Решение по дело №1163/2020 на Административен съд - Бургас

Номер на акта: 1616
Дата: 20 ноември 2020 г. (в сила от 28 юни 2021 г.)
Съдия: Веселин Валентинов Енчев
Дело: 20207040701163
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 22 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 1616/20.11.2020 година, град Бургас

 

Административен съд – Бургас, в публично заседание на десети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

Съдия: Веселин Енчев

при секретар Г. С.,

разгледа адм. дело № 1163/2020 година.

 

Производството е по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и глава десета раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с  чл. 195б ал. 1 - 2 и чл. 194 ал. 1 т. 1 б. "а" от Закона за водите (ЗВ).

Правният спор се разглежда за втори път, след като решение № 1529/25.09.2019 година по адм.д. 1039/2019 година на АдмС – Бургас е отменено с решение № 7719/18.06.2020 година по адм.д. № 1405/2020 година на Осмо отделение на ВАС и делото е върнато на друг състав на административния съд – за произнасяне по същество, след обсъждане на писмени доказателства, които са представени за пръв път в касационното производство.

Жалбоподателят „Водоснабдяване и канализация” ЕАД – Бургас (ВиК) с ЕИК ********* и адрес на управление – град Бургас, квартал ”Победа“, улица “Генерал Владимир Вазов“ № 3, представлявано от адвокат Й. П. от АК – Бургас, е  оспорил акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 12/29.03.2019 година, издаден от директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ (БД ИБР) към Министерство на околната среда и водите (МОСВ).

С АУПДВ на дружеството е установено задължение в размер - главница  9 857,76 лева и лихва за забава – 1993,62 лева, представляващо дължима такса по разрешително № 33150007/11.05.2009 година, издадено от директора на БД ИБР, за правото на ползване на воден обект и заустване на отпадъчни води във водни обекти за периода 01.01 – 31.12.2106 година (лист 8 - 12).

Жалбоподателят твърди, че задължението е определено незаконосъобразно, защото не са налице предпоставките за изчисляването му по начина, избран от ответника -  в частта относно единичния размер на таксата (с условно обозначение „Е“). Поддържа, че в административното производство не е било установявано превишение на индивидуалните емисионни ограничения, определени в разрешителното, поради което и издаденият акт се явява необоснован от фактическа страна. Иска отмяна на АУПДВ. Претендира разноски. 

Ответникът, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Претендира разнски.

           

            След като съпостави доказателствата по делото, съдът приема за установена следната фактическа обстановка.

ВиК е титуляр на разрешително № 33150007/11.05.2009 година, издадено от директора на БД ИБР, за заустване на отпадъчни (битово - фекални) води в повърхностни водни обекти от обект „Канализационна система, град Карнобат със срок на действие до 11.05.2015 година. С разрешителното е определено максимално разрешено зауствано водно количество до 644 500 м³ в мястото на заустването – река Мочурица – водоприемник ІІ категория, в местността „Дереджика“, землището на град Карнобат. Посочени са и индивидуалните емисионни ограничения на обекта на експлоатация, а също - начина и честотата на извършване на мониторинга (лист 25 - 29).

На 24.01.2017 година с декларация по чл. 194б от Закона за водите (ЗВ) ВиК е декларирало количество заустени отпадъчни води в обекта - в размер на 657 184 м³ за периода 01.01 - 31.12.2016 година, за които посоченило дължима сума в размер на 3 285,92 лева по разрешителното, изчислена съгласно вече отменената Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (Тарифата, отм. ДВ, бр. 2 от 6.01.2017 година, в сила от 1.01.2017 година) - лист 23.

На 05.11.2018 година, във връзка с подадената декларация, главен експерт в дирекция „Контрол“ при БД ИБР изготвила констативен протокол № СЛ 462/05.11.2018 година, с който дължимата такса от ВиК за отчетния период била определена в размер на 13 143,68 лева, от която били внесени 3 285,92 лева. Таксата била изчислена на основание § 4 от ПЗР на Тарифата, приложима към календарната 2016 година. В протокола било прието, че таксата, дължима от ВиК, следва да се изчисли по формулата T=E x W, в която:

 Т е размера на годишната такса за замърсяване лв./м³;

 E е единичния размер на таксата, определен по чл. 12 от Тарифата – 0,02 лв./м³, а

W  - количеството на заустените отпадъчни води – 657 184 м ³

Единичният размер на таксата „Е“ бил определен на основание чл. 12 ал. 2 във връзка с § 4 от ПЗР от Тарифата, препращащи към нормата на чл. 194 ал. 6 от ЗВ (лист 20 – 21).

