№ 2967
гр. София, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело
№ 20241100507688 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С Решение № 4743 от 18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 71712/2023 г. по описа на
Софийски районен съд, 157-и състав, е отхвърлен предявеният от ищеца Н. И. С.,
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК
срещу ответника „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника чрез принудително изпълнение поради погасяването им по давност,
следните суми: 4878,92 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода от
01.11.2001 г. до 30.04.2008 г., ведно със законната лихва от 24.06.2009 г. до окончателното
плащане, 2276,38 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 01.01.2001 г. до 27.05.2009 г.,
143,11 лв. – разноски по делото и 354,66 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които суми
е издаден изпълнителен лист от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 6041/2009 г. по описа на СРС, 91
с-в, въз основа на който е образувано изп. дело № 20108580400304 по описа на ЧСИ У.Д.,
рег. № 858.
С постановеното решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н. И. С. е осъдена да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 100 лв. – разноски в производството за
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата Н. И. С.,
в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради
нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Въззивницата
твърди, че след прекратяването на изпълнителното производство и преустановяване
висящността на изпълнителното производство поради липса на допустим изпълнителен
процес давност тече както при действието на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по д. №
3/1980 г. на Пленума на ВС, така и при действието на Тълкувателно решение № 3,
постановено на 26.06.2015 г. от Върховния касационен съд по т.д. № 3 по описа на ОСГТК
на ВКС за 2013 г. Сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид цитираната в
писмената защита съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК по приложението на
ППВС № 3/1980 г., което представлявало съществено процесуално нарушение, водещо до
1
неправилно приложение на материалния закон. Посочва, че е налице и актуална съдебна
практика на ВКС в този смисъл. Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че
след перемпцията по процесното изпълнително дело, а именно след 23.04.2012 г. течението
на давностния срок е възобновено, като до следващото сезиране на съдебния изпълнител,
предприето от страна на взискателя чак на 06.03.2019 г. е изтекъл срок, надвишаващ този по
чл. 110 ЗЗД. При това сочи, че погасителната давност в процесния случай е изтекла на
23.04.2017 г. Отбелязва, че до 06.03.2019 г. не е предприемана нова активност от страна на
взискателя. Поддържа, че прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК – поради перемпция, води до отпадане на неговата висящност и до
десезиране на съдебния изпълнител, поради което счита, че действията, извършени след
перемпцията без ново сезиране и без нови искания от страна на взискателя, са невалидни и
недопустими, поради което не се отразяват на течението на давностния срок. Въззивницата
поддържа, че противно на приетото от първоинстанционния съд, не е налице признаване на
задължението на 24.08.2012 г., тъй като молба с вх. № 17339/24.08.2012 г. е подадена след
перемпцията, т.е. извън висящо изпълнително производство. Сочи, че тази молба е подадена
от И. С., а не от длъжницата и с оглед липсата на упълномощаване, признаване на дълга не е
налице. Отбелязва, че плащането на сумата от 200 лева на 29.08.2012 г. е извършено от трето
лице – И.К. С., а не от длъжницата, поради което плащането не е довело до прекъсване на
давността. Счита и че частичното плащане няма характер на признание на неплатените
остатък от дълга. Твърди, че доколкото след прекратяването на изпълнителното дело
съдебният изпълнител е бил десезиран, наложеният със запорно съобщение с изх. № 19941
от 03.08.2012 г. запор на пенсията, както и насроченият с призовка за принудително
изпълнение с изх. № 21941/26.07.2012 г. опис за 02.09.2013 г., който не е бил осъществен, са
невалидни и недопустими действия. Твърди, че ответникът не е ангажирал каквито и да
било доказателства да е проявил повторна активност след 23.04.2012 г. след прекратяването
на изпълнителното дело, както и че повторна активност би могла да бъде или повторно
сезиране на съдебния изпълнител с молба за образуване на ново изпълнително дело или
искане на нови изпълнителни действия след перемпцията от страна на взискателя.
