а ГПК предвижда изрично определени вземания на длъжника за несеквестируеми /пълна или частична несеквестируемост/. В съдебната практика няма спор, че трудовото възнаграждение и въобще всяко възнаграждение за труд, както и пенсията са частично секвестируеми, т.е. наложеният запор върху тях обхваща само секвестируемата част / чл.446 от ГПК, ТР № 2/26.06.2015 по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1,3,13/. Преценката дали сумата, върху която е насочено изпълнението е секвестируема, изхожда от това, какъв е произходът на паричните средства – такива за положен труд /без значение формата на тяхното плащане -в брой или по банков път/. Нормите уреждащи несеквестируемостта са императивни, не могат да се тълкуват разширително, което обстоятелство е своеобразна пречка за включване на обезщетенията в категорията на процесуално защитените вземания на длъжника.
В случая, съдът сита, че процесното вземане не попада в предметния обхват на чл.446 и чл.446а ГПК. Трудовото възнаграждение е елемент от трудовото правоотношение и представлява дължимата от работодателя на работника или служителя насрещна престация за предоставената му на разпореждане и за ползване от последния работна сила. Различие между трудовото възнаграждение и тези плащания се открива в правопораждащия ги юридически факт – трудово възнаграждение се дължи заради предоставяне на работна сила за изпълнение на определена работа, докато компенсационните и гаранционните плащания се дължат заради невъзможност да се престира работна сила по причина извън работника или служителя, или за посрещане на допълнителни разходи във връзка с престирането й. От своя страна обезщетенията при прекратяване на трудовото правоотношение имат различни правни основания, но общото е, че се дължат във връзка с прекратяване на правоотношението между работодателя и работника или служителя. Но същите не са елемент от трудовото възнаграждение.
Процесните обезщетения по своята правна природа не представляват обезщетения в истинския смисъл на думата, тъй като не репарират причинени вреди на работника или служителя. В тази група попадат компенсационните /напр. пътни, дневни, квартирни пари, плащания при преместване на работа в друго населено място/, и гаранционните плащания /за неизпълнение на предписание за трудоустрояване, невъзможност за изпълнение на работата при бедствие/. Същевременно, не се касае и за защита на други посочени в специални забранителни норми вземания /напр. по чл.114а, ал.1 КСО досежно обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване; чл.14, ал.3 ЗСП във връзка със социалните помощи; чл.198 КЗ за застрахователната сума по застраховка „Живот“ и „Злополука“, както и за застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“/.
Предвид изложените съображения се налага изводът, че процесното вземане не е несеквестируемо и съдебният изпълнител разполага с процесуална власт да насочва принудителното изпълнение върху същото. Що се отнася до възражението в жалбата, че запорът не разпростира действието си върху процесното обезщетение, следва да се посочи, че обстоятелството, дали процесната сума е постъпила по сметка на ЧСИ по запор на трудово възнаграждение, не рефлектира върху произнасянето на съда, доколкото релевантна в настоящото производство се явява единствено преценката дали имуществено, срещу което е насочено изпълнение, е несеквестируемо. Ето защо жалбата срещу това атакувано действие се явява неоснователна и следва да се остави без уважение.
Водим от горното от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх. № 11903/03.07.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу мълчалив отказ, обективиран в Уведомление изх. № 7405/12.06.2020 г., на ЧСИ, с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2012*0400649, да вдигне наложения запор върху трудовото възнаграждение на жалбоподателя, поради прекратяване със заповед №КВ-108/16.03.2020г. на Министъра на отбраната на Р. България, на служебното му правоотношение и ПРЕКРАТЯВА производството по в.гр.д. № 244/2020 г. на ШОС, в тази му част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалба вх. № 11903/03.07.2020 г. на Д.Г.Ч., срещу действие на ЧСИ, с рег. № *, с район на действие ШОС, по изп. д. № 2012*0400649, изразяващо се в насочване на изпълнението върху вземане на длъжника от НВУ „*“ Факултет „*, *и *“, представляващо обезщетение по чл.227, ал.1 и ал.5 от ЗОВСРБ и чл.19 от Наредба № Н-9/04.04.2018 г., общо за сумата от 7414,26лв. /превод от Факултет „*, *и *“ към НВУ, по сметка на ЧСИ/, поради несеквестируемост.
В частта, с която жалбата е оставена без разглеждане, решението подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му.
В останалата част, на основание чл.437, ал.4 ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.