На 28.02.2019 година с писмо - покана изх. № ПО – 02 - 34/26.02.2019 година, получено по пощата, ВиК било известено, че следва да довнесе доброволно по сметка на БД ИБР сумата от 9 857,76 лева, представляваща остатък от дължимата такса, след приспадане на внесената сума от 3 285,92 лева. Дирекцията уведомила дружеството, че при неизпълнение в указания срок, ще бъде образувано административно производство по издаване на АУПДВ (лист 17-19).

В указания срок ВиК не изпълнило вмененото му задължение.

На 18.03.2019 година с уведомително писмо № ПО – 02 - 34/14.03.2019 година, връчено по пощата, БД ИБР уведомила ВиК за започване на производство за издаване на АУПДВ (лист 14 - 16).

Производството приключило с издаване на оспорения АУПДВ, с който по отношение на жалбоподателя било установено задължение, представляваща дължима такса за разрешително № 33150007/11.05.2009 година, издадено от директора на БД ИБР, за правото на ползване на воден обект, за заустване на отпадъчни води във водни обекти. За процесната 2016 година административният орган определил задължение в размер главница 9 857,76 лева и лихва за забава – 1 993,62 лева.

В съдебно - техническата експертиза, изготвена при първоначалното разглеждане на спора вещото лице е посочило, че в оспорения акт са допуснати несъответствия, в т.ч. и липса на конкретни данни и стойности за превишение на индивидуалните емисионни ограничения, както и протоколи за замърсяване, причинено от заустваните отпадъчни води (лист 64 - 69).

Допълнително, в касационното производство от БД ИБР са представени писмени доказателства – писмо изх. № ВОД – 18(1)/23.01.2017 година от РИОСВ – Бургас, протокол от изпитване № 242-ОВ/25.04.2016 година от изпитвателна лаборатория на ВиК, протокол от изпитване № 777-ОВ/24.10.2016 година от изпитвателна лаборатория на ВиК и справка за количеството канални води за канализацията на град Карнобат, „инкасирани и доставени от ВиК към ползвателите за 2016г.“ (лист 42 – 48 от приложеното адм.д. № 1405/2020 година на ВАС).

С писмото от РИОСВ – Бургас до БД ИБР е посочено, че при извършена проверка и отразени резултати в протокол за изпитване № 03-0345/16.06.2016 година на РЛ – Бургас е установено несъответствие с нормите за умерено състояние на водите на реката, след заустването на отпадните води от канализационната мрежа на град Карнобат, за което директорът на РИОСВ – Бургас е издал наказателно постановление. В писмото не е посочено, кое е било санкционираното лице.

В протоколите за изпитване са описани резултатите от изследвания на отпадни води от канализацията на град Карнобат в мястото на заустването им в река Мочурица и са отразени установените стойности на активна реакция (рН), неразтворени вещества, биохимична потребност от кислород (БПК5), химична потребност от кислород (ХПК), общ азот, общ фосфор, аниоактивни детергенти/ПАВ и екстрахируеми вещества. Резултатите в протоколите показват отклонение от показателите за индивидуални емисионни ограничения по потоци и места на заустване, за обекта на експлоатация, съдържащи се в издаденото разрешително.

 

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи.

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в срока по чл. 149 ал.1 от АПК, от адресата на акта - непосредствено неблагоприятно засегнат от правните последици от волеизявлението на директора на БД ИБР.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореният акт е издаден от териториално и материално компетентен орган – директора на БД ИБР в МОСВ, овластен с нормите на чл. 152 ал. 1 т. 3 и на чл. 195б ал. 4 във връзка с ал. 1 от ЗВ, предвид обстоятелството, че река Мочурица, в която се заустват водите по издаденото разрешително, се намира във водосборната област на река Тунджа.