Обобщава, че след прекратяването на изпълнителното дело и до повторното сезиране от
страна на взискателя на 06.03.2019 г. е изтекъл давностният срок и е погасено правото на
ответника взискател в принудителното изпълнение. Излага съображения, че погасителната
давност не тече, но само докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителните дела, като по аргумент за противното при прекратяване на изпълнителното
производство погасителната давност тече от датата на прекратяването. Сочи, че призовка за
принудително изпълнение, с която е насрочен опис за 02.09.2013 г. не би могла да бъде
квалифицирана като валидно и допустимо изпълнително действиe, тъй като е след
прекратяването на изпълнителното дело и извън надлежен висящ изпълнителен процес.
Сочи също така, че подобен опис не е реализиран в обективната действителност, а на трето
място взискателят ответник не го е поискал с писмена молба предварително, не е внесъл
таксата за осъществяването му и следователно не го е поддържал и е препятствал неговото
реализиране. С оглед подробно изложените съображения моли съда да отмени обжалваното
първоинстанционно решение и да уважи предявените искове.
В законоустановения срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответника „Топлофикация София“ ЕАД, в който е изложено становище за нейната
неоснователност. Въззиваемата страна моли съда да потвърди обжалваното решение и
претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК срещу подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт, от ищцата, чрез адв. К. Д., с пълномощно по делото, като
е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба
е процесуално допустима.
Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
2
въззивната жалба е необходимо да се добави следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск, с който
ищецът отрича вземането на ответното дружество по издаден изпълнителен лист от
18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 6041/2009 по описа на Софийски районен съд, 91-и състав, за
следните суми: 4878,92 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода от
01.11.2001 г. до 30.04.2008 г., ведно със законната лихва от 24.06.2009 г. до окончателното
плащане, 2276,38 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 01.01.2001 г. до 27.05.2009 г.,
143,11 лв. – разноски по делото и 354,66 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Не е спорно между страните, че в полза на „Топлофикация София“ ЕАД въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. №
6041/2009 г. по описа на Софийски районен съд, 91-и състав е издаден Изпълнителен лист от
18.01.2010 г.
Страните не спорят по установената от първоинстанционният съд фактическа
обстановка, като спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху това дали
процесните суми, за които е издаден изпълнителен лист в полза на „Топлофикация София“
ЕАД от 18.01.2010 г. и е образувано изпълнително дело № 20108580400304 по описа на ЧСИ
У.Д., са погасени по давност.
Отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е законно средство за защита на
длъжника по висящ изпълнителен процес, с което му се предоставя правото да установи, че
изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното
му установяване, но имащи значение за неговото съществуване. Искът е предоставен на
длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното
изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти,
които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито са:
плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла
погасителна давност и пр.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 ЗЗД е посочено, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която с оглед разпоредбата на ал. 1 на същия член, ако
вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. В процесния случай
изпълнителният лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство, е
издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Влязлата в сила заповед за
изпълнение замества съдебното решение и произвежда ефект, аналогичен на силата на
пресъдено нещо. Поради това и от този момент започва да тече срокът на новата
погасителна давност, който винаги е петгодишен.
Съгласно даденото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г., ВКС, ОСГТК задължително тълкуване давността се прекъсва с предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис
и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др.
Предвид оплакванията във въззивната жалба, следва да се посочи, че с оглед
възприетото разрешение в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г.
на ОСГТК на ВКС, по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на
вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания е започнала
3
да тече на 26.06.2015 г., тъй като до този момент е било обвързващо тълкуването, дадено в
ППВС № 3/18.11.1980 г., че давността спира да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД,
когато са налице две кумулативни предпоставки: да е направено пред държавен орган
надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземането, което волеизявление
е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес, и
изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26.06.2015 г. е отпаднало
второто от посочените две условия (отпаднала е висящността на изпълнителното
производство), срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента
на прекратяването на изпълнителното дело, а не от момента на последното по време и
предприето в хода на делото изпълнително действие, тъй като до посочената дата е
обвързващо действието на ППВС № 3 от 1980 г. за спряла да тече давност на основание чл.
115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.
д. № 2/2023 на ОСГТК на ВКС.
В настоящия случай след изпращане на запорни съобщения от 23.04.2010 г. в
двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не са предприемани принудителни действия
спрямо длъжника, поради което на 23.04.2012 г. изпълнителното производство е прекратено
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – т. нар. „перемпция“. Следователно след
прекратяването на изпълнителното производство на 23.04.2012 г. давността е започнала да
тече, като същата е прекъсната отново на 03.08.2012 г. с налагането на запор върху пенсията
на длъжника. Противно на изложеното във въззивната жалба, следва да се посочи, че
съгласно приетото в съдебната практика /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав
практика на ВКС обективирана в решение № 3724 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д. №
1747/2020 г.; решение № 93 от 17.05.2021 г., постановено по гр.д. 2766/2020 г.; определение
№ 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., ГК/ перемпцията е без правно
значение за давността. Нещо повече, съгласно т. 3 от Тълкувателно решение от 04.07.2024 г.
по т.д. № 2/ 2023 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност се прекъсва от изпълнително
действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В цитирания
тълкувателен акт е посочено и че перемпцията като процесуален институт не засяга
публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито
кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудителното
изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ето защо и
ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция,
поставя началото на ново процесуално правоотношение, като съдебният изпълнител
продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до
него и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане.
По направеното оплакване, че с налагането на запор върху пенсията на длъжника
давността не е прекъсната, тъй като не са направени удръжки от пенсията поради това, че
размерът й е под размера на минималната работна заплата, установена за страната, следва да
бъде посочено, че съгласно Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г., ВКС, ОСГТК давността не се прекъсва с реалното налагане на запор, а е достатъчно
поискването от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Неоснователни са оплакванията на ищцата, поддържани във въззивната жалба, за
липса на активност у взискателя да поддържа висящото изпълнително производство.
Напротив – от приложеното изпълнително дело се установява, че на 01.09.2012 г. със
заплащането на сумата от 200 лева по изпълнителното дело, както и на 02.10.2019 г. с
искането на взискателя за налагане на запор върху банковите сметки, са извършени, респ.
взискателят е предприел действия за принудително изпълнение, които прекъсват давността.
По изложените във въззивната жалба оплаквания, че плащането не е извършено от
длъжника, а от трето лице, следва да бъде посочено, че съобразно задължителните
разяснение на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Както е посочено по – горе, по своята правна същност
запорът върху вземане на длъжника от трето лице е способ в изпълнителното производство
за удовлетворяване на взискателя. Постъпването на суми от наложения запор по
4
изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на извършени
изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен способ. В този смисъл всяко
постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ, като поддържането на
висящността на изпълнителния процес по този начин от страна на взискателя прекъсва
погасителната давност, както и срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Аналогично следва да е
правното значение и на предприетите от длъжника плащания в рамките на вече
образуваното изпълнително производство, доколкото - както при постъпленията от
приложен способ - при постъпления по нареждане на длъжника за кредитора не е налице
интерес да предприема допълнително принудителни действия, съответно бездействието му
не може да бъде скрепено със санкционна последица.
Доколкото въззивникът поддържа, че изпращането на призовка за насрочване на опис
на движими вещи, не е действие, което прекъсва давността, следва да се посочи, че в
действителност предприетото насрочване на опис на движими вещи, собственост на
длъжника, не е от естество да прекъсне давността, доколкото не се установява описът на
движими вещи да се е осъществил, следователно и това не представлява валидно действие
по изпълнението.
Настоящият състав приема, че последното изпълнително действие, което е
прекъснало давността е било извършено на 02.10.2019 г. с искането на взискателя за
налагане на запор, от който момент е започнала да тече нова петгодишна давност, която към
момента на предявяване на иска на – 26.09.2023 г. не е изтекла. Доколкото с предявяване на
отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла давност спира
давността и предвид (Решение № 50017 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, IV
г.о.) и предвид това, че от 26.11.2021 г. до датата на предявяване на исковата молба –
26.09.2023 г., не е изтекъл петгодишният давностен срок, то предявеният иск се явява
неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
С оглед на обстоятелството, че правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на
СРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без
уважение.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати в полза на въззиваемото дружество сумата от
100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационното обжалване
по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4743 от 18.03.2024 г., постановено по гр. д. №
71712/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 157-и състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК Н. И. С., ЕГН ********** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100 лева – разноски за
юрисконсултско възнаграждение за производството пред Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6