Актът е издаден в предвидената от закона писмена форма.

В производството по издаването на АУПДВ не са допуснати съществени процесуални нарушения, засегнали правото на участие в процеса на адресата на акта. ВиК е надлежно уведомено за започване на производството по съставяне на АУПДВ и на дружеството е предоставена възможност да изрази становище, както и да ангажира доказателства. Актът е издаден въз основа на направените при проверката констатации, съдържащи се в съставения констативен протокол. Изпратена е покана за доброволно изпълнение на задълженията.

Наред с изложеното, обаче, съдът приема и че в оспорения административен акт не са изложени в пълен обем фактическите основания, които да обосноват издаването му. Съществена част от формата, в която следва да бъде издаден един административен акт, е излагането на фактически и правни основания, съгласно чл.59  ал.2 т.4 от АПК. Неспазването на това изискване има за последица издаването на административен акт, постановен при съществено нарушение на закона. Изискването за обосноваване на административния акт е една от гаранциите за законосъобразност на същия, които законът е установил за защита на правата и законните интереси на гражданите и организациите в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. От една страна, с излагането на мотивите до знанието на страните достигат съображенията, които са дали основание на административния орган за издаването му, а това дава възможност на адресатите да осъществят в пълен обем правото си на защита. От друга страна, наличието на ясно формулирани мотиви прави възможен контрола върху законосъобразността и правилността на акта, упражняван при оспорването му по административен ред и пред съда. В този смисъл липсата на мотиви или излагането им в недостатъчна степен и пълнота представлява съществено нарушение на процесуалните правила за издаване на административния акт и е основание за неговата отмяна съгласно чл. 146 т. 2 и т. 3 от АПК.

В настоящия случай с оглед на доказателства от проведеното административно производство, съставляващи приложената преписка, съдът приема, че административният орган в нарушение на чл. 35 от АПК не е изяснил в пълен обем фактите и обстоятелствата от значения за случая, не е изпълнил задължението си по чл. 36 ал. 1 от АПК да събере служебно всички доказателства, относими към казуса, в резултат на което е нарушил основен принцип в административното производство, заложен в чл. 9 ал. 2 от АПК – да събере всички необходими доказателства, независимо дали има искане на страните за това.

В административния процес ответникът не е доказал, че при осъществяване на заустването на отпадни води дружеството – жалбоподател е допуснало замърсяване на околната среда със съответни показатели, надвишаващи индивидуалните емисионни ограничения, посочени в разрешителното за заустване. Стойностите на индивидуалните емисионни ограничения, които не е следвало да бъдат превишавани, са посочени в приложеното разрешително за ползване на воден обект № 33150007/11.09.2009 година – част от административната преписката, съгласно описа на лист 2 - 3 от адм.д. № 1039/2019 година на АдмС – Бургас. В административната преписка, обаче, липсват твърдения от ответника с колко и кога е било установено превишаването на емисионните ограничения, за да се приложи в избраната формула за коефициент „Е“, спрямо декларатора ВиК, не стандартната величина 0,005 лв./м³, а завишената 0,020 лв/м³. В преписката, представена пред АдмС – Бургас по адм.д. № 1039/2019 година липсват и доказателства в тази насока – протоколи за изготвени измервания за показателите и стойностите на замърсяване.

Такива протоколи са представени за пръв път в касационното производство и – действително – в тях се съдържат данни за констатирано превишаване през 2016 година от ВиК на индивидуалните емисионни ограничения, установени в разрешителното. Тези доказателства, обаче, не са послужили на органа при издаването на АУПДВ. Данните от измерванията не са цитирани в констативния протокол от 05.11.2018 година (фактическо основание за АУПДВ), нито е извършено каквото и да е позоваване на тези протоколи с посочване на номер и/или дата на тяхното издаване. На практика, в хода на съдебното оспорване на АУПДВ ответникът се опитва да допълни с нови фактически мотиви административния акт, за да санира липсата на съответни доводи при издаването му, а това е недопустимо. По изложените съображения съдът не кредитира представените протоколи от лабораторни изпитания.

Що се отнася до писмото, отправено от РИОСВ – Бургас до БД ИБР, съдът счита, че то не може да представлява фактическо основание за издаване на АУПДВ. В него е посочено, че са установени нарушения в резултат на проверка през юни 2016 година, констатирани с протокол от изпитване № 03-0345/16.06.2016 година, но не е посочено кои параметри на емисионните ограничения са били надхвърлени, с колко и от кое лице. Протоколът, описан в писмото, не е част от административната преписка по АУПДВ и органът – издател не се е позовал на данните, съдържащи се в него. Затова съдът приема, че представеното писмо не обосновава от фактическа страна задълженията на ВиК, допълнително определени с АУПДВ.

Отделно от изложеното, цитираната като правно основание от административния орган разпоредба на § 4 от ПЗР на Тарифата е неотносима към определения размер на задължението по разрешителното. В случая би следвало приложима разпоредба при определяне на задължението да е нормата на § 2 от ПЗР на Тарифата според която в случаите, когато стойности на показателите за замърсяване за съответната година надвишават индивидуалните емисионни ограничения, посочени в разрешителното за заустване или в комплексното разрешително, единичният размер на таксата по  чл. 12 ал. 2  се определя, както следва: 1. Е = 0,020 лв./м³ за периода 2015 - 2017 година; 2. Е = 0,025 лв./м³ за периода  2018 – 2020 година и 3. Е = 0,060 лв./м³ от 2021 година. В мотивите на процесния АУПДВ не е посочено приложимото право, а норма, от която адресатът не е в състояние да установи защо му е определен именно коефициент Е = 0,020 лв./м³.

В оспорения административен акт е посочено, че задължението на ВиК за заплащане на дължимата такса за заустване, произтича от издаденото му разрешително № 33150007/11.05.2009 година за заустване на отпадъчни води. Срокът на това разрешително е изтекъл на 11.05.2015 година В административната преписка по издаване на АУПДВ има данни (в констативния протокол), че е към 2016 година за обекта е действало и разрешително № 33740193/18.11.2016 година, издадено на ВиК, но в преписката то не е представено, за да се установи какви са били параметрите на емисионните ограничения, установени с него и дали те са се различавали от вече определените с разрешителното от 2009 година. Разрешителното от 2016 година не е цитирано от ответника при издаването на АУПДВ, въпреки че би следвало да е част от преписката – оглед периода, за който е извършено допълнителното изчисляване на такса за заустване на отпадни води в повърхностни води. Не са представени и доказателства за удължаване срока на издаденото на жалбоподателя разрешително № 33150007/11.05.2009 година по реда на чл.78 от ЗВ, за да се установи по несъмнен начин дали то е действало в периода от началото на 2016 година до издаването на новото разрешително.

Като не е изпълнил задължението си да изясни в пълен обем релевантните за спора факти и обстоятелства, и не е посочил точната приложима материална разпоредба, представляваща правно основание за издаване на оспорената заповед, административният орган е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което представлява отменително основание по чл. 146 т. 2 и т. 3 от АПК.

            Административният акт е издаден при особено съществени нарушения на процесуалните правила в административното производство, поради което следва да бъде отменен.

При този изход на делото и на основание разпоредбата на чл. 143 ал.1 от АПК, съдът приема за основателно своевременно направеното искане от жалбоподателя за присъждане на разноски - внесена държавна такса в размер на 50,00 лева, изплатено възнаграждение на вещото лице в размер на 300,00 лева и възнаграждение на адвокат в размер на 300,00 лева, общо 650 (шестстотин и петдесет) лева. БД ИБР е юридическо лице на бюджетна издръжка, второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, съгласно нормата на чл. 2 ал. 1 от Правилника за дейността, организацията на работа и състав на басейновите дирекции и върху нея следва да бъде възложено заплащането на разноските на жалбоподателя.

Затова, на основание чл. 172 ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТМЕНЯ акт за установяване на публично държавно вземане № 12/29.03.2019 година, издаден от директора на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ към Министерство на околната среда и водите.

 

ОСЪЖДА Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ – Пловдив към МОСВ да заплати на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД – Бургас с ЕИК ********* сумата от 650,00 (шестстотин и петдесет) лева разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

СЪДИЯ: